Бягствата на веселия котарак

Гриша не беше от най-тихите котараци. Не се хвалеше с тактичност, лицемерие и куртоазия. Качества, които всеки уважаващ себе си котарак би трябвало да притежава понякога. Често се промъкваше тайно в непознати компании, мотаеше се с тях по далечни квартали и подслушваше разговорите им до късно вечер, жадувайки да научи още една тайна за славния си котешки род Островски. Не беше лошо коте, нито чак пък много добро. Когато беше в настроение, беше способен да забавлява няколко квартала. От Тракия до Смирненски и от Кършияка до Съдийски. Обикновено другите котараци го търсеха, за да искат от него любовен съвет за някоя намусена елегантна котарана, за да изпият по едно джони в лозения бар при стария евреин, да изслуша някоя нова болежка, да посреше някоя раздърпана козина. Гриша правеше това с голяма охота, просто си беше такъв. Бе надарен по рождение с всекотешко разбиране и любов към ближните, притежаваше онова рядко чувство за емпатия, което при него се изразяваше в сладки мяучести монолози и дълги вечери в сладки раздумки за великия рецитатор на поезия в подножието на хълма – Котак Джалил. Да, той си падаше по стихотворенията. Даже на времето се бе опитал да спечели така най-грациозната котодама в махалата, но тя се оказа сляпа с едното око и то успя да прочете само най-скучната част от стиха, където липсваше „и в изтънчената ѝ опашка светът открил е ново ложе…“. Оттогава Гриша не пишеше лирически обяснения, но пък се изостри чувството му за справедливост. Опитваше се на всеки да дава заслужените му приятелски ласки, веднъж в седмицата организираше парти в градината си, където Иван Дългопашатия носеше прясна риба от Царево, поднасяше домашна ракия от мляко и сини сливи, не пропускаше да погали с върха на несресаната си опашка някой, който тъжи, да се усмихне през мустаци на притихнало в ъгъла сиво коте, което не си знае името. И така, бурният артистичен живот на Гриша в махалата се носеше ден след ден като пръсти по акордеон, славата му на веселяк и сърцат приютител на човешките болки пъплеше из града като миризмата на току-що събудил се завод за бира, (демек на варени картофи), а душата му ставаше все по-объркана и унила. Котаракът се събуждаше нощем и чуваше сърцето си да бие силно, усещаше едно стягане в малките космести гърди, където хиляди иглички го бодяха нервно и трескаво, започна да забравя да полива цветята, не слушаше любимата си балада „Колко мустака да отскубна, за да ме обикнеш“ и лека-полека изгуби първоначалния си жизнерадостен вид. Не му отиваше на Гриша този облик и всички започнаха да се чудят какво му има. Той продължи със срещите, не спря да изслушва болните от любов, не върна нито една прясна риба от Царево, въпреки че скарата, купувана в далечната 1986г., се бе напукала вече на няколко места.

Ето че един ден той просто не отговори на никой. Затвори кепенците на старата си уютна къща, поля цветята за последно, огледа шумния квартал, помаха на няколко певчески надарени котарани, които в този пролетен период на влюбчивост развиваха все по-активно оперната си интуиция за звук, погледна това задръстено от думи и спомени небе и затвори вратата. Тя се затръшна след него зловещо, сякаш така затвори и всички разказани истории, всички несбъднати перспективи и изплакани мечти. Там останаха болките на другите, гласовете им, космите им, тефтерите със записките на проблемите им, трескавото им говорене, въпросите, страховете и озлоблението им. Гриша въздъхна през мустаци, разгърна в цялата ѝ прелест дивната рошава опашка и заходи важно и спокойно нагоре по пътя. Тук той се смесваше с небето, небето се смесваше с калдаръма, калдаръмът се смесваше с живота. Котаракът нехаеше, подсвиркваше си и вече не чуваше нищо от онова, което бе затворил. Усещаше как тялото му започва да се освобождава от котешката мъка на чуждите животи и неговия собствен, забрави дори цвърченето на прясната царевска риба на скарата, улови се да мечтае за себе си, да мисли за себе си, да чува мълчанието в себе си. Там, дълбоко в котешкото му същество, той бе романтик, но някъде между двете котешки войни, академията и последната мяу-любов леко бе загърбил това свое усещане за красивата безметежност на живеенето, което сега отново го завладяваше. Той продължи нагоре по уличките, някои от тях знаеше, на други си измисляше изгубване и търсеше непознати имена, в които да си спомни тишината. Котаракът и мирисът на липа си намериха общ език, той ги завъртя в някаква стремглава и налудничава детска игра, в която гоненият винаги се скрива на ново място. Дори най-старите места тук бяха нови. Той понякога забравяше да идва, забравяше да измисля нови имена, а преди час не помнеше и името на последната си любов. Улиците тук, клишетата по картичките, камбанариите, надписите, които го връщаха в училищните му години, когато се опитваше да рисува църква с молив, безумните завои, които наостряха слуха му и караха да зачака непредвидимостта, която ще изскочи оттам. Да, Гриша като един скрит в себе си романтичен котарак, откриваше отново разкоша на тази изменчива и непонятна картина. Тук нямаше град, нито сгради, нямаше чувства, мисли, недоизказани космести и тромави неща за криене. Той знаеше много неща, но и нищо не помнеше. Сега просто се радваше, че беше затворил онази врата, която с протяжността на вечния си брътвеж за живота бе докарала опашката му до отегчение и униние. Това болезнено ходене, това безспирно котешко мяукане и подмазване на живота, този панаир на мустачената суета и лапешкото съревнование, сега се изпаряваха и изчезваха някъде зад комина на една притихнала къща. Тук не можеше да има истински звуци, тук езикът се раждаше сякаш директно от въздишката на котарака и моментално се превръщаше в мелодия. „Мелодия на тишината!“- усмихна се котаракът и доволен от своето поетично хрумване, сви зад един нов ъгъл. Нямаше против да походи сам още дълго. Не би отказал още малко вселени тишина. Не би пропуснал още няколко мига диалог, в който другият отсъства, за да го замени чувството за омагьосване. Защото Гриша знаеше, че това място е само за онези, които могат да понесат самотата добре. Достатъчно добре.