Мирослава Кацарова
Мирослава Кацарова за джазовия брой на Нула32
април 3, 2020
Огнян Видев
Eдна китара между два свята
април 13, 2020

Дамгосан с една дума

Веселин Николов

В най-активните години от кариерата си, където и да пътува по света, за да представя България, в препълнените концертни зали Веселин Николов винаги ще споменава, че джазовият оркестър „Бели, зелени и червени“ идва от Пловдив. Съставът е единствената професионална формация в жанра у нас през 70-те и 80-те години на миналия век и е една от музикалните емблеми на страната ни. Как обаче се развива тази „връзка“ напред във времето, какво всъщност стои зад международните успехи на пловдивските джазмени и как се отнасяме към спомена за това наследство днес, няколко десетилетия по-късно? Това са само част от въпросите, които настоящият текст поставя.

Джазът обикновено не присъства на нотния лист или ако се мерне там е между редовете на петолинията. Като високостойностно изкуство тази музика живее и се развива единствено във времето[1].

Възпитаник на Варшавския университет (през 60-те години на XX) век Веселин Николов е млад и обещаващ саксофонист и активен участник в концертния живот на полската столица. Като музикален визионер и част от интелектуалния елит на страната, пловдивчанинът е и сред седмината основатели на Европейската джазова федерация.

През 1967-а Николов, когото заради цвета на бузите от малък по прякор наричат Червения, извършва един от първите си подвизи за популяризацията на българския джаз – на авторитетния фестивал Jazz Jamboree в залата на Варшавската филхармония на публиката за пръв път е представен изцяло български състав. Името му е „Веселин Николов квартет“, а на сцената саксофонистът представя колегите си Радко Начков (ударни), Стоян Католиков (бас) и Васко Чардаклийски (пиано). Отзивите в полската преса са окуражителни, а документалният запис на фестивала включва и музиката на българите, с което държавата ни официално се присъединява към европейското джазово семейство. Думите „България“  и „джаз“ вече има защо да се използват заедно.

Не оставай на едно място, постоянно обогатявай себе си!

Началните акорди от житейската пиеса на Весо Червения включват още публикации в полски научни издания, както и в англоезичното списание „Джаз форум“, прието зa орган на Джазовата федерация. Онова обаче, което той изгражда от нищото през следващите десетилетия, е до голяма степен и поводът за написването на книжката в ръцете Ви. Още като студент във Варшава Николов мечтае да се завърне в Пловдив и да сформира собствен оркестър, с който да изпълнява българска джазова музика. Мечта, за която мнозина не смеят да си помислят и съвсем основателно обричат на провал още в зародиш. Свидетелства за това са и епитетите, с които джазовият критик Владимир Гаджев описва настроенията по време на прохождането на „Бели, зелени и червени“ – „обкръжени от безразличие, интелектуална леност и страх от различността“.

Присъствието ми дълги години в изкуството на джаза, като професия и хоби, ме убеди в следното: да можеш да „летиш“ в него с широко разперени криле, трябва тази възможност да се е вселила в теб в деня на раждането, като при птиците, като дар божи, като необяснимото чудо на творческия дух, с което на тази земя идват надарените щастливци.

Веселин Николов
Веселин Николов (вляво) и Огнян Видев на фестивала в Нюпорт-Ню Йорк през 1979-а. Личен архив Огнян Видев

След три години на откази от страна на държавата дългото пътуване на Червения към мечтата му за български джазов живот започва на първи октомври 1971-а в Младежкия окръжен дом на Пазарджик – Николов е назначен за художествен ръководител на джазов оркестър, който кръщава „Бели, зелени и червени“ (по аналогия с името на известната сюи-та на Дюк Елингтън „Black, brown and beige“). Любопитна подробност е, че само година по-рано Милчо Левиев решава да „смени резиденцията си“[2] и отпътува за Америка, с което на практика се разминава „на прага“ на държавата с Червения. Можем само да предполагаме какво щяха да свършат заедно двамата големи, ако се бяха засекли на същото място в българската джаз история, но това са само догадки. Веселин Николов вече има оркестър и заедно с по-голямата част от музикантите пътува всеки ден с влак до съседния на Пловдив град за репетиции.

Между три града

Воден от добрата си интуиция, той програмира действията си и бавно, но последователно започва да работи по безболезненото интегриране на джаза сред българската публика, по развитието на нейния вкус и по умението ù да разпознава стойностите в жанра. В сянката на режима първият и най-подходящ начин за целта е „Джаз и поезия“ – американска салонна форма от 20-те години на XX век, която наподобява литературно четене в музикален акомпанимент. С помощта на поети и артисти Веселин Николов постепенно успява отново да социализира джаза в общественото пространство първо на Пазарджик, а после и в Пловдив и София.

