Веселин Сариев
Колекционер на мигове
август 1, 2020
Александър Секулов
Безкрайната любовна история на града и времето
август 3, 2020

Добромир Тонев – поетът и светлината

Добромир Тонев

Преди 19 години – в една бавна събота в края на март – поетът Добромир Тонев отиде на „свиждане със светлината“ и повече не се върна. Една светлина отиде при друга светлина. Нямаше за какво да се връща сред мрака.

Тръгна си едва на 45 години, след като сърцето му не издържа и се взриви.

Сам, но не самотен. Недооценен от силните на деня, но завинаги в сърцата на тези, които го познаваха. И на онези, които не го познаваха, но четяха стиховете му.

Талантливият човек си отива не защото трябва, а защото вече не може да не прекрачи през онзи хоризонт, който малцина преминават.

В една самотна мартенска събота преди 19 години Големият Тонев си тръгна. Пловдив изгуби един от най-талантливите си поети. Близките и приятелите му загубиха цял един свят. Българската поезия се прости с един от светлите си принцове.

Имам много спомени, свързани с Добромир Тонев. Той e редактор на първата ми книга, последните 5 години от живота си той ги отдаде на нас в Поетическата академия, която ние, неговите ученици, с много любов и признателност, кръстихме на него, след като той си отиде.

Понякога наивно ми се струва, че той все още е тук, някъде на този свят, че не си е отишъл, просто не сме се виждали отдавна, просто той има много работа, просто аз имам много работа, че всеки от нас – „академиците“ – е тръгнал по своя житейски и творчески път, а той ни е изпратил, тъй като вече сме изкласили и Добри просто няма повече какво да ни даде от себе си, може би само понякога да се срещнем, да пийнем по едно, да поговорим кротко…

Не се засякохме в нито една кръчма повече. А липсата му се превръща в лавина. Липсват таланта му, справедливостта му, точното му око на поет и редактор, пословичната му добронамереност, истинност и доброта, с които отгледа цяло ято млади автори на Пловдив.

Говорили сме – за поезия, за живота, за битовизми, за проблеми, за хубави неща, за лоши неща, пили сме, напивали сме се, смели сме се, плакали сме, карал ми се е, хвалил ме е… има-няма една торба сол сме изяли при „Влади“ в Стария град, в TV клуба, в „Куклите“. Разказвал ми е в щрихи живота си, огорченията си, страховете си. Но не натрапчиво и досадно, а с кодове. И не веднага, а постепенно. Поетите се разбират от половин дума, поетите се разбират само с метафори.

Добромир Тонев и Йордан Велчев

Той имаше дарба, „a Gift“, както казват американците – можеше да накара всеки човек да се почувства уникален, ценен, значим. Говореше на всички, а сякаш думите му се отнасяха за всеки персонално. Беше надарен с много неща – талант, красота, дар слово, чар, интелект. Такива хора са избрани. Те са Божи хора, които имат мисия в живота си. Такива хора не живеят в реалния живот дълго. Идват само за малко, казват ни много неща и после си отиват.

Добри имаше невероятно чувство за справедливост, точно око на психолог, чиста душа на поет, беше страж на божествената хармония, която веднага улавя фалшивите звуци. Много съвестен, много отговорен, притеснителен, невротичен – искаше всичко да е хармонично, да го направи хубаво, красиво. Когато беше трезвен, беше вглъбен, затворен, мрачен, дори необщителен, притеснителен, срамежлив, нервен, отчужден, потънал някъде в себе си при всички проблеми, които го затискаха в последните години от живота му – липсата на уют, на сигурност, на пари, на работа. Ядосваше се бурно, аргументирано, справедливо. Един разумен отговор, една спокойна дума можеха да го върнат в нормалното състояние – убедила съм се от собствен опит. И тогава започваха разговорите.

Имаше голямо сърце – всички чужди проблеми приемаше лично, опитваше се да помогне по всякакъв начин – и пак по онзи уникален негов начин – ненатрапчиво, без себеизтъкване, без никой да разбере.

Никога не ни позволи (въпреки безпаричието му) ние – от Академията – да го почерпим. Дори напротив – когато имаше възможност, винаги той ни черпеше. Едва последните две-три години, когато ни имаше достатъчно доверие и бяхме станали приятели, понякога с нежелание приемаше да му купим по едно питие. Щом прекалеше с алкохола – обръщаше пълната чаша наопаки, изливаше водката и гледаше страховито. Молеше ни да го изпратим до спирката и да му повикаме такси. Никога не го видяхме в неудобна ситуация – колкото и пиян да беше, винаги успяваше да се държи на ниво.

