Защо… Пороци?
април 14, 2019
Светлината си отива на разсъмване
април 25, 2019

Бог от машината

Личен архив, Димитър Стоянович

В началото на тази тема се срещаме с Димитър Стоянович, главен редактор на списание L’Europeo. Повод за разговора ни е 59-ия брой на изданието, в който обект на размисъл беше един от най-популярните и глобални пороци, а именно – хазартът. Доста неща могат да ни разсеят в кабинета на събеседника ни, но вниманието ни грабва непознатата и все още неокачена черно-бяла фотография на Кемал Ататюрк, който държи цигара в дясната си ръка. Преди да започнем, Стоянович запалва вместо него. Страстен пушач е, отбелязва, но на нас това няма да ни пречи. Насред купчинки от книги и списания, потъваме в цигарен дим, за да разчовъркаме една от най-мрачните страни на човешката душа. Следва разговор за необходимостта от пропадането и преоткриването на смисъла; за неизбежността на събитията. Защото в разказа на L’Europeo, хазартът е изведен като синоним на съдбата.

Голямата награда във всички казина се казва „мистерия“. Имате ли обяснение защо това е така?

Порокът е мистерия сам по себе си. Ясно е, че той не е рационален и генерално е създаден, за да потъваш все повече и повече, за да се запалваш по тази работа. Т.е. да вървиш към избраното от теб дъно, макар да звучи страшно и плашещо. Но в крайна сметка дъното понякога е и трамплин. Хората са порочни същества. За разлика от другите бозайници на планетата, те имат нужда от допълнителни стимули, за да функционират. Продължаването на рода, чистото възпроизводство отдавна не е достатъчен стимул за човека да живее и тогава се намесват пороците. Неслучайно всички форми на религия работят тъкмо в тази посока – да отърват хората от пороците, за да се запазят духът и физиката чисти. Дали е възможно, един Господ знае. И заради това е мистерия, разбира се. Не знам дали в казината са го мислили толкова сериозно, колкото вие го поставяте като тема, но пороците наистина са мистерия. Хазарт, наркотици, пиене, пушене – защо искаш да се самоунищожиш, защо искаш да си доставиш наслада извън онази, която ти е изначално дадена? Тук вече е и мястото на интелигентния човек – да си задава тези въпроси, а не просто да се носи по течението.

Може ли загубата, като най-честия изход от упражнението, да бъде трамплин към нещо и към какво?

Най-честият изход е близък до леталния. Пороците водят до счупване, най-малкото в един момент физиката те предава. Умът ти може да продължава да работи, може да получава вдъхновение под някаква странна и необяснима форма, но физиката е тази, която се предава. Майната им тогава на духа и мислите, които те връхлитат, когато упражняваш своя порок. Дъното може да бъде трамплин главно в смисъла на това да разбереш кой си. Всеки един от нас търси личното си дъно постоянно. Ние, вие, жените ни, мъжете ни, децата ни. Търсим го, така че да разместим някакви пластове, да не съществуваме в сивота, която си мислим, че ни заобикаля, и пробваме, докъде можем да стигнем. Стигнем ли до дъното, осъзнаем ли го и успеем ли да оцелеем, започваме да плуваме нагоре, т.е. да си връщаме смисъла от онова, което целенасочено сме изгубили. Започваме търсенето на втория смисъл след като преживеем онова, което сме си представяли, че ни трябва, дори то да означава пропадане в канавката, изгубване  на дом, близки, в състояние на безпомощност. Проблемът на хазарта и на всички други пороци е търсенето на смисъл в живота. Казвам го може би прекалено категорично, но аз поне мисля, че е така.

А търсенето винаги води надолу?

В никакъв случай, но за съжаление, ние сме адски объркани. Ужасно много неща ни се случват едновременно, твърде малко време имаме за концентрация и много се боим да сме сами, боим се да общуваме пълноценно с хората около себе си. Изпадаме в паранои, съответно търсим отдушник на напрежението, което съществува у нас. А колкото и да си говорим, че отдушниците могат да са спорт, разходка сред природата, копаенето на леха на село или гледането на малко зайче и т.н. – не, не става така. Това може и да проработи, но трябва да си стигнал до съвършенството, това вече е монашество – осъзнал си, че искаш да общуваш с висшия разум. А ние не сме монаси, като живеем в град, изпълнен с изкушения на всеки ъгъл, които, естествено, искаме да опитаме. Това е заложено от самото сътворение – грехът ни влече ужасно силно и определя човешкото съществуване. Кой как се справя с грехопадението си вече е отделна и безбрежна тема на разговор.

