История за тухли, войводи, партизани… Песен и слово
април 30, 2017
Обичам те
май 12, 2017

Децата на махалата

„Децата на Кючук Париж бяха футболистите на Спартак Плодвив. Това бе махленски отбор. Бе нашият отбор“.

Това е преживяне. Тази история е на изчезване. Може би трябва да се впише в Червената книга на пловдивското народно творчество. Тя избледнява с бързи темпове в паметта на малкото хора, които я знаят. Някой трябва да я разкаже, защото, като всяка история, и тази създава идентичност.

Тя разказва за онова нещо, което се зароди от обичта на едни хора към футболната топка. Живее заради нея и в крайна сметка загива заради нея. Заради любовта, но този път, защото вече няма кой да я даде. Няма на кого да я даде.

„Аз съм кореняк кючукпарижанин. В Кючука израснах и живях. До Пазара съм роден (бел. ред. – Събота пазара). Там, където сега е Билата, там беше завода за машиностроене „Антон-Иванов“. Работех там дълги години. Всички заводи в Пловдив си имаха отбори. Там беше индустриалната зона. Всички играха помежду си. Нашият отбор обаче беше много добър. Повечето бяхме хора от Кючука. Дори стигнахме дотам, че да играем мач за Купата на Съветската армия срещу ЦСКА на ст. „9 септември“.*

„Всичко това – преди да се създаде Спартак. Аз съм спартаклия, откакто е създаден клуба – от 70 години“.

„Спартак е създаден от новата власт. Имаше един генерал Сарийчев. Партизанин, свиреп комунист. По негово нареждане се създава „Спартак“ през 1947г., ако не се лъжа. Преди него имаше два отбора – Левски Пловдив и Ударник. Те се обединяват, а малко по-късно новата формация получава името „Спартак“.

Така започва приказката на новия клуб. С „майка“ – Партията, и „баща“ – обединени клубове от Царска България, само за няколко месеца новото отроче на българския футбол събира под крилото си своите чада. Отборът е запълнен предимно от млади момчета, работници в местни промишлени центрове. Работници, фабриканти и най-вече кючукпарижани, за които футболът се превръща в мимолетно бягство от еднообразието на деня.

„Привърженик съм на Спартак от 1948г. Горе-долу от първите му дни. Член съм на техния фен клуб, откакто бяха във „В“ група. След това започва техният възход. Мога да изброя някои от имената в онзи голям отбор на Байкушев – Барбов, Станков, Михаил Душев, Тобията, Стойнев, Ботев, Иванов и големия Тодор Диев. Как да ги забравя? Донесоха ни толкова радост. Бяха едни от нас“.

Славният отбор на Спартак от края на 50-те и началото на 60-те години прави фурор в българския футбол. Начело с треньора революционер Димитър Байкушев, който за пръв път въвежда у нас популярната в света схема на игра „WM“, „гладиаторите“ се превръщат в страшилището на родното първенство. През 1963 г. тимът спира 9-годишната доминация на ЦСКА и така става първият провинциален отбор, вдигнал шампионската титла на България след промените от 44-а. Повечето момчета в състава са местни. От Кючук Париж. Това са Децата на махалата.

„Играехме футбол с повечето от тях. Някои момчета като Георги Генов-Джогата например бяха от Каршияка. Други като Тобия Момин бяха от Кричим. Футболисти като Иван Барбов, Димитър Димов, Атанас Манолов-Малкия орел и Иван Манолов-Големия орел, Христо Дишков и най вече легендарният Тодор Диев обаче бяха от Кючук Париж. Играхме с тях като деца. Никой не знаеше, че някой ден те ще постигнат толкова много. Имаше един Димитър Димов. Той след това игра като вътрешен халф в отбора на Байкушев. Какъв удар имаше само! Когато шутираше, гредите се тресяха, едва не се чупеха. Такива времена бяха. Тогава се питахме с колко ще победим. Сега е друго. Сега вече се питаме има ли ни, няма ли ни…“

