Как една IT компания може да задържи повече хора в родния град
октомври 29, 2019
Вратата, която не можем да отворим
ноември 3, 2019

Чувство за историчност

Петокнижието „Запомнете Пловдив“ на Евгений Тодоров е плод на над 20-годишен труд и дава може би най-детайлния поглед към ежедневието на пловдивчани между 30-те и 70-те години на миналия век. Говорим с летописеца за нуждата да се разкажем и да бъдем разказани, и за историята, която ни помага да разчитаме днешния ден по-умело.

Коя е Вашата родна махала?

Моята родна махала е Житния пазар, което е на границите на Хаджи Хасан махала. Там съм живял от петата до двайсетата си година. Беше много интересно, когато във 2-3 клас някой спомена махалата ми и изведнъж нещо в мен се заинтересува от това, откъде идва името и т.н. Оттогава като ме питат откъде съм казвам от Пловдив, от Аджисана. Визитка, която се асоциира със стар пловдивчанин, който си знае махалата. Всеки трябва да си я знае. Различните махали имат специфика, писано е по книгите. В по-старите времена принадлежността е била по-силно изразена, имало е войни между махалите. Най-прочутата война, траяла десетилетия, е между Мараша и Кършияка, където край реката са се били с камъни. За девойки и т.н., но това изчезна.

Кой е най-яркият Ви спомен от детството?

Много са. Имам един неприятен, който не е свързан с града, но е свързан и с някои днешни нрави и проблеми. Когато вървяхме по днешния булевард „Шести септември“, едно момче каза да отидем да набием двете циганчетата, които вървяха пред нас по-надолу. Питах го защо, а той отговори „ей така, защото са циганчета“. Две-три наши момчета отидоха и им забиха един тукат. Циганчетата гледаха опулено и не можеха да разберат за какво ги биеха. И сега, когато някой каже, че едно време нямаше омраза в този град на толерантността… Имаше, разбира се, но беше несравнима с тази днес.

Спомените ми са от самата Хаджи Хасан махала, която беше със схлупени къщички. Бедни хора, мултиетническа махала. Имаше много арменци, турци, цигани. Учехме заедно в тогавашното училище „Раковски“. Нямаше проблеми вътре. Израснал съм в такава среда. Търпимостта по някакъв начин е генетично заложена. За някои това е странно, но си спомням, че когато завършихме 4 клас, трябваше да продължим в циганското училище. Аз нямах никакви предразсъдъци, докато една част от нашия клас намери връзки и отиде в по-образцовата гимназия горе на хълма, за да не учат с циганчетата и турчетата. По-нататък през годините мога да развия тази тема. Както казват мои познати: „националистите ги познаваме по очите“. Каквото и да говорят, то си личи в погледа. Дълга и актуална тема тази година под девиза „заедно“. Същевременно се демонстрират прояви на омраза, които са несъвместими. Затова последните месеци разсъждавам на тази тема – дали това афиширане, че ние сме град на етническата търпимост, на приятелството и т.н. не е само един афиш, който ни помогна да станем Европейска столица на културата и нищо повече.

Кога разбрахте за себе си, че сте пловдивчанин?

