Уважение всекиму, страх от никого
юни 14, 2019
Около футбола
юни 14, 2019

Дом, детство, приятелство

В опит да разчупим масовата представа за футболния привърженик, потърсихме няколко души, известни с усърдната си интелектуална, научна или творческа работа. Фенове от двата лагера, които попитахме какво представлява за тях любимият им клуб в търсене на отговор как футболът успява да увлече човека от най-ниските до най-високите етажи на обществото.

Драго Симеонов,
журналист

Би трябвало да отговоря: страст, бурна емоция, отдаденост. Но всъщност любимият ми клуб не е нищо от това. Баща ми е пловдивчанин и аз прекарвах голяма част от годината при баба си и дядо си, в махалата до Евмолпия, с горещите следобеди, зрелите смокини и мач в двора на Паисито. Това беше мястото, в което се чувствах вечно щастлив и свободен. Ходенето до Лаута беше момчешко приключение, заедно с по-големите. По онова време нямах шал и брандирана фланелка; никой нямаше. Чувствах се сред свои, пък макар и роден другаде. Предполагам има нещо общо с търсене на дом. И досега за мен Локото не е символ на високо спортно майсторство, бойни успехи и прочее надути клишета. Клубът беше и продължава да е онази енигматична лепенка, която имахме на плочките в кухнята, спомените на баща ми за неговото детство и наивните въпроси от рода: „Биеме ли Добруджа, майна?“, вместо поздрав с приятели. Слава богу, отново намерих това усещане и е по-силно отвсякога.

 

Ивайло Михайлов,
оперен певец — тенор

Клубa си го избрах сам през 1981. Хубава година за нас! След детската градина нашите ме изпратиха в Стара Загора при баба и дядо на училище. Дядо доста ме водеше на мачове на „Берое“. Един от тях беше с „Ботев“. Казах на дядо, че аз ще съм от „Тракия“. От тогава насам клубът е връзката ми с Пловдив. Минаха години и започнахме да ходим на мачове с учениците ми от „Хора на момчетата“ – Фоксито, Йоан, Богито… Хубави времена бяха. Сега водя сина ми Трифон винаги, когато съм в България. Отборът за мен, освен „Красота, вяра и борба“ винаги е бил и семейство, топло посрещане след завръщане у дома, надежди, мечти…

Но нека да ви кажа и какво не е Клубът ми за мен! Той не е пречупените кръстове и NAZI ZONE надраскани по стените на сградите в целия ни град. Надписи, които обществото свързва с футболните фенове. Не – това не е футболът! Футболът е игра. Игра, която може да ти причини физическа и душевна болка, но не желае смъртта на никого. Не искам да приема, че драскачите са истински футболни фенове, обладани от човеконенавистна идеология.

Мъчно ми е за Чико – имах щастието да стоя от време на време до него на мачове, а аз от своя страна го канех на опера. Когато той беше в залата на мой спектакъл ми идваше голяма сила.

Тъпо и болно ми стана, когато някой си позволи да каже в статия (и като оперен човек имам пълното право да коментирам това), че операта има повече посещаемост от всички футболни клубове в Пловдив. Защо и на кого е необходимо подобно противопоставяне на двете публики. Та нали и Операта митарстваше седем години без сграда, без да имаме къде да играем? Бедни ми фенове – та нима ние имаме вина, че стадионите в Пловдив се рушат и сме натъпкани като сардели в консерва на мач? Иначе се видя на финала в София, че пловдивчани сме най-страстната и вярна публика. Честито на „Локо“! Само „Ботев“!

Петър Стоянов,
президент на Република България, 1997-2002 г.

От най-ранна детска възраст се помня като привърженик на „Ботев“ Пловдив, въпреки че детството ми премина на волейболното игрище на стадион „Локомотив”. Там Христо Бонев-Зума правеше първите си крачки на голям футболист, а железният ред се поддържаше от домакина бай Начо.  Но аз така и си останах цял живот – Ботевист, което не ми пречи да бъда приятел и с много локомотивци.

