Да бъда или не творец в Пловдив?

луничави разкази
С прах вместо поглед
24/04/2024
32-та причина
Какво ме дразни в Марица?
07/05/2024
луничави разкази
С прах вместо поглед
24/04/2024
32-та причина
Какво ме дразни в Марица?
07/05/2024
25.04.2024 г.

Защо реших да се върна в Пловдив с онова BMW, натоварено догоре с лекции, които никога повече няма да отворя? Защо не останах в София, където всичко е повече, по-широко, по-експериментално, по-разнообразно? Защо избрах да бъда творец в Пловдив и дали въобще съм? Струва ли си? Да бъда или да не бъда в най-баналния град за създаване на изкуство? 

Катерина Георгиева

текст


Занимава се с опазването на архива и паметта на Драматичния театър в Пловдив. Отскоро отговаря и за новооткрития театрален музей. В свободното си време пише пиеси и други текстове. Обича и фотографията.

студио PUNKT

визия


Специализирани в създаването на визуални идентичности, илюстрация и шрифт. Черпят вдъхновение от проекти с кауза и често се ангажират с работа в културния сектор. Обичат да правят дизайн за хората.

Как стигнах до тук?

Знам, че все някога трябва да напиша този текст. Не защо то съм взела насериозно ролята си (щях да напиша роклята си) на някакъв съвременен будител, а защото една почти нестихваща тревога, като молба в песен на Силвия Кацарова, дращи по съществото ми. И ето, слагам рицарските си доспехи, излъсквам щита си и тръгвам на поход. Рицар в женски род не е рицарка, а риЦаркиня. Със скъсан адидас. Преди да продължа към тъмните гори, преследвана от таласъми, зли духове и вещици, се отбивам в близкото си минало.

Първият ми спомен за среща с изкуство е на втория етаж на селската ни къща, където заплашително разфасовам пеньоарите на баба ми и ги превръщам в нещо друго. Голямата наслада да виждаш как едно нещо се превръща в друго. Първите творчески трепети. Голямата тежка ножица не ме плашеше. Все още имам малък белег на дясното коляно. Помня настървението, с което режа цветните памучни материи, как бода с иглата в тях и си въобразявам, че съм моден дизайнер. От тези парчета плат се получаваше най-много юрган за кукла, мини раница с копче или възглавница с хърбалички, но преживявах като фурор първата си истинска професия. Тогава в мен покълна упорито семе, което никога не спря да расте. 

Семето не се ползваше от най-богатата почва*. Амбициите на родителите ми да стана нещо голямо се изразяваха в ходене на църква в неделя и добро поведение в самата църква заради баничката от Халите, която получавахме като награда след литургия. И въпреки че земята под мен често се е клатела, семето намираше начин да танцува.

Нямам идея как съм решила в първи клас да уча в рисувателна паралелка. Сигурно съм обичала да рисувам. Като всяко дете. Не познавам дете, което не обича да рисува. Няма значение дали е кривокрак динозавър, обезглавена вещица или красива принцеса на къдрав облак. Всички детски рисунки са брилянтни в своята проницателност. Навярно този автентичен хаос ме е привлякъл още в ранните ми зори. Лъжа ви. Ето, виждате ли колко е лесно да бъдете излъгани. Трябва ви малко фантазия, малко живописни полета с хубави думички, някаква визия все пак и сте готови. 

Втората ми среща с изкуството беше чрез музиката. Майка ми, която ме гледа някъде от сините висини над Земята, много си мечтаеше да стана пианистка. Не се разбрах със солфежа. Не ме отведе до нито една голяма сцена в света, а само до един от онези фестивали за детска музика в Стара Загора. Там разбрах, че не искам да бъда облечена с карирана поличка, и че кавърът на ABBA, на който имахме зашеметяваща хореография, бързо ще изразходи творческата ми енергия. Но пък любовта ми към пеенето остава и до днес, когато в тъмните часове на собствената си меланхолия или в светлите изгреви на добро настроение се правя, че съм композитор и измислям пънк вариант на „Нестандартни сме“ на Кати. Повтарям, обожавах да откривам как едно нещо може да се превръща в друго. Трябваше да избера друго, в което да се влюбя безобразно. И нелогично, разбира се. 

Никой не ми беше обяснил, че когато рисуваш човешко тяло, е добре да познаваш неговата анатомия. За да нарисуваш същество, което е поне близо до познатото ни, а не триизмерно, клатушкащо се създание НЛО, попаднало случайно на новогодишен бал. Помня ясно рисунката, с която кандидатствах за прием в Сценични кадри. Не беше никак вярна с „оригинала“. Но помня ясно и нещо друго. Имахме право на избор. Да нарисуваме колаж или да рисуваме нещо по наша идея. Нарисувах танцуващи хора. Сама си сложих спусъка до слепоочието. Танцуващи хора без никаква представа как се рисува коляно, лакът. Движение. Някаква смътна убеденост ме е изпратила в полето на несигурността. Но несигурността танцуваше, така че нямаше как да греша. 4,50. Оценка, която всеки уважаващ себе си творец би приел като чаша студена наливна бира. Майка ми ме чака пред училището. „Нарисувах танцуващи хора!“, гордо заявявам. Защо гордо? Защото в тях има движение, защото те са свободни, защото не мога да рисувам човешко тяло, но съм избрала сама? Не знам, Бога ми, но това и до днес усилва възможността пушката да гръмне много преди антракта. А после следват едни от най-добрите години в живота ми. И това не е реклама. Сценични кадри, дами и господа, е най-великото училище в света. 

Сценични кадри е „Мечтатели“, „Забриски пойнт“, „Грозни, мръсни, зли“, „По пътя“, „Полет над кукувиче гнездо“, „Пилето“, „Съдбовен кръг“, „Цветя на злото“, „Цигани“, „Голият обяд“, „Сексус“, „Хамлет“, „Sex pistols”, „Onyx”, „С любовта шега не бива“ и всички онези неща, книги, песни, имена и въздушни пространства, които те подготвят за най-красивите паралелни реалности. Част от спирките по пътя, преди да стигна до въпроса, който пълзи по косата ми като необходима, но дразнеща гнида. А някои автобуси идват твърде бавно, твърде тромаво, твърде скърцащи. В тази гимназия се научих, че каквото и да правиш в този живот, е важно да запазиш различността си. 

Няма да пропусна нарочно НАТФИЗ, защото там пък се научих да гледам театър, да не спя, да пиша трескаво неща, които не разбирам, но също така и получих първото си голямо разочарование – все някога, все някъде, някой ще се опита да те обработи по неговата система. За да паснеш, да се напъхаш, да влезеш в дрехите, които ще те направят успешен, които ще те докарат до редиците с другите добре облечени, ще те довършат до „правилно“, ще те упълномощят да си в „гилдията“. По-късно разбрах, че това е прекрасен мотив да тичам още по-бясно, за да запазя собствената си скорост. Академията е чудесно място човек да се научи да остане себе си в хола на най-дългата театрална вечеря. 

