Историята на „Локомотив“ Пловдив нито започва, нито свършва с него. Но той е част от най-силния период на клуба през 20. век. Атанас Драмов е един от монолитните стълбове в историята на пловдивския футбол. Човекът, спечелил първото „черно-бяло“ отличие – Купата на Съветската армия, 1983 г. Човекът, измислил легендарното название смърфовете, което и до днес се чува от уста на уста сред фенове и футболисти. Един от значимите за „Локомотив“. Редом до Бонев, Гочо, Бащата, Ераносян и Садъков. Миналото е пряк свидетел на треньорското творчество на Атанас Драмов. Запечатаното в спомените на легендата оставя следи, в които можем да надникнем само чрез думите.

Г-н Драмов, нека се върнем към края на 70-те и началото на 80-те и най-силния Ви период в треньорската дейност. Какво си спомняте от онези години?

Атанас Драмов: Всичко ми е като на длан от онези години. Аз бях начело на „Локомотив“, а отборът беше в „Б“ група – там изкара доста време. Най-важното обаче е, че създадохме силен колектив. Спечелването на Купата на съветската армия от наша страна беше прецедент – като единствения отбор, правил го от „Б“ група. Най-силният ни мач беше с „ЦСКА“ на полуфинала през сезон 1982/1983 г. За нас това беше финала реално, защото се изправихме срещу най-добрия отбор. След това нещата бяха по-лесни.

По-голямата част от живота Ви минава в „,Локомотив“, но малко хора знаят за активния Ви път на професионален футболист.

Моята футболна кариера като играч не е толкова известна. Не бях футболист с голяма класа. По-важната част от живота ми мина като треньор. Работих и в чужбина, а начело на „Локомотив“ съм заставал цели пет пъти. Това е професията и съдбата ми... Не съм си определял друга професия, това е единственото, което някога съм правил. Да бъда треньор.

В какъв период започнахте да се занимавате с треньорска дейност?

Някъде около 1970 г. Тогава се създаваха първите полуинтернати в България и аз постъпих на работа в един от тях, свързан с „Локомотив“.  За първи път се набираха деца до 9-годишна възраст, а не както беше към онзи момент – около 14-тата година. Създаваше се за първи път в България експериментално спортно обучение. Нашите момчета от „Локомотив“ бяха в една паралелка. Децата спяха там, хранеха се, учеха заедно, имаха занимания и тренировки. Мога да ви кажа още от първата паралелка какви момчета излязоха – Аян Садъков, Едуард Ераносян, Иван Маринов, Петър Василев, Румен Стайков и Йордан Трайков. 6 души, които са минали през мъжкия отбор. Тази група се оказа доста успешна. При спечелване на Купата на съветската армия Садъков и Ераносян бяха основни фигури.\

В средата на месец май 2019-а се изигра най-значимото пловдивско дерби в историята. Финала за Купата – заслужено ли „,Локомотив“ спечели и защо наричат този мач социален феномен?

„Локомотив“ надигра „Ботев“. Беше по-добрият отбор, ако трябва да сме честни. Иначе пловдивските дербита са нещо уникално. Аз съм бил в треньорските щабове на двата отбора при най-големите им победи. При 7:3 за „Локомотив“ през 1974 г. бях помощник-треньор. За куриоз през 1995 г. съм треньор на „Ботев“, когато пък те печелят с 5:0 над съперника си. Тогава ми направи впечатление нещо интересно. Аз останах няколко часа след срещата на стадион „Христо Ботев“, но когато тръгнах да се прибирам към дома, видях една група от 200-300 души – фенове на „Локомотив“ – да пеят. Бяха се събрали на пътя пред стадиона – вееха знамена, скандираха, въпреки че техният отбор беше претърпял най-тежката си загуба в пловдивското дерби. Те просто изразяваха обичта си към отбора. За хората това е дербито.

Какво е мнението на Атанас Драмов за развитието на пловдивския футбол през годините?

Пловдив периодично се е намествал между големите. „Спартак“ е първият носител на Купата (1958 г.), „Ботев“ (1962, 1981 г.) беше вторият след тях, „Локомотив“ – третият (1983 г.). Успяваме да се вмъкнем няколко пъти между грандовете. Това не е било тенденция постоянно да се случват тези неща. Да, и „Ботев“, и „Локомотив“ са имали силни отбори, но големите успехи идват по-рядко. Но когато е по-рядко, всичко е по-сладко. Човек не е свикнал с тези неща и тогава се радва повече. Все пак обаче Пловдив си остава футболен град. Вижте какви футболисти са излезли само. Както за клубните отбори, така и за националния отбор.

Как се родиха поколенията на Зума, Гочето, Еду, Бащата и защо сега спортисти и личности от такъв ранг са рядкост?

