За полковник Борис Дрангов няма да прочетете в учебниците. Той е част от онази невъзпята плеяда български герои, които историографията ни сякаш неволно е оставила встрани от главния си разказ. Възможно е, докато сте чакали рейса, да сте виждали паметника му с огромния щик, в чест на любимата му атака „На нож“, да стърчи в градинката на хотел Санкт Петербург. И мястото не трябва да ви учудва – там са се помещавали някогашните казарми на Девети пехотен пловдивски полк, начело на който легендарният български офицер намира смъртта си.

Забрави себе си; пристрасти се към идеал.

Роден в Скопие през 1872-ра в заможното семейство на Стоян и Гюра Дрангови, Борис расте като отличник и наблюдава динамичните времената на следосвобожденска България. Записва се във Военното училище в София и три години по-късно се озовава за пръв под тепетата. Младият Дрангов е приведен в тукашния Трети конен полк, поради спор с висшестоящ, но запазва правото да продължи образованието си при добро поведение. Няколко месеца по-късно наказанието е отменено и той се завръща в юнкерските редици. През следващата година е произведен в първото си офицерско звание – подпоручик.

Помни и учи тая добродетел: самоотверженост.  Само тая основа е възвишена. Само тая добродетел е всесилна. Всичко друго е лицемерно, безнравствено, недостойно, пагубно.

През 1901 г. е изготвен списък, който има за цел да преброи офицерите на действителна служба в българската войска. Според него в армията се числят  1256 генерали и офицери, като под №1 фигурира името на княз Александър I. В описа са обозначени трите имена, годината и мястото на раждане, датите на постъпване и присвояване на офицерски звания, както и военните отличия на съответното лице. Тези данни ни дават възможността с точност да определим делът на родените извън политическите граници на българската държава, които служат в нейния офицерски корпус. Може би не е обърнато достатъчно внимание на това явление в историята ни, поради което то е останало недооценено. Оказва се, че броят на въпросните единици възлиза на над 140 души, което ще рече, че те представляват близо 12% от армейския елит през онези години. Както сами се досещате, най-многобройни са българските офицери на действителна служба от Македония. Сред тях е и самият Борис Стоянов Дрангов.

Отечеството се създава само чрез себеотричане. Спасението на личността е в спасението на обществото. Ако умре целият свят, ти за какво си?

За това и най-естественото нещо в навечерието на Илинден е той да напусне военната си длъжност и да събере чета от 120 юнаци на същата тази земя, на която по-късно ще влезе и в последната си битка рамо до рамо с Клементинци. „Никога по-усилно време за майка Македония не е било, никога повече тя не се е нуждаела от силите, труда и кръвта на своите синове. Аз отлично чувствувам това и като неин мил син не мога да не се притека на мъченическия ѝ зов“-пише Дрангов в писмо до семейството си преди избухването на въстанието.

Учи се на това, що е еднакво годно против всяко оръжие, против всеки враг – да презираш смъртта. Повече от всичко е необходимо да се подготвяш за смъртта, защото подготовката за всичко друго може да излезе излишна.

Когато се прибира през 1904-та в България заема старата си позиция и печели конкурс за обучение в Николаевската генералщабна академия в Русия. След три години се завръща оттам с отличие и служи последователно като командир на ескадрон и батарея във Велико Търново и Шумен. Междувременно започва преподава в Школата за запасни подпоручици в Княжево, а от септември 1910 г., вече като майор, Борис Дрангов е учител по военна тактика във Военното училище в София. Започва да пише критични статии на военна и обществена тематика в различни периодични издания и създава полемика, довела до промени в учебните планове. Неговият възпитаник, поручик Христо Миков го характеризира така: ''Щастливо съчетание на красота, сила и самосъзнание. Висок и снажен, с пламтящи очи и усмивка на уста, винаги бодър с вирната глава и борческа походка. Кой не се е любувал гледайки го отстрани, кой не е желал да го срещне и поздрави, знаейки, че ще получи поздрав от сърце с опънат по солдатски лакът.“

Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Искаш ли войниците да те обичат, сам обикни ги искрено, чистосърдечно, самоотвержено. Искаш ли да завладееш чуждите сърца, дай своето. Сърце подир сърце върви.