И ето, давам направо. Защо реших да се върна в Пловдив с онова BMW, натоварено догоре с лекции, които никога повече няма да отворя? Защо не останах в София, където всичко е повече, по-широко, по-експериментално, по-разнообразно? Защо избрах да бъда творец в Пловдив и дали въобще съм? Струва ли си? Да бъда или да не бъда в най-баналния град за създаване на изкуство? 

Тук, където се гордеем с античността си, но не отиваме на събитие по-далеч от носа си, освен ако не е оповестено от известен актьор или художник. Тук, където на „One Dance Week“ има повече софиянци и бургазлии, отколкото пловдивчани. Тук, където черното много често е само черно, а бялото бяло. Тук, където понятията са красиви и стари като възрастна дама, която разхожда тежко снагата си по Главната. Да бъда или не артист в един град, където веждите са по-често свити от недоверие към алтернативата, отколкото отворени широко от любопитство? Да взема ли своя череп и да го попитам? Но какво би могъл да знае той, оставил след себе си само шизофренични въпроси и един труп зад завесата? Или просто да се събудя в още един обикновен ден и да продължа бавно и незабележимо да откъртвам малката тухла в стената. От другата страна на нещата. 

„Чувствам се жив, като грабна молива“

Има разговори, които са започнали много отдавна. Те са разговорите, без които тривиалните ни дни биха изглеждали сънени като полузаспала котка в забравен двор. Този разговор е по-стар от Мери Попинз. А тя е била крадена. Не като в „Мъжки времена“, но все пак… Крадена наистина. Този разговор водя с художника Йордан Терзийски.

„Чувствам се жив, като грабна молива. В моето си. То това нещо не е праволинейно. Избрал съм да се развивам тук“, и не продължава изречението. Нещо във въздуха секва. Като пукащ се лед по стари клони. Подозирам, че този избор не е логичен. Нито дълбоко осъзнат. По-вероятно е да е съзнат. Защото Пловдив е по-скоро неразумният ни поклон към необратимостта на романтичните клишета, нашата преданост и мазохизъм към партньор, с когото сме толкова дълго, че вече сънуваме точния удар на сърцето му. Привлечени сме от трудността да пробием еснафския консерватизъм и да нарисуваме своя закъснял авангард. В свое интервю Илия Григоров, известен като Григовор, казва, че рапът, който правят е… (и там има пауза) „алтернативен“. Йордан използва същата дума и е неизбежно да я погледна отново в опит да я преформатирам. По-хубава дума е „алтернатива“. Това е малката уличка, в която избираш да се изгубиш, докато тълпите от туристи се диплят за билети пред Лувъра и снимат Мона Лиза. Алтернативата е теснолинейка по пътя към най-високата гара, на която никога не слизаме. 

„Тук в театъра усещам, че носите копието на Дон Кихот. Каквото и да правите, винаги е малко над Земята. И като излезеш навън, навън е Мащехата – Реалността.“, казва той. 

И се замислям. Ако това е така, дали изкуството е нашето наивно „да бъда“, а реалността… Реалността е Мащехата, с псевдоним „Да не бъде“?

Седнали сме на диван в един от коридорите на театъра. Диванът е стар, но удобен. От камерна зала се чува тромпет. Били Холидей се разхожда спокойно около настройващия се инструмент. Разговорът започва отначало.

Спомням си една картина, която е получила особено място в кошерите на паметта ми. Питам го. Каквито и въпроси да задава човек за картина, са безсмислени. Тя е създадена на границата между деня и нощта, когато вселените се срещат помежду си и взривяват орбитите, и от този сблъсък се раждат хиляди нови млечни пътища. Мери Попинз. Така се казваше картината. Беше закачена в квартира до заведението „Баба Яга“. „То е усещане, не е смисъл“, добавя той, след като е изслушал лаконичните ми, но възхитени обяснения защо тази картина е толкова яка. После разбирам, че когато я е рисувал, е изслушал „онази“ песен на Луис Армстронг около 1000 пъти. До полуда. Докато не я завърши. Докато самата картина не се превърне в музика и песента не се превърне в разлята боя по ръбовете на душата. „Един учител ми я открадна“, добавя към историята. „Как така?“, питам. Следва разказ за училищна изложба, в която той е участвал с любимата ми Мери. Минава някакво време, той отива да си я вземе и не я намира. Оказва се, че учителят си я е прибрал. Йордан е израснал в пънкарски град със сиви блокове и тежки изпарения, затова не се поколебава да отиде до ателието на същия и да си вземе Мери обратно. Все пак Мери е негова. Принадлежи му по артистично право. И си я връща. 

Представям си основа за сюжет на криминален филм с изстрели и престрелки, стари москвичи, каруци и чували с произведения на изкуството, които застаряващи морализатори крадат за собствено удоволствие. Филмът ще се казва „Мери Попинз скача в ладата“. Главният герой изпраща всички на резиденция в село Пирин, където „старите кучета“ цяло лято се учат да нижат тютюн. Без камери, без отразяване във Facebook, без реклама и тържествени речи. Докато ръцете им не заприличат на ръцете на техните ученици. Криволичещи. Като път с много завои. И докато не потече кръв от тях, никакво връщане. За да си припомнят, че и техните Мерита са били някога създадени в омаята на буйната и кипяща от недрата на неопитомеността творческа кръв. Там, където никога не е съществувало „това се прави така“. И където „строежът“ е едноличен. Където няма проекти, институции, програми за усвояване, известност и нови килими. 

„Когато хвана молива, се чувствам жив“, чувам отново и това се превръща в изречение, което дълго ще звучи в мен като саундтрак от онези филми на Гаспар Ное. Където огънят и смирението се срещат, за да направят признание пред света. Цветът на очите не лъже. Знам, че това, което споделя Йордан Терзийски, не е добре заучена фраза, която всеки пълен с клишета и суета артист би искал да каже в ефира на голяма телевизия или при взимането на награда. Знам, че при него това е по-скоро ежедневната война за нормално съществуване. Като да закараш колата на ремонт, да направиш татус, който не е гениален, да вземеш детето от училище, да проведеш разговор с жена си. Но с повече въздух, с повече отворени прозорци, през които съзнанието може да поеме своята свобода и да ѝ се отдаде без свян. Белият лист, който очаква да се разградиш върху него като спонтанен дъжд върху напукана земя. 

– Артистични предпочитания? – намесва се внезапно чистачката на театъра.
– Авангард – отвръща Данчо.
– Цветови?
– Аз съм далтонист.
– Не Ви дава препитание. Насочете се към иконопис. Там ще вадите пари.
– Само заради парите ли?
– Ако спазваш нещата, постиш, молиш се, Бог помага и иконите ти са добри – отговаря след кратка пауза чистачката.
– То не се ли отнася за всичко?
– Но иконите дават сила.
– То и другото извисява.
– Хич не ви е лесно.
– Не пожелавам на никого да му е лесно – оспусъчава Данчо. 