Феновете на Спартак не са били най-многобройната публика на света. Но със сигурност – едни от най-верните. Много от тях са били приятели с футболистите, техни познати и съкварталци. Тези, които са били по трибуните и тези, които са били на терена, са имали изключително силна връзка помежду си. Познавали са се от деца, израснали са заедно. Влюбвали са се, ядосвали са се, хранели са се, биели са се, радвали са се заедно. Но най-вече са обичали до смърт парцаливата кожена топка, която ежедневно се е подмятала в краката им.

Малко по-късно едните стават футболисти, а другите – привърженици на пловдивския Спартак.

„Ние бяхме само 200 души. Нашият отбор нямаше публика. Тези, които ходеха на мач, бяха познати на футболистите. Отивахме да ги подкрепяме, защото бяхме отраснали с тях. Ние бяхме най-честната публика, най-лоялната. Добре, че идваха фенове на Ботев и Локомотив на наши мачове. Но това стана вече, когато отборът взе да върви нагоре. Тогава на „9 септември“ се събираха по 15-20 хиляди души. Трябва да ви кажа, че Спартак почти не е играл официални двубои на стадион „Тодор Диев“ в Кючука. Всичките им мачове се провеждаха на стадион „Пловдив“. Тогава ходехме много семейства. С децата и жените си. Беше празник за всички“.

„Нека ви разкажа за един мач. По време на шампионския сезон през 1963 г. Спартак трябва да победи Ботев, за да си осигури титлата. На стадиона се събират 56 хиляди зрители. Много бяха правостоящи, нямаше места. Игла нямаше къде да хвърлиш. Имаше хора по дърветата извън стадиона. Бяха се качили по топлите, за да гледат мача… Можете ли да си го представите? Те нямаха билет и затова намериха друг начин да гледат. А този двубой наистина бе един от тези, които трябва да се видят. За моя радост бях на централната трибуна на стадиона. В отбора на Ботев тогава бяха Динко Дерменджиев – Чико, Георги Попов – Тумби и Георги Аспарухов – Гунди. Беше велик мач. Спартак победи с 2:1 и така си осигури титлата. Ботев остана втори в първенството“.

Да, и такива времена е имало. Когато хората са живели за играта, Спартак носи радост на хиляди със своя успех. Джуджето на българския футбол прави немислимото и става шампион.

Утопичният идеал на социализма достига своята еманация. Обикновените работници, пролетариатът на Пловдив постига най-големия си успех – дава на България и света своя шампион. Спартак е история, за която си заслужава да се говори. Този клуб, първо със своите фенове и след това със своите легендарните футболисти, разбива тогавашното статукво.

Всичко това обаче никак не се харесва на властта. Успехите на Спартак предизвикват вълна от негодувание по най-високите етажи на Партията. Как така един нищожен индустриален отбор ще събори властелина на пропагандата в спортните среди –ЦСКА (9 години поред преди това „армейците“ печелят титлата на страната)?

„Нас политика не ни интересуваше. Духът ни бе свободен. Децата на Кючук Париж бяха футболисти на Спартак Пловдив. Това бе махленски отбор. Бе нашият отбор. Затова го обичахме толкова много“.

Малко след титлата Спартак изпада в немилост. Държавата постепенно започва да спира парите на отбора.

„През 1966/67-а година клубът беше много зле. Средствата не достигаха, а и играта не вървеше. Славата от предишните години я нямаше. Това накара властта да обедини Спартак и Ботев в Тракия. Така до 1982-а Спартак спря да съществува. После възобнови дейност, но нищо след това не беше същото…“

„На всеки един завод в България държавата отпускаше пари за спорт и физическо възпитание. Тогава беше така. Нашият завод „Антон Иванов“ имаше бюджет от 6000лв. на година, с които трябваше да си организираме спортни мероприятия и спортни дейности. За заводски спорт. Когато Спартак тръгна да закъсва обаче ние започнахме да заделяме от нашите пари и да ги вкарваме в клуба. Давахме по около 3000 лв. на година, за да може отборът да съществува.  Това много малко хора го знаят. А тези, които го знаеха, вече ги няма сред нас… Това беше малко преди да ни обединят с Ботев. Близо 2-3 години издържахме клуба по този начин“.