Корените ми не са от Пловдив, но за отношението към историята на Пловдив имам един незабравим пример в 3-4 клас. Бил съм съвсем малък. За домашна трябваше да напишем съчинение за Пловдив и аз попаднах на един туристически справочник. Прочетох увода и там бях силно впечатлен от цитата, който го има във всички популярни справочници. Става дума за цитата от Лукиан, който описва как Хермес и Херакъл летели в небето и видели града на Филип, който бил най-богатият и най-красивият. Детенцето го прочете това и в мене оживя за пръв път гордостта, че съм част от този велик град. След 40 и няколко години, ровейки из книгите, разбрах, че това е осакатено. Махнато е последното изречение – богат град, в който живеят много мошеници. Започнах да разсъждавам какво е останало от богатството и какво от мошеничеството. Може би интересът ми към града започна от това съчинение. През годините ми бяха интересни всички легенди и книги за града. Когато станах журналист, първите ми идеи бяха свързани с историята на Пловдив. В съзнанието и в творческия ми път важен момент беше, когато излезе книгата на Никола Алваджиев – „Пловдивска хроника“. Това беше началото на 70-те години на XX век. Успях да видя бай Кольо на живо, но той скоро след това почина. В една от последните ми книги отделих няколко страници за паметта, за тази книга. И си позволих заглавието на главата да е по идеята на един руски писател по повод „Шинел“ от Гогол, който казва, че „ние всички сме излезли от гоголевския шинел“.  Както знаем, това е разказ за обикновен човек и за неговата драма. А аз казвам – всички летописци излязохме от книгата на бай Кольо. И си спомням как веднага след това ми се обади Юлий Славов, стар родолюбив пловдивчанин, който написа и той книга и казва – „точно така и аз излязох от „Пловдивска хроника“. Тази книга е епоха не само за Пловдив, защото в нея се преплитат историите на малкия човек, а не се разказва за хората, които са управлявали града на събитията, т.е.  „Пловдивска хроника“ е историята на града през бита. Някой наричат това социална история. Също си спомням много добре един период, в който се занимавах с кино. В 60-те излезе един филм на Владимир Илич Ром – „Обикновен фашизъм“. На база на документални кадри се разказваше как се родил фашизмът. В интервю режисьорът, преровил километри филмова лента в немските архиви, казва, че  не е могъл да намери и един кадър как живее обикновения немец. Ето какво нещо е официалната историография. Тя не ни оставя следи как сме живели – вицовете, храната, легендите, комшиите, махалата. Всъщност гледах да опиша точно това, което го няма в официалната история.

Преди близо 20 години, вече в Пловдивската телевизия, когато размишлявахме как трябва да изглежда една градска регионална телевизия с колегата Здравко Гълъбов измислихме предаването „Запомнете Пловдив“, което сигурно има над 300 издания през годините. Канехме по-възрастни пловдивчани, които ни разказваха как са живели – бит, нрави и т.н. Преди 10 години дойде моментът, когато си казах, че тези документи не се знае къде ще отидат и започнах да пиша поредицата „Запомнете Пловдив“ в пет тома. Без да имам амбицията, че съм писател или че оставям следа в литературата. Тоест всички съучастници заедно оставихме един много ценен документ точно за социалната история на Пловдив.

Интересно е, че Пловдив е градът с може би най-много книги, написани за него. Другият шанс е, че тук имаме поне три издателства, които проявяват интерес към този тип литература. Те се търсят в Пловдив и в Америка, където живеят доста пловдивчани. Стотици мои книги са отишли натам. Благодарение на родолюбивите чувства на може би десетина летописци и на издателствата, в книжарниците има цели секции с книги за Пловдив. Други градове като например Русе имат по една-две книги с подобен характер. Търново също има летописци. Поддържаме връзка, защото някой път историята се преплита и например летописецът на Етрополе, с когото не сме се виждали, но поддържаме връзка, е написал две книги за своя град, а се оказва, че Павел Калпакчиев, най-големият индустриалец на Пловдив, е роден тъкмо там и в неговите книги има неща, които ние не знаем.

А защо според Вас пловдивчани са толкова чувствителни към миналото? Или просто така ни се струва.

Трудно е да се обобщи. Има пловдивчани, на които не им дреме за миналото. Все пак ние сме град на 8000 години, може да ни се налага и наследствено, ако щеш. Незабравим спомен ми е как като дете, когато се отоплявахме на твърдо гориво, понеже нямаше печки във всяка стая, възрастните подгряваха римски тухлички, които завиваха в един вестник и поставяха в спалнята до краката ни, за да можем да се топлим. Топлили сме си краката с римски тухли! Викам си, откъде и откога са тия тухли и така лека-полека, докато си играехме в Стария град, по тепетата, се наслагваше чувството за историчност.

Спомняте ли си първата Ваша разказана история?