Предлагам на чистачката Виолета той да ѝ направи портрет. Тя не разбира въпроса и започва да се смее гръмко. Като заяждаща пушка. Не се чувства достатъчно заслужила портрет. Приисква ми се да ѝ кажа, че портрети се правят на хора по принцип, не само на красиви и изящни жени, и че вероятно самата ѝ същност е изящна и интересна за рисуване, но замълчавам. Изчаквам сцената сама да се завърши. Не искам да я пресилвам. В коридора става тихо, а Виолета отива да чисти Голяма сцена. Усещам, че на Йордан не му се тръгва от театъра. И го разбирам. Вън го дебне Мащехата. 

А и вече е тъмно, почти като в Копенхаген през зимата, когато неизвестният още Андерсен обикаля от театър на театър и пита за работа. Живее в малка, схлупена квартира, обувките му са мокри, а палтото – единствено. Но тази оскъдност не пречи на младия датчанин да разхожда мислите си из непознатите и вълшебни „държави“ на един друг, по-уютен и приказен свят. Като този, за който е чувал от бабите в родния си Одензе. Свят, в който понякога всички ние се крием от Мащехите си. 

Кралят е гол!

Опитвам се пак да си организирам среща с Росица Чобанова, но безуспешно. Искам да разбера защо дете в шести клас решава да учи изкуство. Звъня ѝ, защото съм в Асеновград, където обичам да си намирам причина да ходя. Много често е абсолютно смешно и никой не ми вярва, но аз го правя. Като например „имам да пиша много сериозни текстове за Нула32“. Да, бе, да. Не, хора, сериозно. Трябва да се изолирам, имам нужда от усамотение. „Не, Катя – убива ме вътрешният ми глас, – търсиш си повод да избягаш от Пловдив.“ 

Докато водя хиляди вътрешни диалози между себе си и други произволни герои, Instagram профилът на Росица свети зелено. Значи може да ми затваря и въпреки че е в час по математика или биология, е онлайн. Знам, че момичетата на нейната възраст са винаги онлайн. Това е тяхното „Punk’s not dead“. Техният бунт срещу скуката на училището и родителските ограничения. Шумната заявка, че и с попфолк да е, пак ще е бунт. Какъв бунт може да е попфолкът, изревавам аз? Какво може да счупи и разруши този жанр? Задавала съм си този въпрос, когато виждах пред очите си изумителния характер на Росица да се лъкатуши между драматургията на поколението ѝ и средата, в която е израснала. И все повече се убеждавах, че нямаме никакво право да заклеймяваме изкуството и да определяме какво би било добре за него и какво не. Този морализаторски дух отново ме кара да си мисля, че някои хора трябва да бъдат изпратени да нижат тютюн в село Пирин като част от голяма артпрограма и да не се връщат една година, докато не преживеят катарзис. 

Но обратно на Росица. Опитите ми да изкопча от нея някакъв конкретен и мъдър отговор на това защо иска да учи изкуство (иска ми се да добавя „по дяволите“, но се автоцензурирам), мамка му, защо му е на човек да иска такова нещо, минават безуспешно. Тя е толкова естествена и непреднамерена, умът ѝ скача като планински извор и танцьорка на DJ Bobo, че започвам да се чувствам възрастна и комична.

„Де да знам, бе, тва правя по цял ден!“

Това получавам, когато я питам защо „Декори“ и защо Сценични кадри. Докато сричам отговора, записан прилежно в тетрадката ми, разбирам, че няма по-точен и верен „анонс“ за един творец. Не съм очаквала тя да каже нещо дълбоко като цитат от Кафка, но все се надявах да схвана посоката на създанието в нея. А то няма нужда от конкретиката, която ние търсим в живота си. „Искам да стана артист, защото искам да стана духовен човек“, примерно. Звучи по-скоро като виц от представление на Камен Донев, като извадка от интервю на манекенка. Плюс да спаси света. А аз вярвам, че да топиш свещи и да рисуваш с акварел квадрати и триъгълници, докато на слушалките ти дъни нова чалга, е по-дързък и ужасяващо откровен начин да спасиш света, отколкото, ако свириш на арфа и си облечена с бяла, копринена рокля. Представям си какъв трябва да е поривът на вътрешния ти свят, за да съхраняваш така безусловно пространството вътре в себе си за творчество. За какво копнее душата, докато от другата страна на река Чая някой е опънал чеверме и съученичките ти си мечтаят за устни? Банално ли е да кажем: за един друг, по-различен свят? За света от картините, за миризмата от разтопените свещи, за поляна с диви ягоди, където въображението може спокойно да полегне и да се слее с аромата на едно чудно детство. За израз на това, което е вътре, в парадокса на заобикалящия го свят, понякога твърде пошъл, понякога безумно красив, понякога неразбиращ. 

Спомням си ден, който претенциозно бях определила като „културен“*.  Но едно от хубавите неща помня от този ден – посетихме постоянната експозиция на Димитър Киров. Спирахме се на всяка картина и я гледахме дълго, като да ни е за първи път. През някои препускахме по-бързо, уплашени от тъмните цветове или чувството за неизбежна самота, което предизвиква в нас. Любимата балерина на Киров оставяше в нас необясними момичешки тревоги за един отминаващ свят на поезия и деликатност, за който нямаме запаси от подходящи изречения. Правим си селфита, разбира се, и се смеем. Селфи на фона на Димитър Киров. Иронично и откровено. Мисля си, че ако можеше да ни направи портрети как си правим селфи, щеше да е също толкова истински и непримирим като отминаваща сянка на балерина извън осветление. Но с цветовете на новото време. Провокиращи и крещящи. 

Преминаваме шумно от втория етаж към първия, дървените стълби скърцат като надвисналото бъдеще на дете, тичащо към гимназия за изкуства. Напоследък си мисля защо изпитвам една смътна антипатия към големия свят на изкуството в Пловдив. Всичко си е наред, дотолкова, доколкото въобще не е наред. Защо искам да крещя на Росица едновременно „бягай“ и „остани“? Може би в Пловдив успяват само тези с подходящо минало, тези с алиби, тези с правилните роднини, тези с правилното детство, истинските пазители на древното и вечно, заради което се тупаме в гърдите пред света, тези, които имат име, преди да са паднали, тези с имиджа, тези успелите, за чиито провали не сме чували нищо, понеже не се говори за провали. 

Дочувам някой да казва: „Изпрати ми биография, трябва ни за един проект. Да пише за всичките ти успехи“. Имаме ли биография, в която пише за неуспехите ни? В която някое дете да припознае себе си и да си каже, че има смисъл, въпреки че не идва от семейство, в което се пие чай на фона на Шопен, въпреки че се е налагало да работи като сервитьорка, докато учи, въпреки че не знае нито една думичка от Юнг, въпреки че не е чело Аристотел и майка му не е първа приятелка с примабалерината на града. Може ли да узаконим платформа, достъпна за всички, в която „известните и успешните“ да разказват колко се съмняват всъщност, колко често са пропадали в тъмнината на собствената си неувереност и хаос. Мисля, че имаме дълг да осигурим тази истина на бъдещите си деца. Лоша услуга им правим с традиционната пловдивска изконност на самовлюбеност и маскарадност. Защото така ги караме да вярват, че това е светът на изкуството. А това е лъжа. И ние знаем, че тя е девета в списъка с десетте Божи заповеди.

