Крикор Азарян и Младежка сцена в Пловдивския драматичен театър

Ако имаш представа какъв театър искаш да правиш, имаш съмишленици артисти, готови да те последват, и срещнеш правилните хора, за да ти окажат съдействие и помощ, защо не!

Така се случва в живота на Крикор Азарян в началото на творческия му път след завършване на ВИТИЗ през 1966 г. и привличането му на работа като режисьор в Пловдивския драматичен театър. Това е времето, когато в българския театър започва приобщаване към европейската модерност. Дотогава на преден план е предимно актьорското изкуство, но идва ново поколение, което поема ролята на режисьора като концептуален инициатор, като човек, който намисля някакъв уникален свят и след това го реализира. Самият Азарян е необикновен, нестандартен образ, оформен човешки и духовно в разноликата и бохемска среда на космополитния Пловдив. Идеята да работи със съмишленици го завладява още от студентските години, когато актьорските класове на проф. Боян Дановски и Методи Андонов имат високо оценен художествен резултат и пожелават да продължат да работят заедно като група , а не по разпределение в различни театри. За да постигнат целта си, студентите предизвикват дискусия, която започва на страниците на в. „Пулс“, продължава на бурно събрание във ВИТИЗ и се пренася в Пловдивските вестници „Отечествен глас“ и „Комсомолска искра“. Освен това те правят и подписка, която изпращат до Комитета за изкуство и култура и настояват да бъдат разпределени като група. Предприетите действия стигат дотам, че когато Тодор Живков гледа дипломния спектакъл „Кавказкият тебеширен кръг“ от Б.Брехт на класа на М. Андонов, студентите повтарят молбата си пред него и пожелават да отидат в Пловдив. Той казва: „Защо не? Трябва да подкрепим младите!“. Оттам нещата тръгват по веригата и се взима решение – безпрецедентен случай по онова време – да се отпуснат нови 18 щатни бройки, за да може в Пловдив да се създаде „Младежка сцена“ (от проведен документиран разговор с Кр. Азарян, С., 2002). Дейността по реалната организация на Младежка сцена се стоварва върху ръководството на Пловдивския театър с директор сценографа Св. Генев. Той възлага на режисьора Кр. Азарян да направи списък на актьорите, които да бъдат привлечени в театъра. В състава на Младежка сцена влизат Руси Чанев, Стефан Мавродиев, Стефан Данаилов, Елена Райнова, Северина Тенева, Соня Маркова, Добромир Манев, Георги Георгиев, Адриана Палюшева, Тодор Колев, Елена Баева, Стефан Германов, по-късно са назначени Катя Паскалева, Марин Янев, Илка Зафирова, Нина Стамова и др. Младежка сцена не се организира като автономно поделение на Пловдивския театър. Статутът ѝ не предвижда самостоятелност в рамките на театъра. Тя е профилирана единствено в репертоарно отношение – да играе пиеси с младежка проблематика.

Програмният знаков спектакъл, който изцяло представя единството на групата, е „Уестсайдска история“ по А. Лорънс и Ъ. Леман. Режисьорът Кр. Азарян прави свой вариант на текста, съчетание от пиесата и сценария за мюзикъл по нея. В работата по обработката на песните и цялата композиция се включва и поетът К. Павлов, също и актьорите Р. Чанев и Т. Колев. Сценограф е Св. Генев. Пиесата е одобрена репертоарно, защото се разчита на нейното съдържание, разобличаващо „язвите“ на капиталистическото общество, което нашето отхвърля. Привидно и на сцената върви този разказ, но насложеният чрез режисьорската партитура е друг. В него актьорите разказват за себе си и своето време. Тях ги занимава проблемът за насилието и деформациите на личността в общество, което се крепи на него. Насилието се олицетворява и от тукашната система и нейната йерархия, която съзнателно мачка индивида на всички нива и всява страх и безверие. Едно поколение според тях е изоставено на собственото си отчаяние и опасения за безперспективност. На сцената е разработена неговата масова психология на поведение. Индивидуалните характеристики, дори на главните герои, са изоставени на заден план. Играта е подчинена на общия екстаз, в който актьорите се задъхват от протест срещу жестоката машина, която безмилостно и системно убива човешкото у човека. Тяхната позиция е страстна защита на онези млади, които искат да живеят по свой начин и в справедливо уредена система. Сценичната провокация към обществото е споделеният и до обезумяване жесток вик на душата. Този вик е колективно произнесен и замислен да подейства като шок. Постигат го и с ефекти на ослепяваща бяла светлина (многобройни, мощни фарове на коли покриват огромна сценична конструкция), с нечувани децибели на джаза и рокендрола, със задъхващи от страст или настървение танци, с ритъм, темпо и пластични движения, които действат взривяващо и на залата.

Спектакълът „Уестсайдска история“ много категорично откроява истинското лице на младежката група и професионалната висота на режисьора Кр. Азарян. Големият и шумен успех насърчава „групарите“ към нови самоинициативи. Пак на бурно събрание актьорите говорят за автономност, за репертоар по техен избор, за свой художествен съвет и управление. По този повод ръководството на Драматичния театър освобождава Т. Колев и И. Зафирова. В знак на протест режисьорът Кр. Азарян подава оставка, последвана и от други актьори, и групата се разпилява в различни посоки. Постиженията и на другите спектакли на Младежка сцена – „Автостоп“ и „Петрол“ от Ив. Радоев, „Път през ада“ от Ив. Остриков и „Пътеки“ от Н. Хайтов – се измерва с дързостта, чрез която те разбиват кодовете на фалша и примирението. Заявен от сцената е обликът на злото и на антиморала, израснали върху социалните деформации и ограбването на човешката идентичност. Това впечатление остава и в съзнанието на публиката, която разпознава себе си на сцената. Към нея принадлежи и моето поколение (тогава в пубертетна възраст), публика многобройна и млада, но запаметила до днес модерния жест на своите идоли от театъра и от улицата, защото те го проявяваха смело и последователно.