„Човек трябва да има уважение към театъра. Поколенията трябва да знаят какви актьори все пак е имало в този театър.“ Роберт Манчев е сред настоящите служители на Пловдивската драма с най-дълъг стаж – 30 години.

Гонгът бие, светлините угасват, погледът се отпуска и прозата трудно ще намери път, поне в следващите два часа. Един срещу друг застават работата на множеството от трупата, техническите екипи, ръководството на театъра и очакванията на другото множество от също толкова мимолетни хора, заели местата си в залата. Всички в търсене на някакви отговори. Накрая получават само нови и нови въпроси. 

Мъкнейки въпросите си на гръб, в театъра срещаме върха на айсберга от труда на толкова много и непознати хора, които са превърнали тези два часа за нас не просто в работа, а в живот и смисъл за самите тях. Докато пулсът ни се успокоява, те се движат из безкрайните коридори, етажи, подземия, асансьори на Пловдивския театър. Цял малък свят, скрит зад завесите, със своя собствена кръвоносна система, със своя конституция, отстранен сякаш от времето и пространството, за което се твърди, че съществува извън представлението. 

Един от тези хора, чиито лица обикновено не виждаме, е сценичният работник Роберт Манчев. Срещаме се с него в една мъглива петъчна сутрин, за да ни разкаже повече за тази друга страна на театъра. Роберт постъпва на работа в подножието на хълма през 1991 г., когато се отбелязват 110 години от създаването на културната институция. Тази година той посреща 140-я юбилей, но този път като част от екипа, който отговаря за реквизита. 

Като много други българи през смутните времена на 90-те, Роберт смята да замине на Запад, но съдбата е приготвила други планове за него. „Щях да ходя в Канада и вместо в Канада, дойдох в театъра. Викам си: „Хайде, ще дойда за малко!“. После щях да ходя другаде, а останах цял живот.“ Роберт е сред настоящите служители на Пловдивската драма с най-дълъг стаж – 30 години. По негови сметки – време, в което са се сменили около 10 директори. 30 години, в които има възможността да работи с някои от най-добрите български сценографи, художници и пр. създатели на светове от нищото, невъзможни без хората, които ежедневно ги реализират технически.

В първите години Роберт си спомня, че в театъра все още работи големият сценограф Веселин Ковачев. Разказва ни история, случила се по време на гастрол в София. „Казва ми: „Премести това само с 2 см. Дръпнете го малко напред.“ Ние естествено не го направихме, но му казахме: „Ето, бате Весо, всичко е готово“. „Идеално, много хубаво!“ – имитира го Роберт с преправен глас и почти театрални жестове. „Ковачев умееше да предразположи човек. Беше спокоен.“

Роберт е и човекът, който спасява част от архива на театъра през 2013 г., когато дни преди началото на „Сцена на кръстопът“ Голяма сцена изгаря и се налага временно театърът да се премести в Дома на културата. Нищо обаче не може да замести чувството, когато театърът е у дома си, смята Роберт. В разчистването след пожара попада на множество архивни материали – брошури, плакати, пиеси, книги. „Вместо да ги хвърлим, събрахме всичко. Човек трябва да има уважение към театъра. Поколенията трябва да знаят какви актьори все пак е имало в този театър.“

Уважението към актьора – това сякаш е определящо за работата на Човека зад кулисите. Ден след ден, сезон след сезон, в безкрайния низ от заглавия. И ако за нас, зрителите, всичко приключва с аплодисментите, хората зад сцената остават там – развалят декори, изключват прожектори, подготвят всичко за следващия ден, за следващите хора с въпроси за отговаряне. Знаят всичко наизуст – реплики, действия, траектории на светлината, затихвания на музиката и може би всеки път очакват в познатите думи да чуят онова, което и те търсят. 

Не знаем дали с времето репликите стават рутина, претворяването на театралната действителност – ежедневие, режисирането на чужди думи – просто работа, но за тихото изкуство на всички, които населяват малкия невидим свят на пловдивската Драма дължим не по-малко признателност и аплодисменти.

Благодарим на фотографа Георги Вачев, който ни прави съпричастни с моменти от задкулисния живот на театъра.

Заглавна фотография: Роберт Манчев © Георги Вачев