Спомням си как в един Viber разговор я питам защо не обича да ходи на изложби. Предполага се, че човек, който иска да се занимава с изкуство, има любопитство към този свят. Не че аз съм се скъсала в седми клас да ходя по галерии. Тя обаче отсича с категоричността и откровеността на млад човек, който няма КАКВО да губи и КОГО да засегне. Казва ми, че хората рисували повече за пари напоследък и по-малко за удоволствие. И ме цапва в псевдокултурния ми гестус с тоя отговор**. Представям си орди от тийнейджъри, облечени в „Nike“ и „Puma“, „Vans“ и „adidas“, вървящи по Главната и скандиращи арогантно, но утвърдително: „Кралят е гол!“. И се сещам защо правим тоя брой. Защо аз искам да го направя. Щото има нещо гнило в Дания***. 

Следващото ѝ изказване вече ми „изплисква легена“. 

„Слагат имена на картините си, дето нямат логика.“

Росица Чобанова

Ако имах достатъчно мотивация и време, бих развила дисертация по това изречение, което се стоварва върху мен като детски шамар. „Нарисували една картина, изложили я в галерия и се мислят за голямата работа!“ Кърт Вонегът в мен тържествува. Погалва котката си и безпардонно излиза от стаята. Нямам какво да добавя. Освен че е хубаво понякога да оставяме на тези след нас да говорят със собствените ни мисли. Да им разрешаваме да виждат нещата по-добре. Защото те го правят. Нищо че понякога са твърде голи. Голотата им е животоспасяваща. 

Сега спирам да слагам сухи пръчки в огъня, за да не дими толкова и да мога да се насладя на гледката, която ми се открива. Горска шир. Езеро. Мъж свири на арфа, жена записва нещо, дете играе балет с клони в косите, северен елен рисува клоун, а една мечка се е покатерила на хвойна и ги снима. Никой не се величае. Никой не се меси на другия. Всеки си върши спокойно неговото и от време на време съзерцава езерото. На един чаршаф, опънат на вечнозелена ела, пише: „Тук всички започваме отначало“. 

На влизане в Пловдив, още на табелата, стои важен господин и раздава наръчници. Заглавието е „Как да се държиш като творец в Пловдив“, с подзаглавие „Като пълен идиот“. Издаделство „Осмото тепе“. 

Росица влиза „Декори“ в Сценични кадри, а после им разказва играта. 

Росица цитира цялото „На прощаване“ в последния ни Viber разговор. Не се запъва никъде. Завършва доста категорично с лек рап акцент и хореография. И го затапва на целия свят. 

Но… стига ми тая награда — 
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода… 

Ъ! Йе!

„Ще се върна тук, ще си отворя ателие“

Връщам се от срещата си с Адриана Узунова и се чудя колко още магически хора крие този бавен град, в който сме влюбени? Имам усещането, че с някои хора вероятно сме слезли с един асансьор на Земята. Вътре в асансьора сме си разменили някои реплики, които после в живота ни ще се връщат като звезден прах или далечна мелодия, която едва долавяш, но ти е позната. Космическото знание.

Опитвам се да си спомня защо избрах точно Адриана за един от събеседниците си. Иска ми се да открия гръмък отговор, с който да застрелям поне един заек, няколко хлебарки и муха. Но оставам на ниво „говоря си сама с миризливка“ и отпивам чаша вода. После се връщам назад в мъглявините на дните и се виждам как ѝ зяпам постовете във Facebook. И се хващам, че нещо в тях ме гъделичка. Харесвам ги. Но не като LIKE, а като едно голямо око, което среща друго око и се разширява. От любопитство. И от наивността, и чувството, че шпионираш през ключалка нещо, което ти е много интересно, но не го виждаш ясно, а само скицираш очертанията и светлините по ръбовете му. Благодарение на подобен пост, решавам да отида на дебютната ѝ изложба в Найлона. И да запаля малко осветлението. 

Денят е съвсем обикновен, та не очаквам нищо да ме разтърси. Един пловдивски ден, като пред тих апокалипсис, меланхолично подпрял лакти в края на света. В Найлона е спокойно, сякаш никога не е бил нещо друго освен дървена барака със стъклен покрив и вечно пияна хазяйка. Няма навалица и изобилие от „скъпоценни камъни“, заболи цигара в уста, като от произведение на Йеронимус Бош. Адриана разговаря с познати и изглежда някак неестествено непринудена за съвременен човек на изкуството. Изглежда нормална. Имам чувството, че току-що се е върнала от концерт на Muse и съвсем случайно е минала през бара за по бира. 

А, всъщност това е момичето с дебютната изложба, с двете магистратури и единия бакалавър. Но много по-важно – това е момичето с късата коса и кестенова топлина, която на моменти е силна, а на моменти се охлажда. Разказва ми как в момента учи „Психодрама“ и „Метал“ едновременно. Колко различни материи са и как все пак имат шантава връзка помежду си. „Всичко има връзка – не е ли като някакъв забъркан лабиринт, в който пътеките се събират в едно небе“, ми хрумва много по-късно. 

Минаваме покрай любимата ми графика и задавам въпроси, чиито отговори не ме задоволяват съвсем, защото искам да го видя, пипна и усетя. Теорията никога не ми е била сила. Отливки, игли, мастило, туш, каменни плочи. Каква е тази техника? А къде и как се прави? Адриана ми описва пространството, в което понякога се налага да работи в Академията. Прозорците са счупени и през тях зимата влиза приятен, освежаващ бриз. 

„Работим облечени дебело“, усмихва се небрежно. Съгласна съм, че творецът трябва да има дебели пуловери. От истинска вълна, не акрил. Между отговорите на Адриана виждам нещо, което не се среща често. Блясъкът на Дон Кихот, скрит под привидно спокойна природа, и древността на гръцка статуя, която с лека усмивка позира на бъдещите поколения. Харесва ми в нея, че съчетава нещо старо и романтично с модерна чувствителност към откриване на неизследваното, към създаване на „нов“ авангард, който е личен и автентичен. В търсенето на колаборация между различните форми на изкуство, среща на техники, стилове, материали. Виждам колко се вълнува, когато говори за работата си с различни „обекти“, колко ѝ харесва, че изживяването е съвсем непредвидимо спрямо това с какво работи – дърво, желязо, метал. Колко е божествено чувството да се предадеш на тези материали и сякаш се оставяш те теб да оформят, променят, намачкват. 

Жаждата ѝ по пътешествия, музика, различни влюбвания, селски ваканции, изоставени пространства, носталгията по миризмата на горски вечери и дим, ми е толкова близка, че усещам как чрез срещата си с нея тук преживявам отново себе си в една младост, която не се страхува от нищо. Споделям ѝ мои идеи за среща между фотографията и изобразителното изкуство, а тя ме изслушва и ме чува. Подчертавам това ярко, защото ми се струва, че често в нашите артсреди губим тази способност за диалог и любопитство към другия. Пожелавам си наум никога да не напуска това място. Както и следващата ѝ изложба да е осветена. Защото Адриана е едно от онези „произведения“, на които е хубаво да се дава светлина. 