Казваше – ако човек е добър психолог, може да разбере историята на живота на един човек по неговите произведения, особено по стихотворенията. Аз много се чудех на това в началото, но после, без да искам, разбрах какво има предвид – тази способност се прояви и при мен.

Казваше още – поетът трябва да изглежда добре, да е спретнат, а жената поет винаги трябва да се облича много елегантно и да има хубава прическа. И беше много прав. Хората посрещат по външния вид. Знаеше отношението на обществото, на пуританите, на скучните хора към поетите. Искаше да имаме самочувствие, че сме значими с талантите си. Казвах му – „Понякога ме е срам, когато ме представят като поетеса“. „Разбирам те – каза той – но знай, че поезията ще ти помогне много в този живот, тя ще ти отваря врати, които за други винаги ще останат затворени.“ И се оказа прав.

Когато имах проблеми с изпитите в университета, казваше – предай много поздрави от мен. Тези поздрави ми отваряха врати, наистина. Хората ме гледаха с други очи. Така Добри ме накара да изляза от черупката си и да бъда горда, но и скромна с това, че владеех словото. Защото той не харесваше самонадеяни, самовлюбени хора. Научи ме да управлявам таланта си така, че да не става натрапчив, но когато трябва, да ми бъде от полза. Този урок може да ти предаде само един свръхталанлив и чувствителен човек, какъвто Добри беше. Научи ме на точната, прецизната доза – по-малката не върши работа, по-голямата може да те убие.

Мразеше салфетъчната поезия, мразеше рецитирането на стихове по масите в кръчмите, презираше т. нар. женска лирика – смееше се, когато обясняваше нейните механизми – „първи етап – ела с мен в сеното, втори етап – какво направихме в сеното и трети етап – защо ме изостави след като бяхме с теб в сеното…“.

Като редактор беше безупречен – напипваше несъвместимостите с един поглед, но ме караше сама да си оправя стихотворенията. Казваше „Достатъчно си интелигентна и талантлива – оправи ето тази част, намери верните думи“. Научи ни – нас „академиците“ – да редактираме – да премахваме излишните неща без сантимент, до кокал да оголим стихотворението, да остане само чистата емоция, чистият образ. Казваше „Най-искрени са некролозите, но те не са поезия. Поезията е нещо друго“. Караше ни много да четем, да формираме собствен вкус, да анализираме това, което сме прочели.

Разбира се, жените много го харесваха – винаги, където и да ходехме, се появяваше по някоя, която го боготвореше, ухажваше, сваляше. Той обаче пред нас от Академията никога не си позволи флирт, закачки, свалки с някоя. Поне пред мен никога не е използвал и нецензурни думи, или когато използваше, те бяха прекалено рафинирани и той съжаляваше, че ги е употребил. Дори и с най-големите досадници се справяше с други аргументи.

Когато неговото момиче – Людмила – идваше при нас в TV клуба (там ни допусна сред приятелите си след 2-3 години познанство и въпреки всичко се дразнеше, че навлизаме в тази негова запазена територия), тя винаги му се обаждаше и се шегуваха. Тя казваше по телефона: „Идвам, разпръсни жените около теб“.

Когато някои негови почитателки го обграждаха в някоя кръчма, той винаги ни молеше да останем и да го спасим. Смели сме се много, защото чувството му за хумор беше на невероятно високо ниво. Можеше да постави някой досадник на място само с една дума. Но когато беше на кеф – една толкова чаровна усмивка се появяваше на лицето му. Наричаше ни „дечица“, обичаше ни като баща, като по-голям приятел, като квачка, която закриля малките си патенца. Пазеше ни като грижовен татко.

Смяташе, че най-добрият поет на Пловдив е Александър Бандеров. Към него питаеше нежна приятелска любов, благоговееше пред творчеството му. Харесваше много Борис Христов, Николай Кънчев, Румен Леонидов…

На мен, винаги насаме или тихичко, ми казваше че съм добра, дори много добра, но да не си виря носа. Пред другите ме критикуваше често, дори ми се караше. Когато съм го питала защо толкова ме е унижавал като ми e викал, ми отговаряше – аз се карам само на най-добрите, за какво да се карам на някой, който няма качества. Мразеше графомани, самовлюбени, маниакални хора. Такива ги гонеше директно от масата. След като направихме премиера на първата ми книга в Синята къща, от досада заради опашката на читатели за подпис, от неудобство възкликнах: „Ох, стига с тези автографи“. Той много ми се кара тогава, а после ми се подиграваше за тази реплика.

