За всички деца, които някой ден ще стъпят на Колежа, за да те видят.

Стадионът край бирената фабрика. Израз, който всички помним от спортните коментари, но и пейзаж, който сякаш безвъзвратно напусна града. Останаха обаче хората, които го обичат.  Онези, за които стадионът беше дом и които той направи такива, каквито са.

Да порасна край Бирената фабрика е обстоятелство, оставило незаличим отпечатък в детството ми. В махалата, която аз заварих като малък, любимият отбор не беше въпрос на избор. Рано или късно той просто идваше при теб като всички останали първи самоопределения. Чрез разказите на бащите, вуйчовците и дядовците ни, които някой ден щяха да ни заведат на Колежа, за да видим летежа на канарчетата.

Часове преди мач Каменица буквално пожълтяваше, но само за да опустее безнадеждно и като никога преди за деветдесет минути. Деветдесет минути, в които няколко деца с топка в краката сновяха напред-назад по „Богомил“ и „Варшава“ и се ослушваха, надничаха към терена през тунела под таблото и се молеха на случайни минувачи да ги вкарат на полувремето. Но ако можеше, без да разбират родителите им. Нали и те бяха за „Ботев“? Бяха нетърпеливи да узнаят какво е.

Най-ранният ми спомен за стадион „Христо Ботев“ минава тъкмо през тунела под някогашното табло. Или по-точно през решетките на оградата, която и сега си е там, но отвъд която футболът днес си е отишъл. Да гледаш мача през решетките е същото като да си на източната трибуна и пред теб да се развява огромно знаме. И в двата случая нямаш цялата картина, мачът върви на откъси. За головете разбираш впоследствие, а ако имаш късмет, понякога виждаш и радостта на играчите. Подробностите обаче не са ти толкова важни, колкото ти е важно да си там, на стадиона, или някъде около него, и да подкрепяш отбора.

Това все пак е отборът на махалата, а и на града ти. Защо не и на света? По-късно щях да разбера, че през решетките тогава виждахме неща, които другите не можеха и да си помислят, неща, необозрими за непосветеното око, които с годините ставаха все по-необясними за външния свят. Решетките ограничаваха погледа ни, но не и възможността ни да мечтаем.

Междувременно разказите продължаваха. Научихме, че всички дядовци са били на мача с „Атлетико“ Мадрид и са гледали „Ботев“, какъвто ние през 2005-а можехме само да сънуваме. Слушахме истории за футболисти със странни имена като Джогата, Гунди, Чико и Тумби, наизустявахме комбинациите помежду им и се изпитвахме на годините, в които са играли. Започнахме да казваме густо, майна без да сме сигурни какво точно означава лафът и дали изобщо някога ще го изпитаме в чистия му вид. Разбрахме, че и ние сме живели, когато видяхме и нашия „Ботев“ с купа. Дядовците ни вече ги нямаше, но ние бяхме там заради тях и пак така празнувахме с отбора – под знамената, с приятели и сълзи в очите. Няма как да е било много по-различно, макар и две поколения по-късно. Нали всичко се върти? Контраатаките и сега са ни марка.

Може би благодарение на тази подготовка, не си спомням абсолютно нищо от първия мач, на който действително съм присъствал на Колежа. Изглежда не е бил важен за единайсетгодишното ми аз, което твърде дълго беше копняло да гледа най-великия отбор на света на живо. Предварително си бях съчинил и повярвал на всичко, което можеше да ми се случи на стадиона. Мисля, че това важи със същата сила и за още доста хора. Не ни трябваха кръщенета с големи победи или титли, бяхме жълто-черни, просто защото това беше нашият отбор и  толкова.

Напук на всички ерзаци, от които се опитаха да направят оригинали, напук на многомилионните бюджети и шумното им медийното лансиране, коженото кълбо отдавна беше пресякло голлинията в душата ни и това се беше се случило не другаде, а на Колежа. Любимият ни клуб ни беше победил завинаги още преди дори да го зърнем. Защото той не умира, ще каже поетът, а ботевизмът ще ушие знамето си от стиха му.

Сега си давам сметка, че дори в онова най-черно десетилетие в историята ни, „Ботев“ Пловдив все пак намираше начин да омагьоса децата, да ги влюби в красотата си, да ги прави да вярват и да не спират да се борят. Замислям се колко малко са нещата, които са способни да разпалят искра като тази в сърцето на дете и да го гъделичкат по онази струна, която ни кара едновременно да пеем от любов, но и да се раздираме от болка. Колко малко всъщност са нещата, които устояват на времето и не струват нищо, а понякога могат да значат света за някого, така както го може футболът.

Тази бомба със закъснител и най-висока проба пое-зия в един луд по играта град като нашия. Струва ми се, че нищо друго не е в състояние да ни развълнува повече, да ни влуди така по себе си и да не ни оставя да заспиваме понякога със седмици.

Когато отново поглеждам „Ботев“ Пловдив през онези решетки под таблото, осъзнавам, че аналогията с канарчето и клетката е неизбежна. Кой е заключеният обаче няма никакво значение. Красив и неизразимо тъжен, неофициалният ни клубен химн вече не звучи край Бирената фабрика. Пейзажът в махалата е различен, хлапетата няма какво да чуят на полувремето, нито на кого да се помолят да ги вкара тайно на стадиона. Футболът за тях е джойстик и тениска на Меси, не е пролука, през която да посягат към големите неща. Но няма как да ги виним, когато вкъщи няма никой. Коматево е лоша имитация и буца в гърлото, но още по-болезнено ни задължава да се борим.

Защото този клуб е нашият дом. История, в която се раждаме и умираме хиляди пъти. Приказка, в която ще сме винаги деца. „Ботев“ е еманация на всичко пловдивско – романтично минало, варварско настояще, но и бъдеще, което трябва да се извоюва. Затова давай, „Ботев“, вкарвай, бий се, живей!

За всички деца, които някой ден ще стъпят на Колежа, за да те видят.

За всички деца, които някой ден ще научиш да мечтаят.

За всички деца, които някой ден ще те обикнат. |32

Защо... Градът е футбол?
Паметта на битката
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.