Говорим си за Родопите. И за кръвта, която не може да тече по-бавно. Някак стигаме и до любовта. Този развой на словесното ни пътуване неизменно ни изпраща до бара за още едно. За да я преглътнем по-добре. Жените са съставени основно от това – любов, изкуство и „още едно“. И няколко астрологични клишета. Да, говорим си колко е трудно да не харесваме талантливи момчета. Мисля си, дали не сме супер прецакани. Хубавите мъже са едно, поглеждаш ги, отчиташ и продължаваш към пирожките на Халите. Но талантливите – искаш да ги познаваш. Така ли е и с Пловдив, Адриана? Пауза. Отговорът, който следва е толкова категоричен, че дори камъкът на Сизиф се задържа за секунди, огрян от тракийското слънце.

„Ще се върна тук, ще си отворя ателие. Но не само. Искам да правя мрежа. За и от артисти. Да се разширява този град. Да работим заедно. Да се правят колаборации. Лесно е всички да отидем в София. Кой ще остане тук?“

Адриана Узунова

Слушам я и се радвам. Поглеждам моите щитове и ми се струват леко захабени. Тя ми подава шкурка, от тия селските, и аз с усмивка някак връщам блясъка им. И на мен ми се ще да разширим Пловдив. Емоционално, културно, извънредно. Да отворим кутиите си, да се покажем малко извън тях и да помахаме на другите. Ето че и те са интересни, ето че има какво да си споделим, имаме какво да си дадем. Нали разбирате, че говоря за създаването на някаква общност? Защото такава в Пловдив, поне за мен, няма. Има групички и подразделения. Като в завод. 

И знаете ли? Вярвам, че Адриана ще бъде един от хората, които ще го направят. Тихо и без много демонстрации. И се надявам да бъда там, не просто за да го видя, но и да участвам. 

Ние сами да си измисляме пиесите

Най-голямата ми грешка беше, че се върнах. Пич, ти гледа ли „Една голяма, седем малки“? Хората си тръгват супер захилени. А „Юбю“? Гледа ли варианта с малките? Те разбиват. По-добри са от нас. Защо се върнах? Защо? Исках вече да се прибирам. Хората на Главната? Всякакви ги има. Най-тъжното е, че нямат самоирония. Самоиронията е едно от най-важните качества на твореца. И на човека. Това не го казвам като някакво правило или нещо да се изпъча, то просто е така. 

Ти тази пица с аншоа яла ли си я? Аншоата е много солена. И трябва да се пие бяло вино към нея. Хубаво, охладено бяло вино. Но първо ще изпия едно кафе. Чисто кафе. 

И виж сега какво, ще имам няколко Жулиети! И няколко Ромео! Как е множественото число на Ромео? Чуй, чуй! Ще има кастинг за Ромео и Жулиета. Да, ще има и отрова.

Изкуството се превърна в някаква опаковка. Нещо, което не те разтърсва, но тъй като си задоволен външно, хапнал си добре, вкусно ти е, не усещаш, че нещо ти липсва. Ей това е страшно. Публиката се учи да не преживява нещо повече отвъд някакво краткотрайно удоволствие. Хлябът не е омесен с ръце, а от някакво перфектно работеща машина, която прави всичко вместо теб. Джани Родари ли? Не, не съм забравил. Това ще го направим на филм. Не, не пиеса. На филм, човек! (пуши). 

Пловдивската публика не е любопитна. И е мързелива. Мързелива е, човече. Сега при нас е пълно. Хората усетиха, че правим нещо с голям кеф. И те се кефят. Най-кофти в изкуството е да лъжеш. 

Не, яж си я ти тази пица с круша. 

Тука малко го има всеки срещу всеки. Не, аз ще отида и на Диана, и на Стайко, и на Явор Гърдев, и на Сфумато, и в Кукления. И ще намеря навсякъде нещо хубаво, нещо, което да ме грабне. Може и да не е моят театър, но непременно ще видя и хубавото. 

Кастингът за Ромео и Жулиета става много смешен, много! Тотален кеф, такива простотии, обаче децата са на сто. Много са добри. 

Искам да мога да плащам на хората. И си мечтая в момента за по-голямо място. За повече места. Човече, толкова яко ще стане. 

Може ли тази пица за вкъщи? 

Всъщност Клоунът не е нито тъжен, нито щастлив. Той се прибира вкъщи, сваля червения нос, шарените чорапи и пуска на магнетофона си нещо. Нещото не е нито тъжно, нито щастливо. Не забелязва, че около него има стотици хора. Ние не знаем как те са се побрали в квартирата му, която е на едно много красиво място в този град. Място, от което се виждат няколко залеза едновременно – един над градската градина, един над Родопите и един, който всяка вечер е на различно място. Клоунът минава между хората, за да стигне до кухнята. Изважда пицата от вчера и я претопля. Някой крещи и рецитира „Хамлет“. Друг отива и го фрасва с тиган по носа. Онзи продължава с кръв от ноздрите и едвам го чуваме как стене.

Хвърли таз мрачна краска, сине мой,
и ласкаво във краля ни се вгледай! 

Този с тигана се разкрещява: „Това е Кралицата, тъпак! Т‘ва не е Хамлет!“. Онзи с кървавия нос отива до магнетофона и спира нещото, което Клоунът си беше пуснал. Пуска Fleetwood Mac и започва да танцува в унес. После се разплаква и казва, че винаги е искал да каже нещичко от „Хамлет“ на фона на дълбокия, гърлен и могъщ глас на Стиви Никс. Стиви Никс не е на този купон, защото Клоунът някога ѝ е дърпал буйната коса. А тя била твърде ранима в онзи период. Клоунът не помни това и няма против да чуе монолога на своя колега. Той започва да мъмри нещо, което всички са чували, после му става лошо и припада на един диван, обсипан с дантели. Една двойка в ъгъла рецитира стихове на Миряна Башева. Но не са актьори от „Сфумато“. От тоалетната излиза лама и минава тежко през хола. Клоунът я поглежда критично, отива, потупва я и ѝ казва нещо много мило на ухото. Тя не го плюе, а свежда виновно глава и се връща в тоалетната. Една синеока жена се приближава до Клоуна и го пита дали Той иска да я обича, Нея. Той казва, че ще я обича, но първо има да направи един театър. Тя не разбира, но се съгласява с него. „Да, направи театър в този град, моля те, направи театър!“ Той се усмихва щастливо, защото всичко, от което понякога един мъж има нужда, е някой да му каже да излезе от пещерата и да отиде да улови един бизон. Клоунът отива до един шкаф, отваря едно чекмедже и вади от него една голяма тетрадка. Тетрадката е с размерите на Главната и по нея може да се ходи без обувки. Клоунът взима един молив и започва да драска нещо в нея. Ние не можем да видим добре, защото на купона има драматични актьори и те са пуснали приглушено осветление, от което стаята просто трепти, но не дава ясни образи. След малко онзи с Хамлет е започнал да смесва всичките пиеси на Шекспир, някой му сипва още сухо мартини, и ние не виждаме кой е този някой, но чуваме гласа му, който е доста приятен. Може и да е Кръстьо Лафазанов. Но може и да не е. Затова спираме музиката и караме всички да млъкнат. Усещаме, че Клоунът има нещо да ни каже. В такива моменти дори момчетата на дюнерите млъкват и искат да чуят. И в града става адски тихо. Дороти прибира прането и казва на Тото, че чува далечни гласове и знае, че скоро ще има торнадо. Вероятно чува „гласовете“ от купона на Клоуна, който той не е организирал. Сега той се изправя на обсипания с дантели диван, поема дъх и започва. От тоалетната излиза ламата, отива до него и прилягва вярно в краката му. Ние вече не сме сигурни дали това не е ламя. Някой затваря прозорците, през които влизат комари от Марица. Когато и те са се настанили удобно, вече можем да чуем какво казва Клоунът. 