По същото време в  Естрадния отдел на Българската държавна консерватория в столицата се въвеждат предметите „История на джаза“ и „Проблеми на импровизацията“. Първият преподавател, разбира се, е Веселин Николов, който пътува всяка седмица, за да чете лекции. Периодът 1972 – 1973-а е използван за сработването на музикантите в „Бели, зелени и червени“, а формата „Джаз и поезия“ изиграва успешна роля за това. В резултат на придобитата популярност обаче постъпват оплаквания и оркестърът е уволнен. Основанието – поддържането на професионален състав от Младежки дом е непозволено.

Надареният от Бога артист е истинският. Той е мечтател, напълно освободен в очертанията на своя свят. Той изживява дните си в непрекъснат стремеж да бъде верен на себе си и да се подчинява единствено на своята чиста и вярна интуиция.

За щастие, със заповед на Министерството на културата на първи януари 1974-а групата на Веселин Николов е назначена на щат в Пловдивската филхармония и се „завръща“ у дома. Ход, който Червения определя като изненадваща перспектива, която трябва да се отстоява на всяка цена. В спомените му най-големият град на Южна България е оптималното място за просперитета на единствения професионален джазов оркестър в страната. „Пловдив беше започнал да носи славата на най-изявен културен център със силен интелектуален потенциал и средище със своя физиономия и неповторима атмосфера. За  хората на духа това беше предимство от висш порядък, което останалите градове, включително и столицата, не притежаваха. Съзнателно официално туширано, вечното съперничество между София и Пловдив беше двигател, ускоряващ културното развитие на града“, разказва Веселин Николов в своята „каденца“ в книгата на Владимир Гаджев, посветена на личността му. 

Всеизвестно е, че истинското изкуство не допуска формален подход. На мен лично ми се иска българската култура да бъде регулирана от непрестанно вътрешно напрежение и стремеж към създаването на съвършеното във всеки един аспект – резултати, изяви, администриране и най-вече широко популяризиране на най-самобитното и стойностно творческо постижение. Така разбирам конкуренцията и нейната функция.

Като Декан на Факултета по музика към Народния университет по култура в Пловдив от 1975-а, основателят на „Бели, зелени и червени“ открива цикъл лекции „История и теория на джаза“.  В унисон с тогавашната държавна политика за извънучилищно музикално образование, Червения развива концертна дейност с оркестъра и в по-малките градове на Пловдивския окръг, гостува в читалища и младежки домове, говори по теми от джаза, като разгръща тази практика до непознати за страната мащаби. Важна за този период е и формата „Съвременност – позиция – съвременност“. За нея Веселин Николов казва, че е опит да превърне Факултета по музика в миницентър по гражданско поведение. Всеки последен вторник на месеца  той дава на публиката възможност да разговаря с „личности със собствена визия по проблеми, третиращи текущите обществено-културни процеси“.

Част от гостите в кокетната зала на Профсъюзния дом на културата „Стефан Кираджиев“ (днешния ДК „Борис Христов“) са имена като Леда Тасева, Тодор Колев, Стефан Цанев, Доротея Тончева, Йорданка Кузманова, Светла Гостева, Радой Ралин, Петър Анастасов, проф. Гриша Островски, Георги Божилов, Динко Дерменджиев, Христо Ганев и др. Паралелно с преподавателската и обществената си дейност, Веселин Николов стои и в основата на едни от първите по-масови джазови прояви в България (Ямбол – 1974-а и Сопот – 1977-а). Не престава да бъде активен изпълнител и композитор, чиято музика тепърва ще бележи кулминацията си.

Няма да ти се получи, ако не свириш от сърце.

В рамките на „Джаз и поезия“ през 1972-а лидерът на „Бели, зелени и червени“ пише композицията „1300 златни страници“, която стъпва на мелодични особености от времето на Йоан Кукузел (XIII век). Журналистът Тодор Коруев описва произведението като „първото спускане на джаза в древността на българската държава“, а новооткритият източник на вдъхновение постепенно заема централно място в творчеството на Николов. Самият той посочва: „Инспирациите при мен идваха от две посоки – българския фолклор и аскетичната чувствителност на църковната ни музика от стари времена“. Развитието на тези теми и репертоарното разнообразие, което те предлагат, по-късно ще се окажат поводът джазовият свят да се заинтригува от музиката на пловдивския оркестър.

До родината на джаза

Поканата за Петнайсетия международен джазов фестивал в Рино, Невада, идва тъкмо поради интерпретацията на това богатство. В 21:00 ч. на 25 март 1976-а Веселин Николов и неговите „Бели, зелени и червени“ остават завинаги в историята като първия български джазов ансамбъл, пътувал зад Океана и свирил в родината на джаза. Два дни по-късно американският журналист Б. Уилман рецензира представянето на българите във вестника Nevada state journal по следния начин:

„Майсторите знаят занаята си. Те придават на звука повече от поетично съдържание. Техните звуци ромолят като вълни от звездна светлина, която съживява виденията по повърхността на водата. Музика извън времето! Тези и други неща могат да бъдат намерени в джаза. Които чуха целия концерт на „Бели, зелени и червени“, имаха удоволствието да се наслаждават на американска класическа музика в световни ръце. Музиката, която потомците на черните роби създадоха, е станала собственост на света – музика, използвана като средство за изразяване на човешки идеи от всички култури“.