Колкото повече човек остарява, токова повече забравя. Спомням си първата махленска история, която на мен са ми разказали, а след това аз съм преразказал сто пъти. На ул. „Козлодуй“, където съм роден, на сто метра живееше отец Ангел, известен и достолепен свещеник. Моите лели бяха близки с него. Махалата се поддържаше тогава. От леля ми Надка си спомням, че за пръв път чух името на архитект Чинков – прочутия разказвач на вицове. Една от малкото личности в света, лежали в затвора за вицове. Тя ми разказва следната история от 1948-1949-а година. Поп Ангел служи в „Света Петка“ или „Света Марина“, не знам, и минава вечерната молитва към 17:30 и изведнъж пристига арх. Чинков с един голям радиоапарат и с 4 свещи отгоре му, които горят. Поп Ангел го пита какво прави, а Чинков отговаря: „Отче, идвам да му четеш на радиото, защото много лъже“. Викам си кой е този човек, който очевидно се бунтува срещу настъпващия комунизъм – решил да пренесе радиото, пък да запали и свещи. Днес на това му казваме пърформанс, нали? Такива истории. Слава богу, Господ ми е дал силна памет. Събрал съм много истории и обичам да ги разказвам.

За кого ги разказвате?

За хората, които си спомнят и четат, за да открият своите познати, роднини, или за да сравнят своите спомени с моите. След това са, разбира се, наследниците на описаните хора. С малко повече носталгия, малко пооукрасявания на едновремешния живот на хората. Те са били с малко по-друг морал. И винаги съм си мислил колко хубаво би било някой по-млад човек, като чете книгата, да открие дядо си, който например е бил шивач на „Отец Паисий“, известен с майсторлъка си, за което не знае. Както и аз някой път попадам на спомени за баща ми, бог да го прости, които аз не зная или не съм чувал. Изпитвам родова гордост. От време на време се появяват и съвсем млади хора, даже ученици. Единици, разбира се, но четат. Една майка ми каза наскоро, че синът ѝ събира пари от закуски, за да си купува книгите ми, и е горд пловдивчанин. Радвам се, естествено. И пак повтарям, че по обясними причини емигрантите са луди за книги по Пловдив. Скоро един човек от Флорида ми поръча 30 книги наведнъж и ми изпрати списък с имена, на които да ги надпиша. На еди-кой си от Ню Йорк и т.н. Те си поддържат връзка и си разпределят книгите. Имаше и две книги за библиотеката на Конгреса във Вашингтон, така че там съм добре представен.

Какво друго ни дава знанието за миналото, освен по-доброто самопознаване?

Ако изходим от известната максима, че каквото и да се случи днес, вече се е случило в миналото, то колкото повече човек опознава историята, толкова по-богат мисловно става и разчита днешния ден. Никой не е измислил топлата вода. Историята се повтаря.

Има ли какво ново да каже историята за днешния ден след 100 години?

Не знам дали „ново“ е думата, но поуки могат да се извлекат. Попадам поне веднъж седмично на странни истории, които предизвикват размисли. Освен тези пет тома „Запомнете Пловдив“ написах книга, към която, между другото, имаше като че ли най-голям интерес. За нея възложителят ми каза: „Ти знаеш много история, търси стари истории и направи паралел с днешния ден“. Точно за това се рових и се оказва, че когато сега се говори, че не може да живеем само с търговия, а трябва да правим икономика и производство, не казваме нищо ново – Иван Богоров го е написал през 1850-а година със същите думи. Примерите са много, ако тръгнем по линията на паралели. В последния пети том на „Запомнете Пловдив“ една голяма част е изградена на паралели.

Кой е периодът, за който събирате истории?