Представете си театър. Истински театър. Представете си театър, в който можем да правим каквото си искаме. Така, както наистина ни идва отвътре. То отвътре, де, откъде другаде? Представете си всичко, което има един театър – плюшени седалки, плюшени завеси, плюшени… Добре, не е задължително всичко да е плюш. Осветление, озвучителен пулт, джобове за преобличане, реквизит, пътека отвън, ще я перем редовно, пътеки вътре, тях няма да ги перем редовно, хубава сцена, нашата си сцена. И ако по нея има някакви стърчащи пирони, ние ще си ги заковаваме сами. Ако нещо някъде се развали, ще го поправяме. И ако има проблеми с някой пулт, ще го разучим. Ако някой прожектор не свети, ще говорим с него човешки… пардон, ще го поправим. Ще лепим афиши из града, ще ги лепим и извън града, може да лепим афиши и по селата, и в горите, из планините. Има смисъл, разбира се, че има, и животните да разберат за театъра. Представяте ли си го? Ще пишем сами пиесите. Може да използваме класическите автори, да, но няма да са точно те. Ще има повече от нас. Ще си измисляме нови истории. Тях ще ги играем по начина, по който най-много ни забавлява. Ще изпитваме радост от играта. Ще си създадем дом. В който ще можем да положим всичките си театрални мечти (някой се изкрясква, че е станало много сантиментално, отваря бутилка просеко и я разлива по главите на слушателите). Ще полагаме каквото си искаме. Може и да си измислим награди. И ще ги даваме на всички колеги. Нито една няма да си дадем на нас. Ще имаме професори по театър. И академия по театър. Тя ще е в къщата на дървото, която ще построиш ти, Хамлете! И всеки петък пред театъра ще свири музика. Музиката сама може да свири, знаете! А ние ще танцуваме, докато забиваме пирони. Няма да има ограничение за публиката. Искам да кажа, че може да идва по халат, директно от море по бански, може да носи торта и да ни цели с нея, ако много ѝ е харесало. Може да идва и в полунощ. Ако няма къде да спи. И да спи на седалките. Сутрин да побъбри с чистачката за Къмингс или инфлацията. За Къмингс! В двора ще има басейн, където всички домашни любимци ще се къпят, водата ще е топла и през зимата. В пиесите ни ще има всичко. Понякога няма да има конфликт. Ще има и щастливи пиеси, в които нищо не се случва. Те ще са терапевтични. И ако някой ден, ако някога дойде този ден, че ни забранят да го правим, както си искаме, ако дойде Комисията по големите въпроси и започне да нанася в папките си някакви точки и критерии, ние сами ще го изкъртим. Имаме достатъчно чукове. Ще го разрушим и на негово място ще засадим градина с овошки. А на Комисията ще дадем един малък хонорар за уикенд на Нареченски бани. 

Хамлет: А ние какво ще правим? 

Клоунът: Ще се смеем. Ще се смеем, разбира се. 

 

Някой отваря прозореца. Навън се зазорява. Прелита сойка. 

Театър „Хенд“ е създаден още през 1990 г., когато Ивомир Игнатов-Кени представя своя авторски спектакъл „ЕГО“, изигран с „голи“ ръце на фестивал във Франция. Залата, която ние познаваме днес, е открита през 2010 г. Към театъра се създават и школи за деца и младежи, които имат възможността да се обучават на актьорски стил, който развива въображението им, чувството им за хумор и способността да мислят като отделни същества. Това е стилът на импровизацията, клоунадата, игровия театър, който кара публиката да се смее, а на финала ѝ зашлевява шамар. Кени продължава да излиза от пещерата, за да лови бизони и авторът на този колажен текст му се възхищава. Защото да направиш театър (от нищото) в Пловдив е акт на извънредна смелост и любов. 

Не е ли по-лесно в София?

П: Ей, аз видях, че си ми писала и си казах, че трябва да ти отговоря… и какво стана…
К: Ето, аз ти звъня направо.
П: Даммм… – ако има мустаци, те се погалват разсеяно.
К: Нали знаеш къде е Римският стадион?
П: Да.
К: Хайде, ще те чакам там. Обичаш ли бира?
П: Да.
К: Супер, добре. Чао.

В края на краищата не пием бира. Петромил Денев се задава от улицата на Кукления театър и се чудя как винаги изглежда толкова спокоен. Не, по-правилно е да се каже необезпокоен. Интересно ми е с какво го е изкушил Пловдив, за да се премести да живее тук. Прегръщаме се другарски, сякаш ще ходим на пленум, и тръгваме към Капана. „Може да не пием алкохол, може да ядем торта.“ Ето едно нещо, което винаги ми е убягвало на центъра – тортите. Сякаш всичко друго ми е неубягнало. Тръгваме към „Паша“ и се сещам, че до него има заведение тип сладкарница, в което никога не съм влизала. Посреща ни спокоен барок с много невълнуващи надписи по стените и в тоалетната: „Един мъж не може да спи с всички жени, но може да опита“. Сядаме на позлатени дивани, прозвъняваме на прислугата за чая и скриваме морните си тела в прегръдката на облегалките. Петромил поръчва от „онова, което прилича на спагети“. „Кадаиф?“, засмивам се аз към него*. Той се усмихва също и потвърждава.  На масичката има книга със заглавие „Пътят към дълъг и щастлив живот“. Разгръщам я отегчено и се чудя докъде го е докарало човечеството. Петромил прилича на всичко друго, но не и на заместник-директор и тайно се надявам да са дошли такива времена, в които заместник-директорите приличат на всичко друго, но не и на заместник-директори. 

* Шовинистичната ми гордост напира и не мога да не изтърся нещо невярно като „Е, ние в Пловдив знаем много добре какво е кадаиф“, сякаш хората в Кюстендил не знаят. Петромил е толкова над нещата, че не обръща внимание на тихия ми напън.

К: Как балансираш между ръководната и творческата си функция?
П: Никак. 