Преди голяма част от футболистите израснаха чрез и в махленския футбол. Школите нямаха възможност да обхванат всички. Сега всички деца са обхванати от академиите, а по-талантливите започват да тренират в школа. Сега треньорите не са добре заплатени, те са принудени да събират такси за количество деца. И вижте колко много треньори има в Пловдив. Преди се брояха на пръсти, но пак ще има футболисти, ще израстват. В това съм сигурен. Но е ясно едно – самият футбол се променя. Играта стана по-динамична, по-бърза. Техниката преди изпъкваше, защото се играеше на бавни обороти. В момента техниката е по-висша, защото едно е да майсториш с топката на скорост, друго е – на ходом. За това трябва повече характер, повече атлетизъм, повече работа.

На какво възпитавахте вашите футболисти?

Най-вече да бъдат грамотни футболисти. Винаги съм държал и на дисциплината, но всичко е индивидуално. Мога да ви разкажа нещо за Христо Бонев например. Той не беше лесен характер. Невинаги можеше да влезе в калъпа на един треньор, но имаше самоналожени ценности, които го превръщаха в това, което е. Първата му работа, след като дойде за тренировка, е да се качи на кантара. След тренировка пак. Това беше един самоконтрол. Никой не му го налагаше. А имаше и футболисти, още със свършване на тренировката, обуваха панталоните и тичаха в други посоки, по други задачи.

Още един пример за дисциплина и професионализъм – бяха счупили крака на Бонев. Докато кракът му беше в гипс, той тренираше тройно по-усърдно, с тройно натоварване. След една контузия ти се залежаваш и трябва да наваксваш. Докато Бонев в тези моменти имаше невероятен самоконтрол. Не беше единственият, но аз го посочвам като пример. Един Гочо Василев беше в непрекъснато движение, непрекъсната борба за топката. Такива бяха някои играчи.

Разликите между футбола през миналия век и този сега?

Динамика, скорост, физика. Преди имаше баскетболисти, талантливи и с качества за футбол, но сега вече няма такива. Всеки си е автономен в своя спорт. В миналото в училищата – футболисти, лекоатлети, волейболисти, баскетболисти даваха представители за училищните отбори на всички спортове. Един добър футболист участва и в атлетиката, участва и във волейбола, в баскетбола. Сега нещата са други. Помня дори, че когато се създаде Спортното училище, в, една от първите интернатни паралелки влезе Костадин Костадинов (легенда на „Ботев“). Тогавашният директор оспорваше неговото влизане с аргумента, че нямал ръст. Беше казал, че иска ръстови състезатели. Имаше и такива залитания. Да, ръстът си е определящ, но във футбола трябва да притежаваш техника, ум, фантазия. Това, което имаха Христо Колев и Христо Бонев като фантазия. Това никой не им го дава, това им го дава природата. Другото е работа.

Разкажете за прякора смърфовете – легендата гласи, че Вие сте го измислили?

Атанас Драмов: Да, така е, аз дадох идеята. Това се случва някъде в началото на 90-те години. Тогава известният радиокоментатор от Пловдив – Никола Галов, ми каза, че не може да различава играчите, тъй като номерата на фланелките им били много малки. А аз му отговорих – „абе, не ти трябват номерата, те нашите са еднакви всичките като смърфове, вършат една и съща работа, борят се по един и същи начин“. Казах това просто като реплика, дойде ми на устата. Галов се изненада приятно, казвайки, че това определение му харесва. Каза, че ще го използва при коментарите си, а аз нямах против. И той за първи път започна публично да нарича играчите на „Локомотив“ смърфове.

В седмиците преди финала за Купата на България Пловдив се раздели с една от най-големите си футболни икони – Динко Дерменджиев. Кой за Вас беше Чико?

Гениален футболист. Човек, който имаше изключително чувство пред гола, пласиране, тръгване. Човек, който започна като трети в вратар в „Ботев“. В двустранните игри влизаше като полеви играч и постепенно стана нападател.  Доказан и като треньор, и като футболист.

Каква е ролята на феновете в съвременния футбол?

Много грешки има в техните действия. В миналото нямаше организирани фенове, тогава ги наричаха запалянковци. Сега са на фракции, които често са на различни мнения. Налагат се на ръководства... Мога да кажа дори, че понякога вредят. Но има едно нещо, с което помагат, и това е подкрепата, атмосферата. Има фенове, които ходят на мач и не гледат какво става на терена. Но има и фенове, които вдигат отбора. Подкрепата им е незаменима, това няма кой друг да го даде на отбора.

Вашата философия за успех в живота и във футбола?

Философията е ежедневие. Понякога философията може да те доведе до фатален край, но е страшно важна за нашия бит, за нашите действия. Едно от най-важните неща е вярата. Да вярваш, да се развиваш, да се трудиш. Това са основните неща във всяка една сфера. Футболът си има своите специфики, но се базира на тези три ценности. |32

Снимки: Атанас Драмов, личен архив

Защо... Градът е футбол?
Паметта на битката
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.