„Не съм срещала в друга поезия такъв образ, метафора и изказ за силата на спасителните детски спомени като този у Александър Бандеров.“

Пловдив е дал на българската поезия редица значими имена. Не обичам списъците, в тях винаги има вероятност някой да бъде пропуснат, но когато говорим за пловдивски поети, творец като Александър Бандеров няма как да остане премълчан. Поетът си отива от този свят в студен ноемврийски ден през 2007 г. в Торонто, далече от юга и тепетата на любимия си град. Последната му стихосбирка носи заглавие, което може да наречем пророческо – „Отвъд“. Всъщност всяка стойностна поезия е до голяма степен „отвъд“: отвъд страха, отвъд общоприетите норми, отвъд човешкото лицемерие, ако щете и отвъд смъртта.

Тази негова лебедова песен завършва с оголения до болка стих: „Аз нямам повече какво да кажа“. Когато един поет замълчи – творчеството му започва да говори. Високите образци на Словото имат свойството да бъдат непрестанно преоткривани, независимо от времето, в което живеем. Те стигат до читателите си по неведоми пътища и това винаги се случва в точния момент. Срещаме Ви с ас. д-р Росица Чернокожева от Института за литература – БАН. Тя ще ни сподели за своята среща с творчеството на „най-пловдивския поет“ – Александър Бандеров.

Казвате, че поезията на Александър Бандеров е едно сънуване. Помните ли първия път, в който се докоснахте до този сън? Как Ви повлия поезията му?

Сравнително късно открих Александър Бандеров. Първото, което ме грабна у него е стихът му „Не ме щадят и сам не се щадя“. Това раздаване докрай. Без застраховки и пазарене с мирозданието. Без самосъхранителната разумност. Като оголен нерв. Да се отдаваш на чувството в момента безрезервно и докрай. То е като безпаметното влюбване. Изгаряш всички мостове след себе си. Ти самия се превръщаш във факла. Затова и осветяваш, засияваш целият.

Сънят, сънуването, сънното се срещат много често в поезията на Ал. Бандеров. А сънят е състояние, което в голяма степен помага на самоопознаването и саморазбирането ни. Фройд нарича сънищата „царският път към Несъзнаваното“. А поезията  ни помага да се докоснем до Несъзнаваното.

Бандеров е от поетите, които най-близко са разчели духовните ми търсения. Неговите стихове са ми много близки, като изживявания, лутания, извисявания. Давали са ми много кураж. Киркегор казва, че една книга е добра, когато успее да те прочете.

Виждате как една тема отключва в мисленето ни много асоциации. Не могат да се сбъркат неговите стихове с друг поет:

Беше сън и в съня бях без глас, без лице.
Бях неистински, бях две разтворени длани.
Две открити за малко сърдечност ръце.
Две кървящи от всяка неискреност рани.

Или:

Сън ли бе детството, старата бащина къща?
Блудният син с побелели коси се завръща.

Кои са големите теми на неговото творчество?

Детството, сънят, родното място, Родопа планина, далечните хоризонти, които ни мамят. Аз го наричам Синдромът Амаркорд /Спомням си/. Когато твори, поетът настройва своите усети на други честоти на вълните. Мозъчните вълни делта, тeта и алфа са вълните на детското светоусещане, различно от бета честотите на рационалистичното пребиваване на възрастния. Творческият унес е близо да хипнотичността и „сънищата наяве“, състояния близки до това в детството. Затова Бандеров, а и всеки поет, може да сътвори стихове като сънища наяве – това е термин на Фройд.

Друга тема в твореството на Александър Бандеров е Аз и другия, другите. Също – любовта, приятелство, предателство. Като диапазон на усетите има нещо близко до Яворовото съчетаване на полярността на чувствата. Това окръгляне на полюсните състояния. Както и до дебеляновското носталгично завръщане към родната стряха.

„Денят е с две лица“ се нарича една негова книга – няма само добро или само зло. Още Елин Пелин казваше, че човекът е и черно, и бяло. Амалгама, неделима симбиоза  от двете. Многоцветието на света е друга тема в творчеството му – светът е феерия от цветове: „оранж, и виолет, и резеда – откъснато перо от райска птица“. Бандеров е майстор на нюансите. Радой Ралин говореше за нюансизъм в лириката. Тема, която го е вълнувала, е родовата свързаност – баща-син. Крайъгълен камък в поезията му са екзистенциалните въпроси, въпросите, „които никой век не разреши“.

А ето любовта при него:

Проклета да е тази тишина.
От всеки шум събудена приижда
Неверно-предана като жена –
И те обича, и те ненавижда.

Тази амбивалентност, която е характерна за човешкото възприемане въобще.

На детството, като тема се спирам отделно, защото детството е цяла една вселена. Ето и един великолепен стих на Александър Бандеров:

Пак изгревът на детството
в прозореца ми свети,
но пътят за завръщане
отдавна е затворен...

И тревогата на поета по-долу ще ни стряска:

Сигналите на спомена
със „SOS“ ги викат...

Толкова пъти в живота си имаме нужда от спасителните  SOS-сигнали на детския спомен. Не съм срещала в друга поезия такъв образ, метафора и изказ за силата на спасителните детски спомени като този у Александър Бандеров.

Бандеров е много витален поет. Казваше: „Закъде без смях…“. Той е като феникс – възраждащ се от пепелта. Драмата винаги те води към катарзис. Корените му са в родното Лясково, в Родопа планина. Страданието при него и светло страдание, възнаградено, катарзисно страдание:

Нима от нас през детството са крили,
че няма радост, без да се изстрада.