Като се има предвид, че преди 20 години, че и по-рано, започнах целенасочено да събирам, срещах се с хора, родени и преди 1920-те години, т.е. хора, които помнеха 1930-те, а „Пловдивска хроника“ завършва 1912-а година с Балканската война. Така че този период след войната остава празен за такъв тип история. Има написани сериозни книги, но те са по документи. В тях няма жив човек. Аз наистина успях да хвана 1930-те години, но това не значи, че и други хора като Владо Балчев и Мимо Райчев не са имали досег с тях. Моят плюс е, че правя това вече 20 години програмирано и организирано. Та може би съм събрал спомените на повече хора – от 30-те до към 60-те години, че и 70-те, които също вече са история. Отдалечили сме се достатъчно. Не е малък период. Освен това през 45-те години на комунизъм времето преди 1944-а беше твърде едностранчиво представяно. Особено 30-те години на XX в. като начин на живот на пловдивчани се оказа бяло поле, което мисля, че успях да запълня. Беше интересно след като години наред в училище ни набиваха в главите, че работниците са живели бедно, че всички са били едва ли не болни от туберкулоза, а като посъбрах разни спомени се оказа, че поне в някои фабрики работниците са живели по-добре при капитализма, отколкото при социализма. Имали са столови, общежития и т.н. Има индустриалци като Калпакчиев, които са се грижели за работниците, защото са знаели, че когато живее добре човек, той и по-добре работи. Че даже и тютюноработниците, които били най-болни и експлоатирани, в някои фабрики са имали столови. На ул. „Одрин“ 8, където започнаха да рушат, са ми разказвали, че като са влезли за пръв път след реституцията и  започнали да махат преградите, са открили столова с бели плочки и кухни, където са се хранели работниците. Имало е и такива непознати неща. Ние сме в дълг в познанията си към едновремешния капитал. Хора, предприемчиви, като едни Обрейкови, чиито наследниците издадоха книга. Това е било златно време за бизнес в Пловдив – имаш идеи, имаш пазари. Покривали сме европейските пазари. Не знам Владо Балчев ли, кой написа как цар Борис отива в Лондон и си поръчва много вкусни аспержи. Пита откъде са, а се оказва, че са от Цалапица.

Най-трудното нещо във Вашата работа?

Да намеря време. През седмицата работя по 11 часа. Единственото свободно време ми е през съботата и неделята. Ако има време, може би щях да свърша още работа, но това е. Веднъж обаче като намериш време и като се заровиш в документите даже е приятно.

Поетите казват, че тук времето тече различно.

Казват, че тече бавно. Това е лафът. Ние сме Ориент. Или сме били. Сега сме малко на границата. За добро или лошо четем само хубавите неща за Пловдив, а примерно един Каравелов, който е безпощаден реалист, описва един Пловдив с умрели кучета в локвите, с неприятни хора и т.н. Ако вземем този южен пояс на Ориента, към който ние и генетично се доказва, че принадлежим, ще видим, че хората не са от най-работливите, а обичат един друг начин на живот. Неслучайно най-богатите страни са на север. Тук наистина е нормално, както се казва, днешната работа да остане за утре. Тази дума „айляк“, с която някои направиха пари, не е най-типичната за пловдивското състояние, но в някаква степен обяснява нещата. В Италия наричат това dolce far niente. Там, където е по-топличко, хората живеят малко по-бавно. Този бавен живот, разбира се, си има и своите плюсове – отделяш време на приятелите си и на мохабета, както се казва. Т.е. при бавното време човешкото общуване и създаването на неформални общности като махленските е по-силно споделено и развито в сравнение с онези ширини, където се работи много и времето е недостатъчно.

Имате ли спомен, който да илюстрира това, което казвате? Спомняме си бомбардировачите над Марково тепе и пловдивчаните, които лежат на скалите и ги броят?

Нарекох тази глава „Война и сеир“, защото сеирджилъкът също е характерен тук. Можеш да си зарежеш работата, за да видиш сеира или да си направиш густото. Кефът цена няма. Ето –  в тези лафове винаги има по една турска дума. Освен бомбардировачите, се сещам за борсовите игри през 1920-1930-те години, макар че единици пловдивчани участват в тях. Срещу днешното МВР, където е било Аджемското кафене, което е било с голям двор и хубави сенки, на миндерите са сядали старите турци, с фесовете и чалмите, с кръстосани крака. Там ходел и един от първите пловдивски брокери. Вместо да си стои в офиса, или и аз не знам  къде, ходел в кафенето, и си имал едно момче, което пращал до телеграфа. Тичай сега, пусни, еди-какво си и т.н. Той обаче си стоял между турците, пиел си кафето, цъкал лаф, както се казва, и в същото време може би въртял световен бизнес.