Израз на тази параноя, на този страх вероятно са и лотарийните билети. В една примитивна и възможно най-мързелива форма. 

Ужасно първосигнален хазартен принцип. Моментът, в който толкова мразиш живота си, толкова си се обезсмислил, че единственото възможно разрешение на всичките ти проблеми, равносилни най-често на битовите, идва през отчаяната възможност да изтъркаш някакъв квадрат и да получиш 25 или 500 хиляди лева. Плод на столетия цивилизационно развитие на човека е твърдението, че битът определя съзнанието. И вярно, и невярно. Битът определя социума, но не и индивидуалното съзнание. Ние искаме подаръци наготово, желанието е някой друг да разреши проблемите ни. Липсата на вяра във всички ни, липсата на ценности, което е емблема на съвременната култура, добива драматично изражение в търсенето на Господ чрез парите, лотарията и късмета. Когато Господ вече не е отговор на въпросите ти, когато ти не можеш да мислиш философски за тях, започваш да търсиш отговорите в едни тъжни билетчета, които търкаш с надеждата да си купиш нова пералня или къща, която да ти реши проблема. Но ще го реши ли? Друг път. Ескейпизъм, бягство от реалността – това е хазартът.

Фиксираната представа за хазартния човек у нас – онзи, който търка билетчета или е заложил апартамента си.

Защо у нас? Това е световно явление. Какво да кажат китайците, които се занимават с това от хиляди години, където хазартът е бизнес, равносилен на религиозния, ако го наречем така. Човекът има нужда от пропадане, от търсенето на някакъв по-голям смисъл от собствения си живот. Затова се хвърля върху билета, покера, блекджека. Всеки намира своето, всеки получава това, което иска. И ако се замислите, това е много страшно.

И тук не говорим за бедни или богати.

Не, порокът е чист и всеобхватен. При наркоманите също няма бедни или богати – засяга еднакво най-ниската прослойка и най-интелигентния човек. Ние, разбира се, говорим за тези пропадания през интересните хора, през писателите, поетите и художниците, защото в тях има биография. Но колкото са те сумарно разпределени в обществата, толкова са и в миньорските и гранично градските среди. Хората, повече или по-малко, са едни и същи, дори според принадлежността им към някаква каста. Понеже сме свикнали да разказваме през интелигентните за порока, считаме, че хазартът е порок на богатите, презадоволените, търсещи в изкуството хора, но това не е вярно. Ние разказваме за порока през тези хора, защото те са интересни. За съжаление, един посредствен, глупав човек, който пропада и продава цялото си имущество през хазартни сделки и игри, не е интересен, вече някак си разказът става битов. Друго е да разкажеш за Хемингуей, който се самоубива с алкохол, или за Достоевски,който е хазартаджия, пияница и всичко останало, но след него има огромна цивилизационна диря. През тях можем да разкажем порока, не можем да го разкажем през един профан. Което е може би грешно, защото му създаваме фалшив ореол.

Казината обаче никнат под път и над път у нас и са пълни с предимно недотам заможни хора, които няма какво да губят. Тогава какво залагат?

Залагат психическото здраве и бита на близките си. Залагат изгубения житейски смисъл с идеята да станат по-смислени в собствените си очи. Не съм съгласен, че в залите влизат незаможни и нищонезначещи хора. Нямам поглед към пловдивските казина, но в софийските може да срещнете кого ли не. И то в много особени ситуации. Ако човек се посвети на едно такова нощно издирване, ще се изненадате на какви сцени може да станете свидетел с участието на най-фините интелектуалци и най-отвратителните мутри едни до други.

Вие не играете?

Не. Слава богу, аз съм лишен от тази страст, но се забавлявам да играя покер с приятели. Покерът е игра с правила и изисква внимателна преценка, която го разграничава от чистия хазарт. За разлика от машинките и игралните автомати, където всичко е въпрос на късмет.

Хазартът е и опит да излъжем системата. Какво друго е необходимо, освен късмет?

Чрез хазарта не можеш да излъжеш никого, освен себе си. В това съм абсолютно убеден. В крайна сметка, хазартът е ясно дефинирана болест на душата.