Добри на няколко пъти ми казваше – ти ще ме прочетеш изцяло след като умра. Така и стана, за което съжалявам най-много.

Подарявал ми е две свои книги с автограф. Пазя си неговите редакции и отбелязвания по хубавите ми стихотворения като реликва.

Радваше се не всички наши успехи като дете на захарен памук. Направо литваше от щастие. За първата ми книга, на която той е редактор, ми заповяда да участвам в Националния конкурс на Шуменския университет. Каза ми – ти ще спечелиш с тази книга, ще видиш. Така и стана. После, когато със същата тази книга участвах на Южна пролет, искаше да дойде и дотам но така и не успя. Смяташе, че Валентина Радинска, която беше част от тогавашното жури, ще хареса книгата. Така и стана. Измежду над 80 участвали книги – тези на пловдивските автори, върху които той имаше влияние като редактор – бяха в първата десетка.

Казваше, че първата книга е като паспорт за твореца. Тя не трябва да бъде издавана прекалено рано, но не и прекалено късно. Според него до 30-годишна възраст един поет трябва да е издал първата си поетична книга.

Казваше като съвет в писането – не обяснявай, не разказвай, опитай се да внушаваш, да опредметиш, да покажеш, да синтезираш израза с някоя интересна метафора. Учеше ни на стихотворни стъпки, непрекъснато ни изпитваше, даваше ни задачи с рими, стихове, които да довършим. Всичко беше една прекрасна игра. Той обичаше да играе. Типичен Homo Ludens. През последните една-две години на Академията, след като пийнехме по някоя и друга чашка, играехме на прословутата му игра на клечки. Но по принцип той не го правеше почти никога. Не го правеше и с всеки.

Знаехме какви усилия му коства във вторник да идва на Академията в Синята къща, вместо да отиде при приятелите си в TV клуба. Но той винаги беше точен, винаги беше там, каквото и да му струваше това. С изключение на един последен вторник – 27 март 2001 г., когато Добри не дойде. И тогава започна тъжната приказка.

Емблематичното му стихотворение „Теза“ не беше негово любимо. Много си харесваше поемата „Синьо равновесие“, както и всички поеми, гордееше се с тях. Мисля, че Добри е написал едни от най-добрите поеми в българската литература. Когато сме си говорили за смъртта, той казваше, че това е една от постоянните теми в поезията, да не си мисля, че откривам топлата вода. Към образа на смъртта трябва да подхождаш на пръсти, така казваше.

Обичаше да получава малки подаръци – неща, които за останалите може и да не означават нищо. Аз например му подарих няколко мидички от Индийския океан и той се радва на тях като дете. Спомням си, че искаше да му донеса един буркан компот от дюли. Така и не го направих… Извинявай, Добри, надявам се там, където си сега, да имаш цял скрин с компоти от дюли…

След занятията в Синята къща, ходехме в едно заведение в Стария град – „При Влади“. След смъртта на Добри, собственикът му смени името на „Изгубеният свят“, Там всеки имаше свое място – аз винаги седях отляво на Добри, за да можем да си бъбрим, отсреща сядаше Тони Коджабашев – друг негов любимец. Пред него обаче всички бяхме равни. Никога Добри не си позволи някой да се почувства привилегирован.

През последната една година от живота си мой сякаш искаше вече всичко да свърши. Чувстваше се некомфортно в този свят, в този град, в тази вселена. Оплакваше се, че го боли черния дроб, че не му достига въздух, че се подува, устните му ставаха лилави. Казвахме му, иди да се прегледаш. Той се провикваше към Влади – „Сипи още едно вино на дядо си Добри“. Палеше цигара, кръстосваше крака и започваше да говори.

Когато в онзи злополучен вторник разбрах, че си е отишъл, се почувствах празна и незащитена. Почувствах се сирак. Нашият добър закрилник беше тръгнал към светлината.

Според мен Добри умря така, както живя – сам диамант, сред фалшиви скъпоценни камъни, сред стъкълца и станиоли от дъвка. Добри имаше много приятели, истински и добри, но просто искаше вече да си отиде. Не можеше да се примири с действителността, със суровото време, в което всички тогава оцелявахме. Неговият красив свят си беше отишъл безвъзвратно, той трябваше да го последва.

Преди малко повече от 19 години – в една тъжна мартенска събота – Големият Тонев акостира с кораба Арго отвъд. Светлина сред светлината. Сега най-вероятно седи в някоя кръчма в Колхида, понякога играе на клечки, но винаги стиска палец за всички аргонавти, които все още търсят Златното руно. |32

Подкрепи списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!