Веселин Николов
Веселин Николов -с Йълдъз Ибрахимова и Теодисий Спасов

Успяхме да преплетем, и то равностойно, духа на България и българската фолклорна музика с джазовия идиом на Америка и да произведем национално оцветен художествен продукт. Това ни отличаваше от всички останали, където и да отидехме по света. Така изглежда тайната за успехите и популярността на джаз формацията от Пловдив.

Смелостта и новаторската си визия Червения демонстрира за пореден път с написването на „Протуберанси“ – концерт за симфоничен оркестър и джазов ансамбъл, който „Бели, зелени и червени“ изпълняват заедно с Пловдивската филхармония под диригентската палка на Емил Чакъров. Веселин Николов отново е изключителен – осъществено е първото съчетание на две подобни музикални формации у нас. Като венеца на формацията обаче Весо посочва участието на най-голямото джазовo събитие в света тогава – Newport-Ney York Jazz Festival в Ню Йорк през лятото на 1979-а. И до днес пловдивската група е последната българска джаз формация, която развява трибагреника на историческата „52-а улица“ в Голямата ябълка. Следващото лято музикантите пътуват за 23-дневно турне в Индия на топфестивала на джаза в Азия „Джаз Ятра“ в Бомбай и на „Джаз Фест“ в Калкута. До напускането на състава от Веселин Николов през 1983-а „Бели, зелени и червени“ гостуват още в Швеция, СССР, Унгария и Полша.

Това е просто другият от моите светове. Свиря по света, където ме поканят. Човек е дамгосан с една дума. Световете в мен не си противоречат, нито се броят за превъзходство.

За съжаление, нищо не продължава вечно и на първи октомври 1983-а Веселин Николов се оттегля от „Бели, зелени и червени“. Изтощен от къртовския труд през годините и от стените, които продължават да се издигат насреща му (най-често партийно-властови), Червения решава да помисли за себе си. Точно 12 години след като поставя началото, творецът се разделя с произведението си.

Свободен в мислите си, поема по нов път. През следващите години продължава да свири в страната и чужбина с няколко нови формации, една от които е създадения от него Камерен ансамбъл за български и славянски църковни песнопения „Филипополис“.  Допълва и издава лекциите си от цикъла „История и теория на джаза“ под името „Моите любими неща“. Книгата се оказва първа за джаза от български автор, а заглавието и е поклон към един от кумирите на Николов – Джон Колтрейн и албумът My favourite things. Всяка година, от 1967-а насам, на 17 юли, денят на смъртта на великия музикант, Веселин Николов свежда глава в негова памет и прошепва „Бог е милостив“. Творчеството на Колтрейн Веселин Николов възприема като „отправна точка и ориентир за всичко, което прави в музиката, като коректив, поддържащ тонуса му на безкомпромисност и гражданско поведение“.

Джазът е необходимост за съвременния гражданин на планетата Земя, който повече от всякога чувства нуждата от обич – да обича и да бъде обичан. Джазът е незаменим и прекалено щедър…

Качествата, които Николов цени най-много, придобиват форма и в българския политически живот след промените през 1989-а, когато между 1991-а и 1992-а председателства Координационния съвет на Съюза на демократичните сили (СДС) в Пловдив. Градът става известен като Синята крепост на България, а Червения приема нова ръководна длъжност като директор на Българския културен институт във Варшава (1992 – 1995), където сред колеги и приятели се чувства като у дома си. По-нататък започва да преподава като гост лектор в европейски и американски университети. Днес човекът-институция, както го наричат критиците, живее във Валенсия със семейството на дъщеря си, която също е музикант. Връща се в Пловдив рядко, но като че ли няма и за какво – в началото на новото хилядолетие кметът д-р Чомаков ликвидира дейността на формацията „Бели, зелени и червени“, с което поставя формалния край на едно творческо звено, но не и на легендата за емблематичния джазов оркестър на Пловдив.

Първите

През годините още редица музиканти се включват към състава и по свой начин продължават делото на предшествениците си. Поддържат огъня жив дори и днес, през 2020-а, когато фестивалите не спират да се роят и всеки свободно може да изпълнява джаз навсякъде (или поне да си мисли, че го прави), но въпросът е има ли кой да го слуша, да го цени и да си спомня за онези, които първи му се посветиха у нас и му подариха живота си така, както го направиха Веселин Николов и неговите „Бели, зелени и червени“. |32


[1] Успоредно с разказа ни, в името на неговата убедителност, предлагаме на вниманието Ви и избрани цитати на Веселин Николов, събрани от негови интервюта и публикации през годините.

[2] Израз на Емил Бояджиев, използван от Милчо Левиев в писмената му кореспонденция с приятели в България: „Ние не бягаме, защото да се бяга е нещо унизително – ние си сменяме резиденцията“.  

Заглавна фотография: Владислав Христов

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!