И вярваме, че всичко е реалност, щом поетите го потвърждават:

В почти осъзнатото си безсилие да се включим с нещо ново по темата, решихме да хвърлим поглед към вече написаните стихове, посветени на Стария град, и да проверим как се проектира той в поезията и обратно. Без претенцията за изчерпателност или хронологичен ред, ви представяме няколко от нещата, които ни сe струват важни и създават онази негова неповторимост.

Не трябва да ни изненадва, че най-честата оптика, през която ще се мисли за мястото, е тази на времето. Защото все пак какво друго е Старият град, ако не една безкрайност? Тази най-голяма променлива, винаги въпрос на твърде лично отношение. Времето, въпреки знаците в пейзажа, отвъд победите на хората и високо над възелa на вековете. Миговете по калдъръма извикват вечността, разколебават ни в настоящето, но и не отричат тържеството на момента:

Странно се преплитат времената!
   Минало, сегашно, бъдеще,
едновременно съжителствуват в мене
            в непрекъснато,
        познато – непознато
               настояще.
(...)
И аз ли слизам днес
    по пловдивската стръмна улица?
Елисавета Багряна

На Пловдив, стария, вървя по улиците,
където миналото преди мене е преминало.
(…)
Вървя, ала до края им не искам да достигна,
за да не мина като минало пред техните очи
и тях да не превърна в минало за моето
                                     сърце.
Богдана Зидарова 

Изглежда, само днешното е вечно (впрочем
виновен ли е живият, че дишането го опиянява?).
Иван Цанев

Като място, неподвластно на забравата, логично попадаме и на друга фундаментална за изкуството тема – разгадаването на спомена. В Стария Пловдив тя е особено лесно постижима. Нощем тук всичко се връща назад, Хисар Капия е винаги отворена врата към миналото. Улиците са уморяват от помнене и се пълнят със скиталци, търсещи помирение със сенките си. Всичко крие сантимент. Повече град на самотните и безутешните, отколкото на споделените. Идваш насам, за да превъзмогнеш тъгата или просто, за да помълчиш на времето, от което, да не забравяме, също може да боли:

И днес аз бродя в тоя скърбен град-
едничък дом на мойта скръб бездомна-
аз бродя за утехата нерад-
и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.
Димчо Дебелянов

И аз, и сянката ми се разхождаме
по стари улици,
край стари къщи.
Вървим сами
и сякаш се разбираме.
И сякаш може нещо да си кажем.
Димитър Данаилов

Светят сенките мимолетни.
И небето е златна лоза.
И вървя. И в очите ми свети
необяснима сълза.
Иван Теофилов

И аз днес всичко искам да си спомня. Като в обърнат Дебелянов стих.
Дамян Дамянов

После – тихата гузност, после се чудиш и все да
                 си спомниш не можеш:
защо сме се разделили и защо се разделяме пак,
                 щом е толкова хубаво?
Връщам се в стария Пловдив.
Стефан Цанев

Всеки камък разрових, но душата ми зееше
                                       празна-
тук животът е пепел и глина.
Въздухът – рибена кост за нахранване.
Споменът – носталгична родина.
Александър Секулов

На този фон, понякога градът е безмълвен свидетел на битието, пасивен участник, който навярно дори не би си направил труда да ти прошепне, че си жив. По-често обаче материята е толкова ефирна, че мълчанието се слива с въздуха, че дори децата започват да шепнат, за да не смутят света наоколо. Думите заглъхват, за да се чуят стъпките, цветята, ехото на дъжда по коридорите на калдъръма. Тишината е ласкателна, примамлива и нежна за онези, които копнеят да я чуят. А тук всичко я излъчва, затова и поетите реагират като на събитие на всеки малък шум, нарушил покоя:

По стръмни улици безмълвен
влече те оня сладък смут.
Владимир Попов

Но вече трябва да се върна
във своята си тишина.
(…)
Да се смълча като затворник.
И като в сън необясним
да водя мисълта нагоре
по тъничката струйка дим.
Йордан Велчев

Ковани порти като неми кучета
се взират в мен.
В рамките на яворова стряха
греят тихите жени като луни...
Ана Александрова

Толкова е тихо,
че се чува
как петите на бръшляна
тичат по зида.
Маргарит Жеков

Само щурците свирят древни арии над камбанариите
Краси Димитрова

Разбира се, и любовта не подминава Стария град. Като тя напуска човека и дори се случва между къщите, дърветата, фенерите и други улични подробности. И вярваме, че всичко е реалност, щом поетите го потвърждават:

Накланят се
все повече една към друга
къщите на Пловдив
и само тъничкият дъх
на съхнещите дюли
ги възпира да не се целунат.
Емил Стоянов

Нищо в тебе не е измислено.
И затова само поетите тук знаят
какво е недостиг на любов.
Вангелия Атанасова

Можем да продължаваме така до безкрай, но все пак имаме само едно списание и поне засега ще трябва да се съобразим. Оставяме го за някой друг път, пък макар и да не обещаваме, че ще сме точно същите. Старият град ще е, а също и поетите, които вечно ще се връщат, за да го допишат...

Безсмъртна, талантлива територия
за дух и памет, за човек и бог.
Добромир Тонев

Кой къде отива, откъде се връща –
сякаш всички следват цел една и съща.

И върви човекът, в себе си унесен,
към една картина, дума или песен.
Петър Анастасов

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!