Централната махала, където винаги е неделя следобед

Звукът от трепереща в ръцете на мускулест работник бормашина е музикалният инструмент, който се извисява над мързеливия и уютно позадрямал следобед. Единствено излегналите се в храстите и в непочистените от клони и трева вътрешни дворове, котки, не обръщат внимание на цялата какофония. Нито на нея, нито на нищо, което не подсказва наличието на храна или желание за игра. Всички останали са убедени, че творецът, управляващ тази симфония, винаги ги причаква, за да е убеден, че те са наоколо, за да започне творбата на живота си. След миг обаче всичко отново потъва в обгръщаща тишина. Мълчанието на Махалата нарушават единствено отделни объркали пътя автомобили, потропващи по едрите павета на „Иван Асен II“, кацащите върху горещите керемиди гълъби и изпуснатите от бабите метални тигани.

Централната махала има много имена. Според едни е част от самия Център, според други Яворов, според трети просто „Иван Асен“ (уточнението „Втори“ често изпада). За никого това няма значение, тъй като Махалата не се базира на изкуствено административно деление, а на хората, живеещи в нея. Махалата са самите хора.

Маршъл Маклуън изгражда метафорична теза, че при попадане във водовъртеж, единственият спасителен изход за бедстващия са малките частици от потъващото минало. Големите структури и системи потъват бавно, но сигурно, и за да изплуваш нагоре, то е нужно да се захванеш за нещо пренебрежително малко, което снизходително и високомерно ще бъде подминато от мощта на водата. Това са фрагментите, които превръщат отделните хора в Махала. Сутрешните разговори пред „Пекарната на Иван Асен“, следобедното кафе в сладкарницата на улицата, която всички възрастни софиянци разпознават като „бозаджийницата“, вечерната бира в  Борисовата, среднощната домашна ракия у дома.

Съществуват квартали, в които работиш, квартали, в които се забавляваш и такива, в които просто живееш. Централната махала има други цели и планове за теб – това е квартал, в който се влюбваш. За първи или за последен път. Стотиците къщи и кооперации с потайни вътрешни дворове са се превръщали безброй пъти в укритие за откраднати целувки, а площадките на последните етажи на сградите са били домакини на хиляди любовни трепети, гарантирайки на влюбените сигурност – награда за усилието да изкачат 6-7 етажа без помощта на асансьор.

Стрелките на часовника препускат далеч по-бързо, отколкото бихме желали, а уханията на печени чушки и тиквички постепенно губят битката с тези на скара и картофи – вечерта наближава. Време е за сбогом. Двамата слизате по стълбите от „гълъбарниците“ на блоковете, а любопитни възрастни съседки и, прибиращи се от работа, комшии ви хвърлят по едно око. Днес си убеден, че тези погледи са критични и събуждат усещането ти за бунт и стремеж към революционна социална промяна, но утре ще знаеш, че очите им всъщност не говорят за упрек, а показват умилие и нежност. Особен вид нежност, на която са способни само хората, които пекат чушки и тиквички. Романтика и финес, покрай хокането, че унищожаваш нечия саксия.

Централната махала е, подобно на цяла България, периферия. Страната ни винаги е била на ръба на всяка империя – Римска, Византийска, Османска, Съветска, Европейска. Благодарение на усещането ни за граница, досег с „тях“ и с всичко онова „отвъд“ това, което имаме, това, в което вярваме и познаваме, днес еднакво добре разбираме всекиго и никого. Обичаме и мразим всичко, и то едновременно. Махалата докосва Центъра – те преплитат пръсти, погледи, а понякога и страстни целувки, които никога не прерастват в нищо по-сериозно. Заради егото. Човекът от Махалата не държи да бъде възприеман като живеещ в Центъра големец, но вярва в честта да бъдеш махленец. Да се потопи в натоварения хаос на централната част на града, изгубвайки себе си и малкия си космос в шумния безпорядък, е идея, която просто не си струва. Не съм сигурен дали повечето хора биха предпочели да бъдат „първи на село, отколкото втори в града“, но съм убеден, че въпросът не стои на дневен ред за Човека от Махалата.

Нима някой би заменил тълпите туристи, натоварените пътни артерии, армиите от тичащи в различни посоки хора, които не познаваш за Централната махала, където винаги е неделя следобед!

Тичаш по стълбите на кооперацията, за да погледаш залеза от балкона си. Слънцето се спуска над жълтеникавите и олющени сгради. Усещаш, че вече не чуваш отникъде бормашини и чукове и за първи път до теб достига лекото ромолене на Перловската река – малка, мръсна, с обрасло корито. За града е Канала, за Махалата – Сена. Майсторите са приключили за деня и вече се наслаждават на почивката си, опънали тежките си крака на полуотворения покрив срещу теб. Слънчевите лъчи отблясват в зелените стъклени бутилки бира, които ритмично се повдигат и спускат към изсъхналите устни на работниците. Ако се вглеждаш, ще забележиш малките пожари в края на грубите им пръсти и кратката минутка спокойствие, която получават докато целуват смачканите фасове. Погледът ти се обръща върху съседната сграда и нейните балкони. Човек може да научи много от наблюдението на софийските балкони. Когато видиш терасата на даден апартамент, би могъл да достигнеш до серия изводи за хората, в чиито дом се опитваш да надникнеш.

Докато разглеждаш претъпканите, превърнати в склад и задръстени със спомени и вещи, балкони на хората в Централната махала е много вероятно зърнеш някой и друг чушкопек, защото никой никога не знае кога ще му потрябва. Кога ще се присети, че тук е мястото, където живее Неделният следобед, а той несъмнено ухае на печени чушки и тиквички.|32

Фотография: Делян Тодоров