Ludomania…

Да, психологията налага вече чисто медицинския термин, но хазартът е болестта на търсенето на смисъл за собственото съществуване. Той е един от най-масовите, световно припознати варианти в това да станеш беднякът милионер. Не през лични качества, натрупване на познания или упорито ровене в една посока, професионална или житейска, а чрез чистата случайност. Нещо да реши проблемите ти и вече да си завършен и пълноценен. Дори човек да спечели невероятно много, е ясно, че е загубил. Това е големият капан.

Много ми хареса формулировката на Марк Лутер за хазарта като най-големия конкурент на религията на пазара на надеждата. Това е съвършено вярно. В този смисъл, съвременните хора изглежда си падаме големи безбожници.

Няма никакво съмнение по този въпрос. Това са процеси, засягащи цялото човечество, откакто започнахме да се съревноваваме с Господ, откакто си казахме, че ние сме съизмерими с него, бидейки негови творения. В моментът, в който обществото започна да крещи, че Бог е мъртъв, човекът трябваше да го замести в ролята му. Като оправдание, смисъл, вина и отговорност за действията си. Господ престана да бъде съсредоточие на всичко това. Респективно остана само човекът, който обаче въобще не може да си отговори сам на вечните въпроси. Например за космоса науката може да обясни около 4% как се е формирало онова, което ни заобикаля. В някакъв момент думата „Космос“ измести „Вселена“, подобно на човешкото изместване на Бога. А пък произходът на Вселената не е научен, физически въпрос, той е метафизически. Как е възможно да има свят без причина, свят който се е самопроизвел? Това значи, че ние всички сме създадени от нищото, респективно сме нищо. Не съм съгласен с подобна налудничава теория. Въобще науката е по-скоро безпомощна в търсенето на повечето отговори, защото е неспособна да задава правилните въпроси. Ние, сами по себе си, сме прекалено малки създания. Поради тази причина започваме да изпадаме в индивидуални кризи и да търсим друг смисъл от дадения ни. Ако се замислите, дори атеизмът е религия, има същия постамент. Всички идеологии също са религии. Човекът започва да търси измерението на божественото в онова, което действителността може да предложи. А то обикновено е грешно или най-малкото посредствено. Доказано е, стига се до крайности. Без принципи, без морал и без семейство, без идея за света от една малко по-далечна перспектива, когато говорим само за нас двамата или за нашето поколение, ние мислим за живота в един човешки мандат. Не мислим във вечността.

И чрез натискането на едно копче ние се опитваме да извикаме нещо да ни се случи, да ни отговори.

Точно. Deus ex machina[1]. Господ да слезе от машината или от рулетката и в крайна сметка да разреши тази наша драма, която иначе не може да бъде разрешена. Това, естествено, е зов за помощ. Търсиш някого да те изкара от блатото, в което си заседнал. Това е истински лесният вариант. Не ти трябват дълги самотни вечери, в които да мислиш. Как стигнах дотук? Как се отнасям към близките си? Защо съм нещастен в работата си и защо загубих години в нещо, което не ми доставя удоволствие? Защо съм решил, че парите ще поправят проблемите? Проблемите категорично не са битови, те са на първо място душевни. Хазартът единствено дава измерения на пропадането. Стоиш пред Господ в машинката от казиното и казваш „Господи, помогни ми!“. Това правиш. Само че и в този случай не сме задоволени. Дори машинката да ни даде мечтаните жетони, пак сме недоволни. И така не става. Няма надежда тук. Разбира се, че е борба срещу системата, но всеки трябва да си даде дефиниция каква е неговата системата и срещу какво се бори. Ако човек остане насаме със себе си, ще види, че воюва срещу себе си. А защо? Вече навлизаме във фройдизма.

Изход няма.

Докато има хора, ще има съмнение, ще има желание да избягаш от това, което те заобикаля. „Ах, да имам туй, що немам.“ Всеки иска това, което няма, да бъде онова, което не е. Всички искаме нещо друго. Това е спиралата на ада – да задоволяваме всичко, дори без да знаем какво е то. Желание отвъд желанието. Защото може би има нещо по-хубаво от това, което се случва с нас в момента. Мракобесна е тази система, мисля си.


[1] Deus ex machinа – Бог от машината (лат.)