„Държавата искаше да разтури Спартак. На Левски например ако даваха 1 млн. лв., на Спартак даваха 1000 лв. Държавата спря да плаща на Ботев Пловдив, спря на Спартак…Буквално съсипа тукашния футбол“.

„Нека ви кажа и няколко думи за нашия голям голмайстор Тодор Диев. Той наистина беше някакво явление. Бе бърз, можеше да играе с глава, да дриблира. Играта му беше наслада. Когато играеше за националния отбор, прославяше не само нашата страна, но и Спартак. Прославяше и корените си. В Бразилия 10 000 хиляди викаха името му в приятелски мач между Бразилия и България, защото беше играл страхотно. След мач срещу Франция пък френската преса пише следното за Диев: „Най-бързият играч на България. Крилото, което е по-бързо от вятъра…““.

Ето такъв човек се е родил в Кючук Париж. По-бърз от вятъра.

Спартак Пловдив е изиграл безброй мачове. Цял ден няма да ни стигне, ако започнем да изреждаме емблематичните срещи, с които този клуб е останал в историята на света. Едва ли ще повярвате, че малкият индустриален боец на Пловдив е достигнал до 1/8 финал в КЕШ (настоящата Шампионска лига) и бойко се е сражавал с най-добрия отбор на онези времена – Бенфика в турнира за Купата на панаирните градове. Колко е удивително дори само да си помислим, че онзи травмиран старец с бастун в ръка, който сега стои тъжен край Билата в Кючука, някога е ставал шампион…

Нека обаче оставим всичко това на пожълтелите футболни архиви. Нека те да говорят за славните постижения и огромния мащаб на този клуб. За времето си той е бил непобедим. Съревновавал се е с най-добрите и е носил гордо скромния си произход.

В навлажнените очи на шепата спартаклии се чете меланхолия, когато говорят за онова време. Някакъв хладен унес ги откъсва от старческата им действителност, когато се спомнят за своя отбор. И той наистина е бил техен. Не е бил нито на държавата, нито пък на някой олигарх с политически амбиции.

Бил е създаден от Партията, но е узрял заедно с поколението на Децата от махалата. Цялата история на този клуб сякаш е някаква странна социална алегория на човешкия живот. Феновете на Спартак са връстници на самия клуб.

В момента Спартак няма представителен тим, поради липса на средства, което на практика означава, че този отбор вече не съществува. Съществува детско-юношеска школа, но при липса на бюджет новите Деца на махалата просто ще продължат развитието си в други отбори.

Да се намери жив спартаклия, преживял онези паметни дни, за които стана дума, е едно от най-трудните неща на света. Повярвайте ми. Повечето от тях вече са си отишли от този свят, или ако не са, се намират в студените пенсионерските клубове, тъгувайки за отминаващия си живот, припомняйки си онова, което е било, и което няма повече да бъде.

Да, сега за Спартак се говори в минало време. Но може би така е редно. Така трябва…

Защото именно това е духът на този клуб. Това е неговото житие. Той е препускал заедно с Децата на Махалата през дългите години на своя житейски летопис. Постигал е всичко заедно с тях. Падал е в калта заедно с тях, вдигал е победоносно ръце заедно с тях. А в момента загива като тях.

Заедно с тях.

*Разказът е на Васил Михалчев – 84-годишен привърженик на Спартак Пловдив, съпреживял цялата история на любимия си клуб.

*Статията е публикувана в мартенския брой на „НУЛА32“, излязъл на 18.03.2017 г.