Златю Бояджиев
Златю Бояджиев – тепето над Брезово, Пловдив и Париж
май 13, 2021
Където пее Сара, винаги е топло
юни 6, 2021

Давид Перец – „само една лека тъга“

Давид Перец

Отговорите бихме могли да намерим на върха на хълма, по който навярно душата на Давид Перец все още се катери. По билото на таланта му е стръмно, но гледката, обещава да си заслужава.

Неизвървени досега пътеки по Сахата ме изкачват на същото познато място. На върха на хълма, в един от измамно топлите дни в началото на февруари, за пръв път разлиствам биографичната „Книга за Давид Перец“ от Невена Стефанова. В близкия хоризонт пред мен се издига Бунарджика, тепърва предстои да се вгледам в скалите му през очите на невръстния Перец. Разликата е около 100 години, но за историята ни тези неща нямат значение. 

Още като дете Давид е принуден да изпита на гърба си бичовете на бедняшката си съдба. В годините около Първата световна война често заплаща сурово и за еврейския си произход. В спомените си разказва за жестокостта, на която е подлаган от други деца. „Веднъж-дваж човек трябва да бъде настъпен, за да се отмести, после вече започва да предвижда“, отговаря Перец пред Стефанова десетилетия по-късно. Въпросът е кога е станал „практичен“. Разбрал, че дори за да уцелиш с камък, трябва да имаш физическа мощ, за да не го малтретират съучениците му, взема простото решение да заякне и започва да се упражнява. Първата задача, която си поставя, е да се катери по скалите на Бунарджика. Предизвикателство, което едновременно го закалява физически, но и волево. 

Отново повдигам поглед и се взирам в хълма отсреща. Представям си малкия човек, принуден в страха си да го изкачва ежедневно, за да изплаши света и може би, за да извоюва достойнството си. Колко високо е успял да се покатери Перец? И на каква цена?

В този град обичаме да се измисляме в пейзажа. 

Наблизо, в началото на ул. „Волга“, в една голяма и хубава къща по-късно заживява Васил Бараков – изящният творец и верен приятел, с когото до последно ще споделят възторзите и разочарованията си. Впрочем те вече се познават, макар и само визуално — още от деца и двамата кръстосват улиците на града в търсене на препитание. 

След поредица от кратки и несполучливи престои в шапкарница, аптека, бакалница и в банка като разсилен, покрай същите тези скали в една топла пловдивска вечер Давид най-сетне крачи към професията на фирмописа – привлекателния занаят, който ще му разкрие пътя към изобразителното изкуство. В ателието на известния фирмописец Александър Крафти по същото време работят още Крум Джаков, Нягул Станчев, Асен Дочев и Данаил Дечев. С Васил Бараков, както стана ясно, вече се познават, а при спешни случаи на помощ идва и Златю Бояджиев.

Давид Перец
Давид Перец, „Пейзаж“, м.б. на пл., Софийска градска художествена галерия

В компанията на последните двама през 1925 г. Давид Перец посещава ежегодната изложба на Дружеството на южнобългарските художници, където за пръв път вижда оригинали и изкуство въобще. Желанието му да продължи да рисува се засилва. През следващата година, сами, приятелите участват в изложбата. Черно-белият „Автопортрет на фирмописеца Перец“ и Златювите рисунки правят силно впечатление, което е отразено и в пресата. Скоро след това, вече в ателието на Гео Мирчев, тримата започват подготовката си за Академията в София. Нататък историята е добре позната. Следват студентските години на тримата Бараци, екскурзиите в Родопите, първата самостоятелна изложба на Перец. 

Именно планинските пейзажи хващат окото на Сирак Скитник през 1931 г. в салона на Централното еврейско училище в София, където Давид нетърпеливо е наредил работите си: „(…) Проявява несъмнен дар на живописец, който не само вижда, но и чувствува природата, чувствува атмосферата и състоянието на нещата в нея. И тъкмо затова той трябва да бъде предпазлив в увлеченията си и придирчив към работата си. В пейзажите му има искрени търсения, усет към сложна тонировка. Личното още не е съвсем уяснено в работите му, но е подсказано в мекото, лирично отношение към природата, в кръга на чисто живописни средства“ (в. „Слово“, бр. 2617 от 11 март, 1931). 

В развитието си в жанра Перец демонстрира и влечение към по-напредничавите разбирания за живописта в онези години. В неговия ранен „Пейзаж от Смолян“ (1933 г.) например ясно личи смелото и уверено изграждане на композицията в съзвучие с духа на новото, динамично време, отбелязва Димитър Аврамов: „Такъв пейзаж е много далеч от модните тогава салонно-сладникави и ефектно разкрасени природни изгледи, към каквито т.нар. широка публика открай време изпитва непреодолимо влечение“.

В Академията Давид среща Иза, която също рисува и с която по-късно се венчаят. Въпреки израстването и утвърждаването на името му, немотията и мизерията са основни спътници на младото семейство и през 1940 г., когато се ражда първата им дъщеричка – Ева. С избухването на войната обстановката се влошава допълнително. Настъпва мрачно и силно политизирано време, времето на жълтите звезди. През 1943—1944, както много други евреи, Давид е пратен в трудовия концентрационен лагер Ташбоаз. Талантът на Перец успява да документира ежедневието от двете прекарани години вътре в поредица от произведения, но може би най-знаковата творба за периода остава „Мъж с чук“. 