Но в този отговор няма никаква жертва. Няма оплакване. Няма мрънкане. Той е свалил шапката си и част от косата му стърчи в готовност да бъде изпратена на космическа мисия. „Винаги става така, като нося шапки“. „Ех, тези шапки“, промърморвам аз. Питам го как преживява Пловдив.

П: Стигнах дотам, че си търся жилище. 

Не очаквам толкова бързо развитие на разговора и се чудя дали да не приключим тук, но продължавам нататък безгрижно. Петромил ме води. 

П: Ти живееш тази работа. Помня, като създадохме „Мале-мале“, това за нас беше животът. Особено когато е независимо. Ти си създаваш работното време, ти си изработваш заплатата, колкото си изработиш – толкова взимаш. Ти си търсиш публика, ти пишеш проекти, отчиташ ги, свързваш се с фестивали, режисираш, измисляш, играеш, строиш, пак играеш и така. 

Носят кадаифа. Той опитва и моята торта, от която капят сочни вишни като в стих на Уолт Уитман. 

П: Аз бих останал да живея в Пловдив и по принцип. 

Замислям се за малко какво означава това „по принцип“, но нищо не ми хрумва, затова се връщам към вишните. Питам го не е ли по-лесно в София.

П: Никога лесното не ми е било мотивация за това какво искам да правя. Учих за програмист и инженер, но не го завърших. Всъщност театъра го открих късно. Бях на 24 години някъде. 

„Някъде“ е страхотно място, където си на 24 и откриваш театъра. 

 

П: Предложението да дойда в Кукления тук дойде в момент, когато не бях особено зает. Направо си имах свободно време. Но като вземеш такова решение, загърбваш други неща. Сега нямам време да се занимавам толкова с „Мале-мале“. Иска ми се да мога да съчетавам нещата. 

И на нас. И на мен. 

П: Иска ми се да поставям паралелно. 

В паралелна вселена ли? 

П: Как се пази балансът между комерсиално и другото? Ако започнеш много да мислиш за това, да търсиш да се харесва на сто процента от публиката нещо, то губи своята автентичност. Но пък не можеш и съвсем да не го. Понякога творческото его пречи артистът да види тази тънка граница. И понякога се надява да го видят, ако е прекалено алтернативен.
К: За мен комерсиалното не е лошо, но нищо не ми открива.
П: Нито едното не е лошо. Просто има специфична публика за различните театрални представления.
К: Каква е тая музика, бе?
П: Селин Дион. 

Две дами на съседната маса обсъждат живо нещо щекотливо и се бият с гласа на Селин Дион, който пък се бие със себе си. 

П: Много е гадно, като не му се играе на актьора. Това си личи и направо ти става кофти. Хамлет доста време отлага. Не си ли забелязала? Отлага живеенето. Тоя негов въпрос „Да бъда или не?“ е почти като „Да живея или не?“...

Двамата с Петромил изпращаме снимка на Емо от Шипка. Спомняме си как пътуваме за театралния маратон на „Малка театрална компания“, която празнува своя рожден ден в Габрово. И за двамата това е театралното събитие на годината. На Шипка по това време духаше епичен вятър и снимката явно показва как косите и на двама ни летят свободно над средата на България. 

„Правят ми се нови неща. Последните години имам чувството, че нещата се правят на конвейр. И аз искам да си купя апартамент, иначе.“

Петромил Денев

К: Изкуството в бизнес ли се е превърнало?
П: Малко все едно се произвеждат продукти. Разбира се, няма как без този аспект. Трябват пари. Но ми се струва, че не е готино да измества качеството за сметка на количеството. 
К: Да. Малко се измести фокусът. Не че съм живяла в Ренесанса…
П: В петък имам рожден ден. 
К: И какво ще правиш? 
П: Боб. 

Той живее в театъра. Почти на покрива. Но не е Карлсон. Той е един човек, който изглежда твърде позитивен. 

П: Най-негативно би било Пловдив да не се развива. 
К: А той развива ли се?
П: 100% да. И не се строи лошо. Това ми прави добро впечатление. 

Аз прихвам в дивашки смях, защото си спомням как съм карала колело от Смирненски до Прослав, а сега в полето помежду им има малък град от нови суперлуксозни жилищни комплекси. 

П: В София строят така, че жилищата са готови, а дотам няма път. Тук поне правят и път. Нали вече ходя по огледи и виждам.
К: Значи ти виждаш доста хубави неща? 
П: Да. Примерно, ако не беше „Пловдив – Европейска столица на културата“ аз никога нямаше да разбера какво е това ЕСК. Въпреки че аз не се чувствам много в обществото на Пловдив. Наблюдавам отстрани някак, не ходя на достатъчно събития. Спомням си как дойдох тук за първи път преди 10 години. Играхме на улицата с „Мале-мале“. Изгониха ни. Тогава имаше фестивал, но ние не знаехме. И ето, сега се връщам. 

Има един момент, в който и двамата млъкваме и просто се усмихваме нелепо. Сигурно защото още усещаме младостта си под кожата, а тя не ни позволява да заспиваме. Въпреки че сънят никога не е достатъчен. Чудя се какво ли сънува Петромил? Дали е някакъв град утопия, в който вместо молове се строят театри. Но не какви да е. А магически. Архитектурата на всеки ще е различна и ще бъде съобразена със спецификата на театъра. Ще има кръгъл театър, театър на колела, театър каравана, театър дворец, стъклен театър, театър на поезията, цветен театър, театър лодка (разбира се, „паркиран“ на брега на Марица), театър на фенерите и още какви ли не. Сега, като се замисля, може би трябва да има и горски театър. Обаче за всички тях не ни ли трябва много голям град? Направо голяма държава? Или друга планета? 

– Ало, добър ден. Имате ли свободна планета? Да, искаме да я наемем. За театър. Да, благодаря, ще очакваме. За неограничен период. 

Какъв ли би бил театърът на Петромил? Вече не мога да го питам, а и предпочитам да си представя. Какъвто и да е, предполагам, ще е за неограничен период. Каквото е и времето ни в този град. Защото е вечен, нали?

Ако можех да изпия едно с Ели Скорчева

Спомням си, че отидох на премиерата на „Уроците на Блага“ леко предубедена. Влизам в киното, намирам си седалката и сядам. Започвам да чакам търпеливо да бъда депресирана и отегчена едновременно и да се чудя защо в българското кино няма нито един щастлив филм. Очакванията ми са оправдани, но тъй като списанието си има достатъчно добър кинокритик, няма да правя и бегъл опит за анализ. Филмът носи характерните черти на стила на Командарев и някой вече е говорил за това. Друго ми се струва важно. Да ви разкажа за Ели Скорчева – жената, която 30 години отказва проекти, за да пази чисто мястото си в света на изкуството. 

