Докато Вайда спеше

Май, 2023 (бюлетин, бр. 21)
05/05/2023
градски проблеми
Архитектурен паметник или сергия с евтини китайски стоки?
08/05/2023
Май, 2023 (бюлетин, бр. 21)
05/05/2023
градски проблеми
Архитектурен паметник или сергия с евтини китайски стоки?
08/05/2023

Докато Вайда спеше

Споделете

Мария Македонска е носител на национални награди за литература и на няколко леки психологични травми. Разказът, който ни изпраща, е част от малка поредица, която ще свързва истории за хора с гранични състояния.


Нещо изтрещя навън и я събуди. Тъкмо беше изпаднала в безтегловността на сънуването и потъваше, без да потъва, и се издигаше, без да се издига. Носеше се точно между цифрите три и четири – беше си казала, че ще преброи до шест, защото ѝ беше интересно дали наистина толкова ѝ се спи, че това да е възможно.

И наистина – беше изпаднала в хлороформното опиянение на съня още докато отброяваше цифрата три. Спа дълбоко две безтегловно дълги секунди и когато отдавна заспалият ѝ мозък (от цели две секунди) по инерция отброяваше цифрата шест, тишината на неделната сутрин се разцепи на стъклени парчета от мощна гръмотевица.

Вайда се наелектризира от мощния звук и рязко седна в леглото, твърде объркана, за да бъде сигурна дали се е събудила. Инерцията на тялото ѝ я поведе настрани и нагоре към прозореца до леглото. Очите ѝ, все още замъглени от съня, първо фокусираха отражението ѝ в стъклото, затова трябваше да се напрегне, за да види това, което се задаваше в далечината.

В дъното на хоризонта се къдреха капризни, грозни сиви облаци. Телата им се променяха всеки миг, те се движеха от вътрешна сила, сякаш огромни отровни паяци вътре в тях забързано плетяха жив пашкул. Този пашкул дишаше, туптеше, разрастваше се, осветяван спорадично от мощни светкавици.

Навън беше ден и ясно се виждаше как там, откъдето минеха облаците, ставаше по-тъмно. Много по-тъмно.

В топлата юнска утрин бедрото на Вайда настръхна, когато поредната светкавица освети тъмнината, носена от облаците.

– Ужасна буря идва – каза Вайда на Денил, който трябваше да спи по гръб от дясната страна на леглото. На неговото място обаче имаше само топла вдлъбнатинка. Сигурно гръмотевиците го бяха събудили преди нея и вече пиеше кафе оттатък.

Сънят все още лепнеше по тялото ѝ, а тя отново погледна към бурята, която се разрастваше и приближаваше с разрушителна сила. Вайда не можеше да откъсне очи от нея. Подпря челото си о стъклото и в този момент видя двете фунии, които свързваха земята и небето и обграждаха чудовищната буря в рамка. Фуниите растяха със всеки уплашен дъх, който Вайда поемаше, осъзнала че това не е просто буря, а истинско торнадо.

– Трябва да слезем в мезето – рационалната част на мозъка на Вайда най-сетне се беше събудила.

„В мазето“ – послушно се отзоваха краката и се сгънаха, напрягайки мускулите си, за да се затичат. В този момент погледът на Вайда мина през лявата страна на стаята.

Нещо не беше наред. Какво точно? Все още съненият мозък премяташе картинки.

Гардеробът. Гардеробът не беше наред. Гардеробът, който лично беше боядисала в бяло и украсила с хартиени макове, сега беше заместен от тежък трикрилен скрин от орех, а кафявите му масивни врати едвам се крепяха на пантите си. Килимът също беше друг – вместо с бяла рогозка сега подът беше покрит с голям тъкан килим, изтъркан по краищата.

Вайда се спря в средата на стаята и се оглежда изумено. Как е възможно някой да е сменил всичките мебели, докато беше спала.

„Не, няма как, това е свръхестествено – помисли си Вайда. – Много по-свръхестествено от двойното торнадо.“

Огледа се обезпокоена, при което осъзна, че цялата стая е пълна с мебели, които никога не е виждала. Легло с дюшек заместваше удобната спалня с анатомичен матрак, върху масата липсваха кутиите ѝ с гривни, а самата маса беше много по-висока и масивна от тази, която донесе от предната квартира.

Сините памучни пердета с пискюли, раздърпани от котката, сега бяха винено червени. Тежък плюш

„Какъв е този тежък плюш?“ – помисли си Вайда огорчено. Толкова много усилия беше положила, за да донесе всичките си вещи от предната им квартира, да ги подреди и да ги изпълни с живот. А сега, за две секунди, някой беше подменил всичко в стаята. И то с грозни, стари вехтории.
Вайда напълно беше забравила за огромното торнадо, което приближаваше неумолимо. Мислите ѝ изцяло бяха заети с мистериозната сила, която беше откраднала нейните неща.

Огорчението ѝ обаче бързо се стопи, когато поредната светкавица освети стаята като с прожектор, а гръмотевицата след нея разтърси земята така, че стъклата звъннаха.

Вайда скочи към вратата, натисна дръжката. Тя не поддаде. Натисна пак, и пак. Вратата изведнъж хлътна под тежестта ѝ и тя почти падна в коридора. Увисна на дръжката, подвила неестествено крак под себе си.

Най-сетне беше в коридора и се изправи с усилие, въздухът около нея беше желиран от статичното напрежение. Вайда се затича към кухнята. Вратата обаче я нямаше. Вместо нея имаше стена. Отдясно видя открехната врата. Объркана, тя влезе в стаята, към която водеше вратата. Вътре беше Денил, който спеше, преметнал одеялото през кръста си. Целият шум на идващото торнадо не го беше събудил. Но всъщност защо Денил спеше сам на леглото и какво изобщо е това легло, каква е тази стая?

Вайда чу шум в коридора. Обърна се назад, за да види, че един мъж идва към нея с протегната ръка. Казваше ѝ нещо, но тя не чуваше какво. Тътенът на природното бедствие вече беше станал оглушителен.

Устата на мъжа приближи ухото ѝ, почти го допря, докато ѝ крещеше. Въпреки това Вайда чуваше гласа му като зад водопад от тежък, изсипващ се от всички страни шум.

– Всички трябва да слезем в мазето.

Той сочеше към вратата в дъното на коридора, а единственото, което забелязваше Вайда, беше, че из палтата, увесени на закачалката, не вижда нито едно свое. Шкафът с огледалото също я объркваше. В техния коридор нямаше огледало.

Вълнена пътека на райета покриваше пода. По пътеката имаше множество кални отпечатъци. Отпечатъците оставяха десетките непознати хора, които тичаха по тесния коридор към вратата.
Вайда се взираше озадачено ту в хората, ту в торнадото, което изпълваше цялото небе.

Денил не помръдваше. Вайда отиде и го разтърси. Стените на стаята около нея вибрираха, дъските на пода подскачаха нагоре-надолу като клавиши на пиано, върху което огромни пръсти свиреха O, fortuna от Кармина Бурана.

Вайда протегна ръце напред, опипа непознатите стени. И всичко се раздроби на милиони остри парчета, които се забиваха в очите, устата и бедрата ѝ, докато торнадото поглъщаше старата къща, чиито мебели някой бе откраднал и подменил, докато Вайда спеше.


Илюстрация: Тома Томов

Докато Вайда спеше
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!