Сред имената на останалите му школници откриваме видни общественици, журналисти, министри, генерали, лекари и писатели. Андрю Лулчев, Стойчо Мушанов, археолога Владимир Сис, литературния критик Йордан Бадев, Тодор Кожухаров, Ангел Букорещлиев и Теодосий Даскалов  са само част от неговите ученици. Извън службата Борис Дрангов другарува с Йордан Йовков, Елин Пелин, генерал Никола Жеков, генерал Александър Протегоров, Христо Силянов и още много други от първите мъже у нас по онова време.

Вие знаете добре – кога генералът води, кой не иска да умре?

С настъпването на Балканската война майор Дрангов е изпратен да командва Първа бригада на Първа пехотна софийска дивизия. Там той води лично победоносните атаки при Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. Заради проявения героизъм е удостоен с орден за храброст IV степен.

Сам устроявай се просто; живей скромно, задоволявай се от малко. По всичко живей живота на войника. Много ще се повдигне родната войска, ако всички се храним от казана. Инак „ситният гладному вяра не хваща“.

Темпераментният Дрангов не остава равнодушен към причините, изправили страната пред национална катастрофа. Още от фронта той пише гневния текст „Не наливайте ново вино в стари мехове“ по адрес на военния министър Иван Фичев, в който го обвинява в некадърност и неспособност да повдига народния дух. Това мнение става повод той да се изправи пред съда в началото на 1914-та. За повече от половин година делото е в центъра на общественото внимание у нас. След редица умишлени забавяния, в крайна сметка Пловдивския военен съд издава оправдателна присъда на Борис Дрангов и той е произведен в подполковник. Процесът е известен и с това, че след края му българските офицери вече свободно могат да пишат под истинските си имена в печата.

Който няма воля, всичко му е неволя. Злото на злините, то е похабата на волята. Безволник –  половин човек, непотребник, нескопосник, играчка на събитията, плячка на съдбата.

Първата световна война заварва подполковник Дрангов като командир на Пети пехотен македонски полк от Единадесета пехотна дивизия – наследник на Македоно-Одринското опълчение. Наличието на големия брой бежанци от Македония и Източна Тракия е благоприятен повод за формирането на новата част в българската войска. Единствената разлика е, че сега то е двойно по-голямо по своя състав. Необучените дейци на ВМРО, които не могат да се похвалят с армейски опит до този момент, за отрицателно време са превърнати в истински бойци, благодарение на военния гений на прочутия скопянин. Тук ще се съчинят и песните за него, а през пролетта подчинените му ще задерат беласишките скали с ножовете си, гордо пишейки „Аз служих при Дрангов!“.

Войникът не трябва да се пази: ти си длъжен да го пазиш. Големите загуби в боя са слава на войника, безславие за тебе, ако са предизвикаи не от трудностите на самата работа, а от твоята непредпазливост. Смъртта на всеки войник, произлязла от наше незнание или безразличие към делото, лежи върху съвестта ни, както ако сами го убием.

Но за безспорния връх в неговата военна кариера мнозина определят краткото му началство на Школата за запасни подпоручици в родния му град през 1916-та. Любопитна подробност е, че заповедта за назначаването на Дрангов предхожда тази за създаването на Школата с осем дни, което подсказва, че изборът съвсем не е бил случаен. Името му отдавна се ползва с авторитет и е същинска чест за младите офицери да служат под негово командване. В строя от войници тогава попада и бъдещият писател и художник Димитър Чорбаджийки – Чудомир. Из впечатленията му четем: „Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше, без съмнение, личният пример“. Друго свидетелство за специалното отношение към школниците е спомена на Гарбед Печиян, който разказва за грижата на подполковника към тях: „Нощем обикаляше спалните помещения и завиваше войниците, сам пробваше от храната ни, а когато закъсахме за пари, ни услужваше, защото служехме в неговото Скопие“.

Похвалата действа силно не само върху чувството, но и върху ума. Справедливата похвала е благоухание: недей я пази за мъртвите. Що е слънцето за полето, туй е похвалата за сърцето.

Междувременно въпреки заетостта си в Школата, Дрангов нахвърля бележките за своето най-важно военно-теоретично произведение. За него приятелят му Петър Дървингов пише: „Синтез на цялата негова доктрина, събирана зърно по зърно, кована чук след чук през целият му двадесет и пет годишен идеен и нравствен живот до тогава съставлява издадения в това време негов труд „Помни Войната““. Избрани пасажи от своеобразния Дрангов завет четете паралелно с настоящия текст от самото му начало.

Пиши кратко, ясно, определено. Пести времето, думите, буквите.

