Платформите ни събраха с целия свят, но ни отдалечи от най-близките ни. И произведоха страшно много самотници.

Осем гигабайта и половина. Това е информацията за мен, която Facebook притежава за близо десетгодишното ми присъствие в него. При все, че не съм от най-активните в мрежата, си признавам, че числото ме стресна. Предвид сходното ни поведение онлайн, вероятно в порядъка от пет до десет гигабайта варира и знанието на Facebook за приятелите ми. Това ще рече, че за компанията ни платформата разполага с около сто гигабайта данни. Колко много е това ли? Отговорът ще ви изплаши. Съмнявам се, че и ние самите знаем толкова за себе си.

На тази база алгоритмът на платформите ни показва приоритетно само реклами и профили на хора, от които се интересуваме или поне така предполага. Микротаргетирането, разбира се, не е нещо ново, но опасностите, които крие, има с какво да ни притеснят. Изкуственият интелект, който решава какво да виждаме, не е нещо пасивно, а е робот, който се възпитава и тренира, така че максимално да ограничава грешките си напред във времето. Само по себе си това е гениално и върховно технологично постижение, което улеснява живота ни, свързва ни с близките ни и ни прави глобални. Проблемът е, че искаме или не, никога повече няма да живеем без него.

Facebook документира всичко, което някога сме правили в пространството му. Знае каква музика сме слушали и какви филми сме гледали през годините, кога и къде сме били на почивка и за колко време, помни напиванията и разприятеляванията ни, успехите и провалите ни. Знае как са се развивали предпочитанията ни за спорт, изкуство, политика. Няма да излъжем и ако кажем, че всичко това се е моделирало и изкривявало посредством намесата и на самата платформа, като тук не става дума само за Facebook, а изобщо за начина, по който вече работи интернет.

Сделката обаче изглежда добра. Платформите са витрина, на която излагаме само най-доброто от себе си, човъркат любопитството ни, дават ни възможността тайно да надничаме в личното пространство на другите, играят си с емоциите ни и ни правят зависими от решенията си до такава степен, че вече трудно си представяме ежедневието без тях. Вечер по масите на всеки ресторант, бар или нощен клуб, докато се храним, пием или просто сме навън с приятели, вниманието ни частично е ангажирано от мобилно устройство. Пързаляме се безконечно надолу и надолу с палците си в търсене на нищото, не стигаме доникъде. Телефоните неусетно се превърнаха в продължения на ръцете ни. Използваме ги, за да избягаме от стаята или от нежеланата компания в офиса, от навалицата в градския транспорт, а дори и от вкъщи.

Спасяваме се в екраните, когато се отегчим или когато вече няма какво да си кажем. Премълчаваме важното, предпочитаме да го напишем в Messenger или WhatsApp, придружено от усмихнати емотикони, които изпращаме с безизразните си лица. Вече не общуваме помежду си, а комуникираме – всичко трябва да мине през някаква технологичност, за да го е имало. По-лесно е някак си, оперирано от чувства, а и имаме време да внимателно да премислим отговорите си. Паузите на живо са неловки. Не се гледаме в очите. Все по-рядко сме тук, все гоним праймтайма някъде другаде. Цифровата еволюция и платформите ни събраха с целия свят, а ни отдалечиха от най-близките ни. И произведе страшно много самотници. Парадоксално е как ужким в най-социалното време паднаха най-големите бариери между хората.

Платформите непоправимо увредиха публичността. Днес можем да говорим за всичко, но рядко чуваме друг освен себе си. Затваряме се в информационни балони, ехо камери и каквото друго там убежище намерим от различното мнение. Заглушаваме дебата за сметка на зрелището. Освирепяваме дигитално. Пилим си нервите, караме се с непознати под чужди публикации и се псуваме, от което трябва да излезе, че се отстояваме. Заспиваме и се събуждаме така, а после отиваме на работа, където отново забиваме в екрана.

Като всеки друг порок – това да сме непрестанно онлайн – също е опасно, а впрочем и все по-неконтролируемо като ускорение. Освен от възможните злоупотреби с лични данни, със скоростта неминуемо идва неспокойството, което на свой ред предизвиква и проблема с концентрацията. Пред очите ни е поколение, което изпитва  все по-голяма трудност да се съсредоточи в един средно дълъг текст, а какво остава и да го разбере.

Информираме се само от заглавията, съобщенията се съкращават, а посланията се сдъвкват и изплюват като статуси на известни хора, чиято работа е да ни създават мнение за нещата, защото нас ни мързи да четем до края. В училищата по журналистика дори вече има упражнения за писане на новини до 140 символа, каквото е ограничението за публикация в Twitter. Темите се въргалят като снежни топки в социалните медии, като някои от тях нерядко образуват и лавини, потърпевши от които сме всички. Въпрос на време е кога ще ни изровят от поредната заблуда.

Въпрос на време е и кога ще получим харесването, което ще задоволи егото ни. Може би няма да повярвате, но понякога алгоритмът на Instagram умишлено ни известява по-късно за лайковете, които получаваме, и ни ги сервира на порции. Целта е да прекарваме повече време в приложението в очакването им, което време Instagram впоследствие продава на рекламодателите си. Познахте ли го, вашето внимание?

Това е индустрията на вниманието, както я нарече някой. Принципът е прост. Когато получаваме социално одобрение, нивата ни на допамин (хормонът на щастието) се покачват по същия начин както, когато си дърпаме от цигара, пием алкохол или правим секс. Всичко това ни доставя удоволствие и ни зарежда с допамин. Така се зарибяваме да искаме още и още от същото, което ни прави щастливи. Така работи и любовта, предполагам, но с изключението, че в тази картинка сме сами. Егоистично, но гъделът е приятен, нали? Факт е обаче, че потреблението ни на подобни услуги единствено расте.

И това не е фантастика. Всеки лесно може да провери изследванията по темата. В невронауката това се нарича „мозъчна система на възнаграждение“. През нея минават и импулсите, които наркотичните вещества изпращат в главата ни. В този смисъл, не е толкова трудно да си представим, че човек в действителност може да бъде зависим от приложение, макар и в една по-скоро неподозирана степен до момента. Платформите обаче отиват отвъд. Тепърва предстои да наблюдаваме къде ще ни отпрати всичко това. Не се сещам какво точно да кажа, за да не демонизираме съвсем технологичната реалност, но съм сигурен, че вие вече сте го измислили и аз с удоволствие бих реагирал на коментара ви със сърце. Ледът е тънък и всеки ходи по него по собствено желание. Докато се пука, може би все пак имаме време за едно последно story. |32

орочни размисли
Сексът и градът
Светлината си отива на разсъмване
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.