Детството и спомените са част от светоусещането на поета и преминават като невидими нишки през написаното. Как бихме тълкували това от гледна точка на психодрамата?

Бандеров е много благодатен творец за психоаналитична и психодраматична трактовка. Знае се, че една картина или една сцена е много по-красноречива от думите – макар градивото на поета да са думите. Стиховете на Бандеров са динамични и могат да се интерпретират като на сцена. Яков /Джейкъб/ Морено, създателят на теорията и практиката на психодрамата, социометрията и груповата терапия, казва че това е глад за действие у човека. Протагонистът-поет сам е демиург на стиха-сцена. Класическата формула в психодрамата е, че поставяш една сегашна сцена, която е актуална в момента, с втора сцена се връщаш назад, често в детството, където се корени вероятната причина за вълнението и създаваш бъдеща сцена, която избягва дискомфорта ти. Последната потенцира катарзиса.

Но всичко започва с едно желание. Поетът е със сензитивност като на дете. А голямата френска психоаналитичка, сподвижница на Лакан, Франсоаз Долто казва, че детето е желаещо същество. То е на възрастта на своето желание. Всъщност във всички възрасти имаме желания и в контекста на Фройдовото „принципът на удоволствието“ ние се стремим към тяхното задоволяване. Разбира се, Фройд говори и за „Учителката нужда“, която тушира нашите желания, удоволствия.

Всичко около един стих, който може да се види и през сценичното, е Помощни азове. Морено казва: „Помощните азове практически представят отсъстващите други, налудностите, халюцинациите, символите, идеалите, животните и обектите. Те правят света на протагониста реален, конкретен и осезаем“. Впрочем фестивали по психодрама са провеждат ежегодно точно в Пловдив.

Как повлиява емигрирането му в Канада върху неговия светоглед? Променят ли се възгледите му за живота и отношението към това, което е оставил в родината си?

Да отидеш отвъд сините планини. Куражът. Когато загубим нещо, го ценим по друг начин. Това е като обърнат бинокъл: не уголемява, а отдалечава. И тогава се виждат само едрите, съществени неща. И тогава разбираме, че това, от което бягаме, всъщност са били нашите най-ценни уроци – дори тези, които са ни изглеждали враждебни към нас. Отивайки в Канада, Бандеров поема нова житейска насока и това неминуемо рефлектира върху творчеството му. Но това го примамваше.

Отвъд сините планини няма никога да премина.
Няма никога моята приказка да започне.
Отвъд сините планини! Все отлагах за догодина...

Александър Бандеров събра кураж и прекрачи далеч отвъд сините планини. И все пак ще изрече „Душата ми тъгува за България“, спомняйки си все по-често за родната къща и скъпите си покойници.

Определят Бандеров като „най-пловдивския поет“. Как можем да го съпоставим с останалите пловдивски поети от поколението му? Има ли свои поетични „братя“?

Доц. Владимир Янев от ПУ „Паисий Хилендарски“, с когото, с покойния ми съпруг Вихрен Чернокожев, ни свързва дългогодишна дружба, написа великолепната книга „Живея с Пловдив“. Това е съдба, не е местожителство. Съзнателен избор. Това не е провинция. Елиас Канети има книга „Провинцията на човека“. Фройд говори за провинцията на душата. Този град има дух, атмосфера. Напримир – „емблемата“ на пловдивската бохема Киркор Папазян има заглавие на книга „Голи и непогалени“. Какво по-философско от това – ние се раждаме голи и непогалени, но се раждаме, за да ни погалят. Той има стихотворение „Роля“, където съвсем по шекспировски площадно възприема света – ето едно напълно психодраматично възприемане. Смята се, че първата психодрама е играта на актьорите в представлението в пиесата „Хамлет“.

Иван Николов обогати българската култура със своите пародии, с творчеството си за деца и с преводите си. Николай Заяков пък се врязва в разумността на ежедневието със своята „лудост“. Какво по-хубаво от това да си „Пастирът на звездите“, както гласи негово заглавие, да си почти като галактическия стопаджия. Диапазонът на неговата поезия обема всичко – от радостта до болката. Петър Анастасов се изправя срещу света със своята беззащитност на чувствителния човек и поет. Но събира само в два стиха всичко: „Обичах и обичан бях/ благодаря ти, че живях…“. За Николай Гюлев бих казала, че създаде едни от най-красивите ескизи в българската поезия, като например: „Бяла чапла-сестра на душата ми…/ Колко много тресавища още!“. Всички тези пловдивски творци бяха събратя на Бандеров.

Бандеров е чужд на суетата, неговата „порода“ творци са все по-рядко срещани в днешно време. Защо съвременните поети стават все по-суетни и влияещи се от медийния си образ?

Може би тук стои въпросът суетен ли е творецът въобще. Дали съвременните са по-суетни... Мисля, че няма творец, който да не е суетен. Дори да пише за собствена терапия. Самото заставане пред белия лист и да хванеш перото, само по себе си това вече е претенция. Ти се заявяваш: Аз съм.

Разбира се, днес чрез медиите популярността е по-бърза, по-осезаема. Сега чрез сайтовете може да се достигне и до-много по-широк кръг публика, освен книжното тяло. Но дали е по-трайна тази популярност. За да остане един творец в сърцата на хората, се иска време. Клишето – дали ще издържи проверката на времето. Ако той докосва някаква струна в нашата душевност и то по негов, оригинален начин, във всички случаи ще бъде запомнен. |32