В центъра на Скопие през есента на 1916-та се строяват 876 души, успешно завършили курса. На десния фланг се нареждат новопроизведените офицери, които заминават за фронта, а на левия – оставащите в тила. Началникът сърдечно поздравява първите, като ги призовава „да се влекат като животворна вълна в пехотните части“. Към вторите обаче се отнася студено, защото те съставят групата на протежираните, които остават на топло, далеч от миризмата на барут. Тях Дрангов подминава с думите „тези не заслужават да се ръкуват с мен“.

Предпочитай да бъдеш съден за излишна смелост, отколкото за излишна предпазливост.

Скоро след това, на 15 септември, пристига и заповедта, която назначава подполковника за началник-щаб на Първа пехотна софийска дивизия и той заминава за бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния. Така за няколко години Борис Дрангов се сражава  последователно на три различни фронта и побеждава на всички тях. Става дума за същата тази, наричана още Желязна, Първа софийска дивизия, която тържествено преминава на парад през Букурещ. Тук считам за нужно да отбележа и русофилските убеждения на подполковник Дрангов и в частност симпатиите му към генералите Скобелев и Драгомиров, въпреки които той не трепва и настъпва срещу частите на довчерашните ни „освободители“. От всичко най-високо за него стои дългът към родината.

Щом веднъж разберете, че вие сте по-страшни от смъртта и, че в самата смърт няма нищо страшно, вие ще познаете тогава, колко е жалък нашия враг и колко сладко е да се мре за България!

На 18-ти март, 1917-та, само три дни след 45-ият си рожден ден, Борис Дрангов отказва предложението на главнокомандващия генерал Жеков да отиде в Щаба на Действащата армия и избира да продължи кариерата си във фронтовия Девети пехотен полк. За нерадост въпросното преразпределение се оказва и неговото последно. Съдбата отрежда войнският път на героя да завърши под пагона на пловдивско формирование. Все още споменът за разжалването тук на младини не е избледнял и ето, че сега подполковник Дрангов поема командването на градската емблема. Мъченическият зов на майчина Македония отново го зове.

Две смърти няма, без една не може.

26-ти май, същата година, Битолският фронт. По обед по полковите разположенията на завоя на река Черна се открива артилерийски обстрел. Дрангов започва да обикаля предните позиции в пълен ръст. Един от вражеските снаряди пада в непосредствена близост до него. Подполковникът е ранен тежко. Шрапнел разкъсва бедрото му, засегната е артерия, ранена е и ръката му. Но той не губи съзнание. „Търпеж му е майката“, казва на санитарите и отхвърля всяка извънредна грижа. „Каквото за всички войници, това и за мен“, категоричен е. Кръвозагубата обаче е прекалено голяма. „Колко много още исках да служа на България“, промълвява командирът преди да вземе последния си дъх. Във всички бедни македонски църквици по линията фронта, разпрострял се от Албанските планини до Беласица, отекват камбаните като предчувствие. Телеграфистът на Девети полк пише: „Лежеше спокойно, като да бе заспал. Лицето му беше малко побледняло, но тихо и съсредоточено, като че ли слуша някаква чудна музика“. В същото време върху телените мрежи на загражденията френските офицери закачат съболезнователните си писма.

Що да се крия от смъртта аз и като се крия ще ли мога някъде да се укрия?

Едва ли скопската общественост помни по-мъчно изпращане на оня свят. Погребват тялото на покойника в двора на църквата „Св. Димитър“. Години по-късно сърбоманите, уплашени от популярността на посмъртно произведения в полковник български герой, изравят костите му и ги местят в общо гробище. След Ньойския диктат 432 комитета се кръщават на името му. На панахидата в негова памет през 1942 г. отново се стича целият град, а по-възрастните целуват ръцете на децата му. „Двадесет и три години опечалено Скопие и семейство Дрангови чакат тази среща, превърнала се в един голям символ, свързващ разпокъсаните народни сърца“, пише в. „Целокупна България“.

Помни войната, значи бъди силен, много силен, по-силен отколкото трябва.

На 8 юни 1946-та милицията обсажда и нахлува в дома на Кирил Дрангов, син на полковника, част от крилото на Иван Михайлов във ВМРО. Следва престрелка пред очите на единадесетгодишната му дъщеря Райна, за която комунистите ще напишат, че завършва със самоубийство. Нататък е ясно.

Започва нещо много по-страшно…