Кога историята се употребява грешно?

За съжаление, историята се употребява масово грешно. Ако обобщим може би хората, които не се интересуват от история, живеят в един измамен исторически контекст. Огромна част от това, което и до днес учим в училищата е фалшиво. Безброй са примерите. Нито хан Крум е имал закони, нито е имало пръчките на Кубрат, нито Крум е рязал ръце. Това са измишльотини, които ние преповтаряме в историята. Разбира се, най-големите измами са около българо-руските исторически отношения, които и до ден днешен се използват за политически цели. Онзи ден попадам на снимка на Бунарджика – хора, съвременници, опънали транспарант, на който пише „Благодарим ти, Русия“. Да, има за какво да благодарим, но това едва ли може да се прочете в историята.

Ето сега един пример, който го няма в моите книги и с който се занимавах тези дни. Петко Величков, летописецът на Етрополе, е написал книга за Руско-турската освободителна война. Той не е историк, но събира документи с десетилетия. Попаднал е на автобиографията на д-р Георги Цариградски. Сигурен съм, че 99% от пловдивчани не са чували за това име, въпреки че на него има кръстена улица в Тракия. Той ми изпраща ръкописа на книгата, която никой не иска да издаде, въпреки че е документ. Вътре пише, че д-р Цариградски е командвал български отряд от 2500 души, които не са опълченците на Шипка, а са българска армия, която води битки в етрополския балкан, побеждава и  тръгва през Тракия без съпротива. Той влиза в Пловдив, а градът е празен. Турците са се скрили някъде и той изпраща една телеграма до Дандевил, в която пише „Превзехме Пловдив“. А ние какво знаем – че Пловдив е освободен от кап. Бураго, само че той идва 24 часа по-късно. Тези документи са били в ръцете на професори, но не искат да ги публикуват, защото цялата митология, че руснаците са ни освободили, за Пловдив може би не важи. Честваме Бураго, но около него няма нито дума за д-р Цариградски… Поне двете имена да са заедно. Как да се тълкува това? Интересно кой е именувал тази улица на негово име, но паметта за него не е изчезнала. Има статии в руски вестници за него, дори е взимал два Георгиевски кръста. Бил е близък с Дандевил, с Гурко, със Скобелев. Не е бил случаен човек, за да лъже нещо. Радвам се, като открия нещо такова.

Кое друго Ви прави густо?

Густото е категория на духа. Във всеки възрастов период то се променя. Сега густото ми е веднъж на всеки два месеца, когато се събираме стари приятели, съученици, с които си бяхме загубили следите. Намери се един от нас, който през месец-два звъни по телефоните и ни събира. Отиваме „При Сандо“ и си поръчваме задължително шкембе.  Говорим си за 50-те и 60-те години. Мимо Райчев, макар че е малко по-малък от нас идва и той. Владо Янев също. Божидар Здравков, внукът на кмета, Сашо Константинов, заместник-кметът, и т.н. И от дума на дума – „помниш ли, майна, едно време еди-какво си“. И такива сладки лафове. Не ми се тръгва. А с Мимо като седнем  и започваме да се изпитваме кой какво знае и не знае.

Какво предстои от тук нататък за Вас?

В последната си книга обявих, че няма да пиша повече на историческа тема. Иска ми се да напиша роман. Действието отново се развива в Пловдив, но тайно да си призная, когато ми попадне нещо любопитно за града, си го кътам в една папка, та не се знае дали няма да зарежа романа за „Запомнете Пловдив 6“. |32

 

Филмa Post Scriptum с избрани моменти от интервютата в броя гледайте тук