Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков

Завръщане 2
Завръщане в Пловдив, без никой да ви пита
17/03/2022
Воев Пловдив
Филмът „Воев“ с премиера в Пловдив
21/03/2022

Безкрайният разговор на (с) Енчо Пиронков

Постоянна експозиция „Енчо Пиронков“

Тази мащабност и всевъзможност на изображенията при Енчо Пиронков създава у зрителя странна комбинация от уют и несигурност, който прави създаденото от Пиронков вечно актуално, следващо изначалните търсения на тленното и душевното.

Ежедневието предполага един безкраен низ от срещи с различни житейски, емоционални и духовни ситуации. Обикновено човек продължава да живее, защото избира (или поне му се иска) да среща тези неща в някаква последователност – по един разговор на ден, една прегръдка утре, разходка другата седмица. Приемаме всяка крайност за самобичуване, но едновременно с това знаем, че само много извънредните хора успяват да балансират крайности. Попадането в художествения свят на Енчо Пиронков обаче се случва рязко и без план. Цветовете и образите започват да жонглират с теб още от първата страница в албума или първата картина в галерията. Лица и форми се оглеждат в очите ти и по всичко личи, че имат да ти кажат някаква голяма тайна – за други светове, за нещо отдавна забравено, за бездната. 

Почти всеки, който дръзва да говори за творчеството на Енчо Пиронков, трудно успява да се измъкне от думи като „мистика“, „ритуал“, „заклинание“ дори. И може би с основание. Дори неподготвен възприемател като мен веднага вижда, че много естествено авторът създава образи извън битовата предвидимост, надмогнали човешкото или пък още недостигнали го. Образи в крайност – понякога разхождащи се на кея в пролетен ден, друг път – прегърнали мрака на несъответствието си. Тази мащабност и всевъзможност на изображенията при Енчо Пиронков създават у зрителя странна комбинация от уют и несигурност, който прави създаденото от Пиронков вечно актуално, следващо изначалните търсения на тленното и душевното.  „Тази галерия не е за пловдивчани, тя е за техните деца и внуци – споделя Енчо Пиронков в едно от малкото си телевизионни интервюта относно постоянната си експозиция в Стария Пловдив и добавя – да знаят, че и такъв художник е имало, и такива светове са създавани“. 

Енчо Пиронков е неделима част от така наречената „пловдивска петорка“.

И докато в първата част на този дълъг брой, се спряхме на предишното поколение художници, то в този сякаш няма необходимост от подробна биографичност на героите ни. Докато, за да разкажем световете на Златю Бояджиев, Бараците и компания, трудно бихме минали без техните житейски съдби, повратностите на животите им, детството, спомените, то при авторите от 1960-те и 1970-те, като че ли можем да пристъпим „голи“. Модернистичните експресивни въздействия могат да ни отвеят от паважа, върху който си мислим че сме стъпили, и да ни усъмнят в привидните контури на всичко около нас и вътре в нас.

Енчо Пиронков винаги е акцентирал изключително много на личния разговор с картините, дори нещо повече – на вечно обновяващото им се значение, на новия и новия привнесен смисъл, който следващите хора тепърва ще създават – „Защо е направена и защо е такава? Какво е нейното послание? Трябва да дойдат други умове, които да ги тълкуват по свой начин. Изкуството не зависи от настроението, това е един духовен процес, защото духовността е необяснима и днес.“

Постоянна експозиция „Енчо Пиронков“ © Илия Димитров

Енчо Пиронков е сред най-продуктивните български художници. Близките му споделят, че в определени периоди е рисувал по картина на ден. Необятни и безкрайни са местата, където може да срещнем негови произведения. А те винаги впечатляват с мащабите от теми, с които са способни да работят. Затова и обобщенията при разговора с и за художествения свят на Пиронков са така хлъзгави. Набелязването на странстващи мотиви и образи като жената, разговорът, лодките, рибата, бика, коня и др. определя един широк ход на мистична образност, която обаче не е задължително да е натоварена с всичките значения, които тълкувателите биха приписали. Понякога са просто „видения“, които отиват на фрагмента от душевност и цветове.

Заради различни подобни особености в магичния свят на Енчо Пиронков, избрах четири картини, които може да видите в постоянната експозиция в Стария град.

Носталгия

Едно от платната, които те посрещат на първия етаж в изложбената зала. Множество почти слети лица се взират в теб, спокойни и неопределени очи те гледат тихо. Изглеждат като проявления на самия теб някъде из миналото, наслагвали се върху едно тяло, върху едно съзнание, различни и винаги същите. Малко изкривени, понякога тъмни, понякога по-светли, различни. Разпадащи се в цветове. Дават ти възможност да се огледаш в някоя от старите си версии, напомнят ти, че ги носиш в теб, че дори да вярваш, че си различен – не си. 

Пролет

Пролетта на Енчо Пиронков е зелена и жива. Напомня за обновление, раждане, ново начало. Но и за болестност, за обреченост. Точно до зеленото, без предупреждение Енчо Пиронков контрастира с черно. Напомня за бездната, за пролетта, която е дошла на гърба на много тъмнина, за цикличност и прераждане.

Жена с риба

Два от най-често срещаните тематични образа при Енчо Пиронков си взаимодействат в една космогонична картина, която напомня митологичен разказ за сътворението от много далечен народ, или нещо подобно. Жената в картините на Пиронков често пуши, дори да е поставена в драматична и динамична атмосфера. Излъчва абсурдно спокойствие и знание за настройката на света. Често е по-мащабна от всичко около нея, от целия заобикалящ я свят, който дори може да побере в цигарения си дим. И от него ще роди света отново. (Във водата.)

Стълпотворение

Серия от картини, в които познатите ни образи (жена, бик) са струпани едни върху други в съзнателен опит да достигнат някакво възвишение, да презреят собствената си тленност и да се вградят в нещо по-високо, по-висше. И може би жертвани в името на същото. В друго платно като „Вселена“ наслагването на женски тела е кръгово, а не вертикално. Там повторяемостта е жизнен цикъл, в който неволно участваме, а нагоре може би няма нищо.

Разбира се, подобни фрагменти са само много блед отрязък и непретенциозно тълкуване на една художествена действителност, която освен че изиграва невъобразима роля в своето време като разбутва фасадата на изкуството, вратата на живописта към вечните смисли, към никога пълното разбиране, към безкрайните значения. 

Енчо Пиронков е явление в живописта, което в голямата история и в дългия низ от време, не само ще напомня „че и такива светове е имало“, но ще казва, че тези светове още са тук, а ние не сме се разбрали напълно с тях.


Защо… „Град на художници, част втора“

Свежестта на погледа – разговор на Нула32 с проф. д-р Галина Лардева

Портрет на двама, които са един – Русалия и Димитър Кирови


Заглавна фотография: Постоянна експозиция „Енчо Пиронков“ © Илия Димитров

Илия Димитров
Илия Димитров
Роден в Пловдив в горещия юли на 1995 година. Завършва Българска филология в Пловдивския университет в търсене на една единствена дума. В Нула32 се опитва да докаже, че геният на мястото е по-силен от хората, че всичко може да бъде и друго, че нещата са най-хубави, когато не се говори много за тях.
gdpr-image
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.
Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Абонирайте се за бюлетина на Нула32 и Schneider Electric!

Получавайте първи авторските материали на списанието и препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Успешно записване! Благодарим!