Попаднахме на работата на Димитър във филмовия-омнибус „7“ от 2019 г., в който седем български режисьори заснеха истории, вдъхновени от Пловдив. Сниман изцяло на лента, в един почти празен от хора град и без нито една изговорена дума, неговият „Дом“ беше може би най-пловдивското нещо, което успяхме да гледаме тогава. По-късно открихме и Ecce Homo и нямаше как да не го потърсим сега. 

Във филма един човек се опитва да се върне в къщата от детските си спомени. Продължаваш ли и ти все още? 

Димитър Кутманов: Не е някаква кой знае колко дълбока метафора, но като се върнеш отнякъде, винаги го има усещането, че всичко ти е много близко, но същевременно и далечно. Усеща се тежестта на неуморния поток на времето, едно особено носталгично чувство, което съм се опитал да въплътя във филма. Историята в „Дом“ не е толкова шифрована, това са просто определени образи, които, така да се каже, са ме очовечили тук. Опитах се да вкарам спомените за тези настроения. 

Парадоксално е, но един от най-гледаните филми за миналата година отново разглежда темата за завръщането и е сниман в Пловдив. Образът на града в него обаче е съвсем различен – рекламен, туристически.

Да, той е доста по-различен като жанр и намерение, но не съм го гледал и не мога да коментирам. Това е готиното на киното, че насочвайки камерата, ти самият конструираш пространството, а не го вземаш на готово. Например в „Дом“ интериорите са от 3-4 различни къщи, но чрез монтажа се създава усещането, че те са едно. Същото е и с града, въпросът е какво ще види човек, как ще го кадрира, какво е за него Пловдив, защото за някой е Капана и т.н. 

Както те ядосва? 

Това, което и ме вдъхновява най-често – хората. Ядосват ме ситуации, в които си проличават определени човешки недостатъци, включително и мои. Ядосват ме несправедливостта и наглостта, които все още задават тона в обществото; неравенството, въобще цялата криза на Прехода. Унижението, загубата на достойнство – това са неща, които ме дразнят при всички случаи. 

От чие мнение се влияеш? 

От мнението на хора, които са авторитети за мен. Макар и съвременният авторитет да е малко девалвирало понятие, всеки човек все пак си намира хора, на чието мнение държи. За мен това са и определени колеги, които са доста по-напред с материала,  като например Милко Лазаров, с чиято продуцентка ще работя в бъдеще. Той е един доста смислен човек и е много полезно, когато дискутираме с него. Авторитети за мен са и приятелите ми, на чието мнение особено държа. 

Какво предстои? 

Следващият ми късометражен филм ще е трагична история за момиче, което тайно гледа едно куче, но не мога да издавам повече. В момента пиша и пълнометражен филм, но все още опипвам територията. 

Повече за филмовия-омнибус "7" може да прочетете ТУК.

Защо... Все още млади?