Жокерите в началото на трета част от поредицата ни дава изкуствоведката Светлана Куюмджиева. Пряк свидетел на процесите около група Ръб и бивш артистичен директор на фондация „Пловдив 2019“, разговаряме с нея за следващата пловдивска страница в историята на българското изкуство.

Разговор на Панайот Стефанов със Светлана Куюмджиева

Ако първата част на поредицата ни „Град на художници“ започна от изложбата от Първото българско изложение (1892 г.), а втората – от Младежката изложба (1961 г.), има ли събитие, което можем да определим като начало за третата част?

Светлана Куюмджиева: Конкретно за Пловдив, това е първата изложба на група Ръб – „Символи и знаци“, 1990 г. Тя се случва на „Гладстон“ №32, в галерията на Дружеството на пловдивските художници, и е паметна за моето поколение. Тогава бях още ученичка и майка ми, която няма никакви допирателни с изкуството, ме заведе да видя тази изложба. Представете си колко шум се е вдигало. Беше нещо ново, тотално различно за художествения климат в града и може да се приеме като поврат.

В страната тези процеси започват по-рано, отначало с акции навън. Процеси на обновяване, на търсене на различен концептуален, алтернативен език, на инсталации, пърформанси, въобще обръщане на изкуството към временните, нетрайни форми. Това започва в средата на 80-те години на 20. век, а някои колеги изкуствоведи, като Свилен Стефанов например, ги отвеждат и от 70-те години.

Във всички художествени процеси в страната Пловдив участва със своя глава, със свой принос, с нещо специфично пловдивско. Нашето участие в процесите по концептуализиране и осъвременяване на художествения език, това е група Ръб.

Как е правилно да назоваваме новите форми – концептуални, неконвенционални, съвременни, авангардни? Какво е споделеното значение между тези думи?

Повечето процеси в българския културен и художествен живот настъпват с известно закъснение в сравнение със световната сцена. Имат и известна локална специфика, което ги прави трудни за назоваване. Не е коректно да използваме готовите термини концептуално изкуство, фотореализъм, хиперреализъм и други течения, които се появяват на Запад. Не можем да ги прилагаме в най-чист вид по отношение на българското изкуство, поне в тези най-ранни етапи, но да кажем, че съвсем спокойно можем да употребим акционизъм – това е основният език, който ползват художниците в ранните години. Също пърформанс, инсталации. През 80-те години на 20. век се появява един много симпатичен термин неконвенционални форми, който си е наше българско изобретение, както асоциативната метафоричност за живописта през 70-те години на 20. век. Да кажем, че той е достатъчно коректен, за да включи в себе си и закъснението, което имаме спрямо световните процеси, и локалната специфика.

Защото всички художници от този период имат класическо образование на живописци, графици, скулптури. Завършили са най-консервативното възможно академично образование и това е конвенцията, на която те търсят алтернатива с изкуството си. В по-късен етап, когато процесите са вече по-забързани, артистите пътуват, виждат и участват повече в международни форуми, започват да стават по-адекватни на света, тогава вече можем да говорим за концептуализъм.

Периодът преди и след промените се характеризира с появата на много групи, които, за разлика от предшествениците си, се и заявяват така. Ръб дори не подписват нещата си на „Символи и знаци“. На какво се дължи това?

Може би първата форма на такъв тип групиране е „Ателие на младия художник“, сформирано към Съюза на българските художници през 60-те години на 20. век, което започва да подпомага млади автори за изява, да търси новаторство, съвсем тенденциозно, макар и в рамките на официално позволеното изкуство. Ателието има интересна съдба през годините, регионалните дружества също имат сформирани младежки организации. Всъщност тези групи започват да се отделят от по-големите организации. Ако погледнем въпроса от друга перспектива, по-скоро става дума не за групиране на индивидуалности, а за отделяне на индивидуалности от общото, от секцията, от Ателието на младия художник, от Дружеството. Отделяне на група индивиди, които са по-изразени, по-напредничави, по-амбицирани, които искат да направят нещо ново.

Художественият живот е толкова компактен и централизиран в тези институции, че не можем да говорим за група свободни действащи индивиди, които изведнъж се намират и се обединяват. Не, те живеят в обединения и в един момент се отделят по двама-трима или в случая с Ръб, най-многобройната група, 10-15 души.

Когато Ръб излизат на сцената, все още активна е и „пловдивската школа“. Как общуват помежду си?

Мисля, че на първата си изложба Ръб връчват награда на Йоан Левиев с иронично чувство. Това е част от идеята за скъсване с миналото, макар да не е съвсем на поколенческа основа. След това на годишните изложби на Сорос, особено на пловдивската изложба в края на 90-те под името ARS EX NATIO, Made in BG, кураторките Мария Василева и Яра Бубнова събират няколко поколения – показват традиционалисти заедно със съвременни автори. Вкарват тотално друга динамика – контраста между Стария град и съвременното изкуство, което връхлетя вътре с най-различни интервенции, включително и в експозицията на Етнографския музей. Беше революционно.

Какво означава местната традиция за Ръб? Споменахте, че има нещо специфично пловдивско като принос в национален план, но каква е тяхната интерпретация за града?

Къде директно, къде не, градът присъства винаги в изкуството им. Има някаква пловдивска аура, някакъв пловдивски знак, което неминуемо е и хубаво. Това, което Пловдив им дава даром, е класическият музеен контекст, който има града – заобиколени сме от културно наследство и традиция, буквално на всяка крачка. Художниците имат богатството да се оттласнат от традицията и да покажат своя протест, тоталната противоположност на това, което ги е отгледало и заобикаля ежедневно. Ще е твърде смело да правя стилистически анализ на произведенията им, но може би има някаква регионална особеност.