След Девети септември и отречената румънска изложба за кратко семейство Перец пребивава в Израел. В неизпратено прощално писмо до приятели по повод отпътуването Давид пише: „Заминаването ми е, между другото, и резултат на моята неприспособеност към ония нови изисквания към българския художник, които предполагат по-задълбочено гражданско съзнание. Признавам, това е един вид дезертьорство. И все пак не изпитвам никакво чувство за виновност, само една лека тъга, която неизменно съпътства всеки човек, комуто предстои да напусне за дълго време обичани хора и обичани неща ...“ (курсив Перец). 

Налице е поредният отказ на художника да бъде поставен в рамки, този път на комунистическия догматизъм. Но сбогуването не е завинаги, а само за „дълго време“. „Така малкият Давид отново победи големия Голиат на човешката студенина и неразбиране“, казва Александър Жибаров. Започва нов етап в творчеството на Перец и сякаш в духа на еврейската му съдба – под знака на непрекъснатото скитане. 

Съвсем в неговото начало се случва злощастно събитие — единият от двата пътнически кораба потъва, а с него и два от сандъците с картини на Давид остават завинаги на дъното на Мраморно море. Нещата в новоустроена израелска държава не се подреждат по най-добрия начин и Перец бързо разбира, че там няма да успее да живее от изкуство. Затова отново стягат куфарите и отплават за Генуа. Оттам, с изтекли визи през швейцарската граница, ги очаква Париж. 

Годината е 1949-а, Давид посещава курса на прочутия художник и педагог Андре Лот, но без голям ентусиазъм, двамата не се разбират особено и скоро прекъсват взаимоотношенията си. Все пак Перец успява да извлече ценни практически поуки от демонстрациите на французина, завързва немаловажни контакти, създава и дори приятелства. С помощта на Жорж Юисман през 1950-те на XX век прави три успешни изложби в Париж, които стават повод да го причислят към Парижката школа, макар и сам Перец да не е сигурен част ли е от която и да е школа. Заради „постоянната ефирност на картините“, критиците определят изкуството му като „цвете, осветено от слънцето“ и често го нареждат до Жул Паскин, Жорж Папазов. Продава първите си картини, за едната от които получава приветствено писмо лично от кмета на Париж. 

Давид Перец
Давид Перец, „Дамски портрет със сламена шапка“, 1945 г., м.б. на пл., Софийска градска художествена галерия

И все пак, въпреки похвалите и окуражителните събития, френската столица не е място, на което можеш да се наложиш лесно като художник. Сраженията със скалите на живота никога няма да престанат за Перец. Безпаричието е водещ мотив и в спомените на по-голямата му дъщеря Ева, която по-късно, също като родителите си, става художничка: „С несметните богатства на изкуството си, с лукса на големите артерии, с тъй елегантните и забързани хора Париж можеше да заслепи всеки артист; ние бяхме от онези, които Париж криеше зад пояса си, онези които не можеха да плащат“.  

За да се препитават, Давид работи много и приложно, рисува реклами, оформя книги, изпълнява различни поръчки за издателства. Не спира да се лута из нови квартири и таванчета, селца и градове, държави и континенти; да рисува; да оставя следа от себе си навсякъде. Парченца от Перецовото изкуство днес са пръснати по частни и музейни колекции в целия свят, може би най-добрите от които – подарени. Макар и вечно в недоимък, Давид никога не става материалист, а изповядва максимата, че картините се рисуват за хората: да ги гледат и пълнят сърцата им, затова най-важно е да стигат до тях, а не да събират прах в ателието. Невена Стефанова също подчертава противоречието на комичната му пестеливост, придобита от трудния живот: „А колко десетки портрети, композиции, натюрморти, пейзажи и графики е подарил? Има ли по-голяма разточителност и по-голямо богатство от онова, което той раздава?“.

Отговорите бихме могли да намерим на върха на хълма, по който навярно душата на Давид Перец все още се катери. По билото на таланта му е стръмно, но гледката, обещава да си заслужава. Отгоре няма да се виждат дребните житейски неудачи, безпокойството, хорските заблуди в равнината. Или само така ни се иска? През очите на Перец обяснение опитва да намери и Иван Поповски: „Как е възможно човек да има такова селективно душевно устройство? След толкова срещи с „нечовешкото в човека“, през време на лагерите и войната, след години на страдания да запази вярата си в доброто, което така проникновено успяваше да долови в своите модели и да предаде със средствата на живописта върху платното?! Несъмнено отговорът се криеше в неговия извисен душевен мир и благородство“. 

Казват, че в Париж Перец си отива от този свят с билет за България в джоба. През годините, измежду многото му странствания, боязливото хлапе от Бунарджика се връща епизодично в родината си. Никога не си отива завинаги, както пишеше между редовете на онова неизпратено писмо, а само за „дълго време“. Може би и този път е така, може би тъкмо изкуството е камъкът, който Давид отчупва от скалите на живота и  хвърля по Голиата. Но вече превъзмогнал страха.  

На слизане от Сахата започва да се свечерява. Изгрява луната на Перец. |32


Заглавно изображение: Давид Перец, „Натюрморт“, 1937 г., м.б. на пл., галерия „Джуркови“

Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!