Сещате ли се за онзи филм с Джулия Робъртс, в който тя ходи насам-натам из Изтока и хрупа аспержи? Да, „Яж, моли се и обичай“. Още оттогава ми остана горчиво чувство, че само богатите могат да си купят духовно спокойствие и да отидат за две седмици в Тибет, да палят клечки и да разговарят с наставници. Всъщност чувството ми беше, че нещо в онзи филм не е истинско. Искаше ми се да я видя тази Джулия, без да хрупа аспержи и да разхожда хубавите си дрехи из манастира, как ще го усети тоя дзен. Как би го усетила, ако трябваше да ниже тютюн в Пирин*? Ели Скорчева е от онези хора, които не можеш да си представиш да седи важно на премиери и да говори умни неща, които е прочела някъде или си е записала в тефтер. Съвсем спокойно може да е истинско гуру, но без фалша, назиданието на съвременните духовници и йога практичките, които показват всичко друго, но не и смирение.

* Tова се превърна в някакъв лайтмотив, явно е оставило дълбока следа в подрастващото ми Аз; за тютюна говоря.

В голямата зала на „Lucky“ е пълно. До мен един възрастен господин, който ми се струва познат от последния български сериал по екраните, пуфти и почти на глас критикува Влади Севов, че много се фука с умни въпроси. „Що не му го кажеш после на живо?“, леко се дразня, но тъй като същият ми е симпатичен, го приемам с християнско мълчание. Публиката блести с умопомрачителни въпроси и коментари. Една жена направо ме удря с тиган. „Извинете, как можахте да направите героинята си толкова зла?“ Обръщам се да видя жената. Искам да я запомня и ако някога съвсем случайно попадна в ситуация да я видя в различна човешка форма от съвършената, да я попитам: „Извинете, Вие как можахте да бъдете човек?“. Поглеждам Ели Скорчева и с някакво гигантско облекчение чувам отговора ѝ. Не помня буквално думите, но беше нещо от сорта, че не можем да съдим един герой само по добрите му постъпки или само по лошите. Че в изкуството няма такива черно-бели рамки. Че човешкото същество е парадоксално и в определени ситуации то може да се превърне във всичко и в това е неговата красота. Не ме радва само смисълът, който този отговор носи. Има нещо повече. Очарова ме естествеността, с която Ели говори. В нея няма и помен от суетата и пъченето на съвременната ни актьорска гилдия (много я обичам, затова съм критична). 

Тя е дошла, за да защити героинята си. Да ни проговори чрез нея, да предаде нещо, което е преживяла благодарение на нея. Да я въплъти и отъждестви с истинския живот, не като в реализъм, а като в благородството на стойност, за която не се говори с крясъци. Намирам експресия в нея, един почти манифестен адреналин и убеденост, че това, което казва, е нейното автентично, че не е намислено, а е изчувствано тук и сега, пред публиката. А Ели отговаря с хладнокръвие, странно примесено с бурна емоционалност. Този контраст ме спечелва, не че е било някакво състезание, но това се случва мигновено и неосъзнато. 

Не се минава и без въпроса, който всички ѝ задават. Как така 30 години не е играла? Как се чувства след толкова време отново в актьорската си същност? Ели Скорчева го приема спокойно със същата категоричност и увереност, с която Джулия Робъртс хрупа аспержи. „Успехът не е нещо, което се измерва с количеството проекти, в които си участвал. Има нещо сбъркано в начина, по който валидираме успеха.“ Парафразирам, но говори с думи, които са сякаш и мои. Никога не съм харесвала думата „успех“, още повече – „успешни“. Самата дума не е хубава, с тези нейни „с“, „п“ и „х“. А после казва нещо, което трябва да бъде записано в някоя от всичките методики за актьорско майсторство. 

„Аз пазих някаква моя си хигиена. Не мисля, че е добре за актьора да казва на всичко „да“. Не, нищо не се губи за 30 години. Всичко е вътре в теб, в нас.“

Ели Скорчева

Разбирам какво казва и въпреки това ми е трудно да го обясня. Нещо като „Дзен и изкуството да караш мотоциклет“, „По пътя“ и „Съдбовен кръг“. Но пак не е това. Усещам, че Ели говори за нещо много по-голямо. За нещо, което може би се нарича „разширение на душата“. И свобода на духа. А те, когато му дойде времето, ще си свършат работата. Има някаква честност в присъствието ѝ, тотално отсъствие на превзетост. Всъщност искам всички други да млъкнат и да слушам само нея. Ето защо после търпеливо изчаквам тълпата да се наснима с нея, да ѝ каже по нещо, тя да ги изслуша. Не искам да ѝ взимам последната глътка въздух, но няма как. „Искате ли някой път да пием бира? Знам, че сте от Пловдив, и аз съм. Нищо ангажиращо“. Казвам ѝ, че работя в театъра, тя грейва, става ѝ хубаво. Разбираме се да ми даде знак, като си е отново тук. Знам, че е много заета. Виждам по постовете във Facebook. Може би никога няма да я попитам дали би се върнала в Пловдив и какво ли би било за нея да бъде творец тук. И това е добре. Може би предчувствам не какво би ми казала, а как. И щях да му се усмихна. Така, както се усмихвам сега, като си я представям на премиери на големи фестивали, на които запалено и откровено говори на публиката. И развълнувано вади от джоба си стрък тютюн. „Аспержите нямат аромат“, би казала за финал. 

***

Но финалът е друг. Прибирам се на топло в Тракия и си пускам едни шарени лампички, които могат да се ползват и на Великден. Чувам се с баща ми. „Не мога утре да дойда с теб на село, защото трябва да пиша финал.“ Той, разбира се, не помни на кое и отново ме пита. „Да, за списанието, да.“ Повтарям му и темата. „Е, то какъв е смисълът на този въпрос?“, отсича критично и всичките ми глави падат на килима окървавени. „Ето, на теб нали това ти е амплоато? Това е. Ти трябва да си творец. Не можеш да бъдеш друго. Как така да бъдеш или не?“ Правя уморени опити да му обясня, че това е образно казано. „Образно, необразно – творецът е творец. Какво значение има дали ще е в Ню Йорк, Пловдив или някъде другаде?“

Затварям телефона и си представям, че каня всичките си събеседници на вечеря. Хапваме нещо леко като охлюви и стриди, пием вино и си говорим за прозаични неща. Между всички тях се разнася купа с брюкселско зеле. Някои си слагат, други – не. Купата стига и до мен. Останало е едно последно зеле. Смеем се на миризмата му и си разменяме идеи. „Такова е то брюкселското зеле, не можеш да му промениш миризмата!“, казва някой между наздравиците. И си мисля как всички ние сме тук, за да променяме миризмата на Пловдив. Как написах всичко това, за да намаля присъдата. Да се кача на по-високо и оттам, чрез думите и изчезващите реплики, да погледна града с друг филтър. Помня утринта след една Нова година. Бях се качила сама на Бунарджика. Беше толкова тихо, че можех да чуя прадедите си. Тогава се влюбих отново. И си знаех, че няма да е лесно. Че ще има епохи история за пренаписване. Рани за затваряне. Сега, като се обърна назад в този брой, виждам нова история. И в нея всеки герой има много какво да пише. И ще бъда там, за да го отпразнуваме, и тайно ще се радвам, че е тук. 

Да бъда или не творец в Пловдив?
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!