Докато варненци работят с природни материали, навън, с повече перформативни форми, пловдивчани са насочени към инсталация и обект, ангажирани са политически и социално в работите си, правят т.нар. соцарт – иронизират символиката от близкото минало. Имат по-силно застъпено традиционно изкуство в ранните акции, които са подчертано политически или екологични, реагират на конкретните събития на момента със свой специфичен език.

После, когато Диско 95 се отделят от Ръб, правят изложбата „Диско Лувър“ в Националната галерия, която помня и никога няма да забравя. Изложбата беше толкова барокова, толкова огледална, толкова безумна със страшно много реинтерпретации на кича във всякакви форми. Толкова избухнала визуално изложба, концептуална и много пловдивска.

Веднага автоматично ми идва паралел със скорошна изложба, която гледах на „Шипка“ №6 в София. Под общата шапка на кураторски проект на Станислав Памукчиев Правдолюб Иванов беше показал пловдивски художници като беше беше кръстил иронично изложбата „нов пловдивски реализъм“ (бел. ред.: в проекта участват Мартина Вачева, Мич Брезунек, Виктория Янкова, Велизар Димчев, Димитър Шопов и Вълко Чобанов). Влизаш в галерията и всичко е минималистично, сиво, черно-бяло, абсолютно изчистени форми и обекти, укротено пространство. Влизаш в пловдивската зала – избухва невероятна визия, залива те цвят и форма, и обект, и картина, всичко накуп, просто се изсипва върху главата ти. Пловдивчаните се отличиха моментално от целия контекст на кураторската изложба. И веднага ми дойде в главата аналога с „Диско Лувър“ в Националната галерия през 90-те. Беше доста вълнуващо да видя това пловдивско присъствие там, така че има някаква стилистична особеност, която отличава пловдивчани.

Звучите като привърженик на определението град на художници.

Естествено. И аз съм все пак продукт на този град. Завършила съм Художествена академия и съм се развивала със самочувствието, че идвам от център на художници, от абсолютно развит художнически град. Разбира се, такива градове са и Казанлък, и Сливен – също активни центрове, с училища, откъдето са излезли огромен брой български художници. Но и Пловдив носи тази марка, съвсем спокойно, не от вчера. Това е много дълга традиция – във всеки един момент от историята, особено в преломните, Пловдив има собствено участие, собствен принос, собствена глава, което безспорно го превръща в град на художници. Това пловдивско си каза думата и в моята лична професионална биография – аурата около Ръбовете и необичайните им събития със сигурност са оказали влияние върху интересите ми конкретно върху съвременното изкуство.

Има ли обратна страна това самочувствие? Помага, а може ли да вреди?

Това самочувствие понякога спира развитието. Човек решава, че е много велик и спира да се оглежда за това, което се случва около него. И Пловдив, както има своето участие в обратите и промените на българската сцена, така е и доста консервативен град. В този смисъл – е двояко. Имаме повече от 25 години ежегодно „Седмица на съвременното изкуство“, голямо наследство в осъвременяването на българското изкуство, и същевременно сме една от най-консервативните сцени в страната по отношение на събитията. Дори и в днешния ден. Публиката тук сякаш е останала в някакъв момент на величие и не иска да се огледа наоколо, да се синхронизира с това, което се случва по света, да се отвори повече за това, което може да види от другаде. Тази гордост ражда и местния шовинизъм, който понякога пречи.

Стана дума за новите млади автори и ироничното нов пловдивски реализъм. Доколкото ми е известно обаче не се определят като група. Как те продължават разговора за града на художници

Отново със своя специфика. По-изявените в момента автори обитават едно и също пространство, чисто географски се намират на едно и също място, но може да се каже, че си влияят доста помежду си и като търсения и език. Въпреки че не са група, те се изявяват заедно. Също често не подписват нещата, които показват на изложбите в пространствата си. Рядко може да се ориентира човек чия работа на кого е, накрая се възприема всичко като една тотална инсталация, като едно тотално произведение, направено от много хора, включително непрофесионалисти – роднини, близки. Тоест има приемственост по отношение на бунта срещу всякаква официозност и всякакво вкарване в институционални рамки, в клишираност.

Може би Ономатопея е началото на нова страница.

Точно за нея говоря. Тази изложба се случва повече като тотална инсталация, отколкото като групова изложба. Въпреки че авторите не са група и не се мислят като група, в Пловдив, особено в Ономатопея, изявата им е по-акционистка и напомня на това, което се случва през 80-те и 90-те години на 20 век. Повече са наследници на онзи процес, отколкото на по-професионалното, по-стерилното и подредено представяне на изкуство, на което сме свидетели в повечето пространства за съвременно изкуство днес в София. Пловдив е по-неформален, по-алтернативен. В това отношение много липсват алтернативни пространства за съвременно изкуство, затова и ателиетата спонтанно се превръщат в галерии, с което Пловдив отново е уникален, именно поради начина, по който се развива съвременната сцена.

Принципът на Ономатопея е, че абсолютно отрича всякакъв вид стереотип в презентирането на съвременното изкуство. Формално има куратор, но всъщност всеки предишен участник кани следващия. В тази изложба са се изявявали дори и децата на някои от художниците с техни рисунки, което много го сродява с този ранен акционизъм на българската сцена. Има някаква дива непокварена прелест на тези неща, която е хубаво да оценим.

Заглавна фотография: Игор Будников © Група Ръб