Изложбата „На гаража” обаче запечата момента на много лични светове, без дори да иска от тях да напуснат зоната на своя комфорт.

Личен репортаж на Борислава Лозанова по повод изложбата „На гаража“ от Панайот Стефанов. Септември, 2017.

„Имам идеална задача за теб. Ще посрещаш гостите. Малкия Иван ще е домакин, Кусеров ще пуска музика, а Къдравия ще е куратор. Ще правя изложба „На гаража“.“

Това ми го каза в началото на септември. Първият месец с „р“ в името си. Изпращаш лятото, готвиш се за есента и някъде по време на приспособяването си даваш сметка за всички онези спомени, които е откраднал от теб с телефона си. Опитваш се да ги подредиш, да ги поставиш в някаква хронология, въпреки че в съзнанието ти често тя липсва. Трудна задача е. Защо ли не си изградил навика да си водиш дневник с дата, час и място? Но и да го правиш… Дали това е нужно? Достатъчно?

„Гледай да си облечена официално“ – продължи той.

В края на лятото винаги се връщаш назад, опитваш се да се надпреварваш с времето, защото знаеш, че септември е тук, а с него идват разделите. Точно затова беше и тази изложба. Равносметка на живота в черно-бели кадри. Без дати, без описания, без заглавия, без категоризации, без излишни цветове. Защото черното и бялото са напълно достатъчни да контурират образа точно така, както искаш да си го спомняш – с ярък контраст. Непретенциозно, на гаража в махалата, където си пораснал: под асмата, до графита, на старата маса с пластмасови чаши, с палетите наместо столове. В края на лятото винаги се връщаш там, където равносметките са най-силни.

В периферията на твоята осъзнатост, далеч от шума на града, в твоята си махала, в която всеки спомен те очаква да го преживееш отново, без да те обсъжда или упреква, а просто да те приема и да те връща. В квартала, който не страда от излишно тщеславие, където под светлините на коледни лампички се сблъскват световете, мислите и случките на най-близките ти хора. Махленското пространство става алтернативна реалност. Все пак той често казваше „че обича да колекционира моменти“.

И сега го направи, без да иска събра обектите на всички свои спомени на едно място, облече ги в новите им дрехи и придаде една сериозност на труда си, подреди присъстващите и запечата в снимка и този момент. И като на всяка изложба и тук не липсваше и критика: „Тази изложба и хората в нея са цялостно отношение към света. Махленска безнадеждност и самодостатъчен блясък, които заедно понякога заслепяват слънцето. Тези фотографии са направени във времето на най-искрена човешка емоционалност, на чистота и отнесеност от големите неща. Великото време, когато или се напиваш, а по-късно заспиваш, или започваш война. Една безкрайна битка за съхранение на маргиналността, на ценността на периферията, която никога няма да бъде център, защото така ѝ харесва. Всъщност война, която едва ли ще си спомняш, че си започнал на следващия ден“, отбеляза Илия Димитров като почетен критик.

Трябваше да посрещам гостите, а закъснях. Нищо необичайно за събитията в квартала. Сложих си черни официални дрехи, оправих си косата, а червеното червило беше завършек на образа, който е неприсъщ на махалата. Изложбата беше важна за всички, това си личеше от пръв поглед. Присъстващите се бяха подготвили за нея с цялото внимание и старание, на което са способни. Познаваме се добре. Онази вечер имахме шанса да я преживеем заедно. С нетърпение и оживление протичаха разговорите, всеки се опитваше да навакса времето, в което не е виждал другия. Защото всеки вече има своя отделен свят, своите разбирания, интереси, проявления. А тази вечер бяхме всички, обединени от едно единствено нещо – спомена за отминалите моменти, които сме споделили, и порива да превърнем вечерта в смисъл и отправна точка.

Изложбите винаги носят със себе си светлините, медийния интерес, който изкарва обектите и автора на снимките извън интимност- та на момента. Изложбите със своите сложни обяснения и разговори, които не са за всеки. Съпреживяването им винаги е съпроводено с напускането на твоя личен свят, от срещи с познати и непознати. Изложбата „На гаража” обаче запечата момента на много лични светове, без дори да иска от тях да напуснат зоната на своя комфорт.

И докато целият град за пловдивчани онази вечер се равняваше на няколко централни улици и по-скоро лъскавите и модерни галерии, то едни хора в Каменица си закачиха снимки, заснети с телефон, на въжета за простиране, послушаха Ъпсурт и Ред Хот и всичко им беше наред.

Накрая останаха само празните щипки. Снимките се разпиляха измежду хората, там където принадлежат. Толкова мигновено, каквито бяха и моментите на заснемането им. Изложбата бързо изчезна, за да се превърне в един още по-ярък спомен, очакващ последващи кадри.

Квартална картография
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!