Помня големите мачове на „Ботев“ през 1962 г. и 1963г., когато отборът спечели купата на страната (тогава се казваше Купа на съветската армия), а в европейския турнир на носителите на национални купи победихме „Стяуа“ от Букурещ с 5:1, а след това ирландците от „Шамроук“ Роувърс с 4:0 като гости. Струва ми се, че това беше първият значителен успех на отбора извън България. Жребият обаче ни изпрати да играем с „Атлетико“ Мадрид. Помня много добре мача, защото чичовците ми ме заведоха на стадиона – сигурно първият международен мач в живота ми. Направихме равен, но в Мадрид загубихме с 4 гола и това даде повод на нашите съученици – локомотивци да запеят един рефрен, който гласеше: „Сред стените на Мадрид, „Ботев“ бе зарит“. Спомням  си обаче, че въпреки солените закачкиражда „до кръв“ между двата отбора никога не е имало. А и как да има, в годините, за които говоря, „Ботев“ стана носител на Купата, а по-късно и шампион – във време, когато хегемонията на ЦДНА/ЦСКА и „Левски“ беше сякаш вечна. Помня и победата над „Левски“ в София с 6:1. Слушахме мача по радиото и еуфорията в Пловдив беше страхотна. Зевзеците твърдяха, че чули с ушите си репликата на съкрушения водещ и левскар Митко Чуков: „Левски загуби с 6:1, ама Патрата вкара страшен гол на „Ботев“ Пловдив!“.

Помня и досега почти целия състав на онзи славен „Ботев“, с вратари Георги Найденов и Карушката, защитници Чакъров, Райко Стойнов и Разложки, а напред знаменитото нападение с Чико Дерменджиев, Георги Аспарухов и Георги Попов-Тумби.

Имахме страхотни моменти и след това, но мисля, че това беше времето, когато привържениците на „Ботев“ Пловдив сме  били най-щастливи.

Д-р Златко Илиев,
сексолог

Любим Отбор на Културната Общественост (ЛОКО) е абревиатура, създадена от доц. Владимир Янев, което за мен е най-точният отговор на въпроса какво е „Локо“ Пловдив.

Тръпката от играта винаги се е преплитала със социални и интелектуални изживявания през дългите години, откакто съм привърженик на пловдивския любимец. През далечната 1959-а, комшията от горния етаж, Бате Асен, ме заведе за пръв път на старото игрище на Асеновградско шосе и оттогава, т до ден днешен съм черно-бял. По онова време живеехме до стадион „Девети септември“, а училището, в което бях, беше в района на „Ботев“. Същата година започнах да тренирам в детския отбор на жълтите при бате Косьо Енчев. Но аз си бях от „Локо“. Същата съдба имаха и други момчета от отбора, тогава имаше райониране и никой не те питаше. Налагаше се да играем срещу любимото „Локо“.

После нещата се промениха, но където и да съм бил, в каквато и компания да съм участвал, винаги локомотивците са били повече. През 70-те и 80-те години голяма част от пловдивската бохема се събирахме в Клуба на културните дейци „Кристал“. Когато „Локо“ играеше в Пловдив, заведението опустяваше. Тръгвали сме по 20-30 души оттам за мача. Художници, поети, артисти, музиканти, лекари и т.н. основно симпатизираха на черно-белите. С Добри Тонев, Владо Янев, Здравко Попов, Трифон Неделчев, Петър Тосков сме обикаляли стадионите по разни градове и градчета, за да гледаме Любимия отбор на Културната Общественост. От „Локо“ са титани като Георги Божилов-Слона, Начо Културата, Николай Заяков, Здравко Йончев, Кольо Карамфилов и много други… Няма да мога да изброя всички.

Правило ми е впечатление, че най-запомнящите се песни и скандирания по българските стадиони тръгват от агитката на отбора. Спомням си колко силно впечатление направи на поета Добромир Тонев едно простичко скандиране, което той определи като поезия: „Пуф-паф, пуф-паф, гол, гол, гол“.

През годините „Локо“ е изживявал периоди на падения и възходи в спортно организационен план и това е естествено за всеки голям отбор. В момента със спечелването на Купата на България сякаш започва период на възход. Надявам се той да продължи дълго.

Културната общественост в Пловдив го заслужава.