Зорница Каварджикова се определя като смесица от хаос, подреденост, увереност и чудения – за света, за смисъла, за хората. И за себе си, някъде сред тях. И те сред нея. Изпраща ни разказ, отражение на личността ѝ.

Още помня как баща ми побесня, когато разбра, че майка ми ми е казала.

–  Той трябва да знае, Мартине!

–  Ами, ако никога не ги види? Ако само му разказваме за тях? Какво тогава, Димано? И как ще живее с това?

*

Понякога баща ми нервно тропаше с крак под масата, докато описваше цветовете на стените в дома ни, мебелите ни, лавиците с книги. Мислеше си, че не го виждам, но аз усещах всяко леко разтрисане на пода, когато неговото стъпало срещаше проядените летви. Взимаше някоя от книгите, избърсваше праха, който я беше посипал, и ми говореше за птицата, кацнала на дървената пръчка в клетката, за летящия нависоко балон, за единствения минзухар насред тревите. Затваряше очи и изваждаше която и да е от книгите, попаднала под плъзгащите му се пръсти. А аз затварях очи и се опитвах да си представя цветовете ѝ. Понякога беше лесно, понякога можех да се закълна, че виждам цветове. Даже се стрясках и отлепях внезапно клепачи, търсейки нея. Сякаш вятърът я беше довял за миг, аз я бях погледнал в очите и най– сетне бях открил себе си в нея. И тя в мен. После се будех, почти като от сън, без дори за миг да съм заспивал, осъзнавайки, че съм все още на стария, закърпен диван вкъщи, криещ лющещата се мазилка, майка ми –  миеща чиниите с наведена глава, а баща ми –  грижещ се за вярата ми в света и красотата му. Първо –  напук на собственото си разбиране. После –  уверено съгласил се с майка ми.

Имахме много книги у дома, но само една седеше самотно облегнала гръб върху лавицата. Единствената книга вкъщи, която всеки ден беше докосвана от родителите ми. Кориците ѝ бяха винаги чисти и нежно галени от ръцете им. Те заставаха пред нея като пред олтар и се поглеждаха, усмихвайки се винаги по един и същи начин. Не можех да си обясня как е възможно това –  една и съща усмивка, всеки път, когато ги срещнех до нея. Сякаш историята от книгата ги обгръщаше, сякаш те обгръщаха нея, и се завъртаха в непрестанен танц. Движеха се без дори да помръдват и трептяха около нея, защото тя ги беше свързала. И те ѝ бяха верни.

Днес беше годишнината им –  единадесети ноември. Ще си помислите, може би, годишнината от сватбата им. Но не! Родителите ми така и не се ожениха. Така и не ги чух да споменават думата “сватба”, защото имаше един ден в живота им, който никога нямаше да бъде надхвърлен по величие от нея. Онзи единадесети ноември, в който бяха срещнали погледите си. Онзи единадесети ноември, без който нямаше да ги има другите дни. И двамата помнеха часа. Сякаш оттогава често се случваше стрелките на часовника да притеглят погледите им и да получат вниманието им точно в същия час, нито минута по-късно, нито минута по-рано – 12:40 ч. Това беше часът, в който родителите ми за първи път бяха видели цвят, различен от бялото и черното. Цвета на очите си. И бяха разбрали, че най-сетне са срещнали любовта.

*

Когато майка ми почина, баща ми все ми повтаряше:

–  Всичко е по-черно, отколкото някога е било, сине. Дори и бялото го няма вече, да изсветли образа.

*

Дълго мислех върху историите, които бях чул. Дълго си повтарях и се опитвах да запомня, и понякога, сигурен съм, бърках в опитите си.

–  Планините са тъмно сини, когато има много дървета по тях, а морето е кристално зелено, когато водата е чиста. Момините сълзи са... Истинският им цвят е... жълт?

Понякога завършвах повторенията си с въпросителна, отправена към мен самия, или към света –  не бях сигурен кое от двете. 

Беше ми трудно да запомня, защото не можех да видя. Очите ми не познаваха друго, освен нюансите на черното и бялото. Можех да различа цветята или някои от птиците, но ми ставаше все по-невъзможно да успявам да съдя за тях само по формата.

Чувах родителите ми в спомените си, как спореха дали да боядисат стените в кремаво или в пастелено зелено. Имах чувството, че оставах във въпроса дълги месеци, след като те вече бяха стигнали до отговора. В съзнанието ми се блъскаха дилеми, вероятности, чудения, тишини. Колко трудно е всъщност да живееш със знанието за съществуването на нещо, ужасно красиво нещо, цял свят, но и с възможността никога да не го видиш истински?

Помня осъзнаването, че някъде там, само един поглед можеше да преобрази света. Чудех се дали ми е спокойно или тъжно от тази сигурност, с която живеех. От знанието за нея. Тази сигурност, която убиваше всяка надежда, носена от неизвестността. Любовта ми липсваше все повече. Липсваше ми нещо, което не бях срещал. Липсваше ми, защото бях чувал, че е имало времена, в които хората са успявали да обичат по няколко пъти в живота си, и през всички тях –  светът е бил “пъстър”, “еднакво пъстър”, “все по-силно пъстър”. Дори не знаех какво точно имат предвид с “пъстър”. 

Много пъти се питах, какво ли значи.

И после я нарекох Пъстрота, защото ми донесе отговора.

*

Целият ми живот беше отдаден на медицината. Вярвах, че това ще ми донесе смисъл. Там, където нищо друго не се появяваше, за да го направи. Имах точно ден с нея. Един единствен ден. После никога не стъпнах отново в болницата. Нито тази, в която бях спасил триста и седемнадесет живота, нито в някоя друга.

Тя си отиде на тридесет и пет. Беше живяла тридесет и пет години, а аз тридесет и шест, за да си покажем цветовете на света само за ден. Всичките цветове. За един единствен, кратък ден.

Миг преди да затвори очи завинаги, миг преди цветовете отново да загаснат, тя ми каза нещо, което още чувам все толкова ясно:

–  И, между другото, казвам се Ралица.

Беше сякаш ми е разказала всичко друго, сякаш всичко друго вече е било. А дори не знаех какво беше всичко друго. Научих името ѝ в деня, в който си отиде. Отиде си в деня, в който я открих. Захари. Чувах собствения си глас в главата си.

*

Оттогава не спирам да мисля за нея. Оттогава разбирам какво е имал предвид баща ми. Знам, че ще я срещна пак. Че ще е същата и ще ми разкаже за себе си. Ще поседнем да изпием кафе, ще ѝ предложа да хапнем соленки, ще продължа да лекувам в болницата и тя ще ме спасява от мен самия, когато нечий живот си отиде през пръстите ми. Ще хвърляме камъни в реките и аз ще ѝ разказвам как в предишния живот съм я наричал Пъстрота. И как нищо не съм знаел, защото тя е толкова по-пъстра в този. Ще имаме време да си кажем “Обичам те”. Някъде там, измежду всички цветове.

*

Но сега, сега... Свещите проблясват в тъмно бяло. И цветовете съществуват наизуст.

Още от художествената рубрика на Нула32:

„Наистина“ от Владислав Христов

„Камъчета“ от Ина Иванова

„Опит за ново начало“ от Валентин Вълканов

Краен срок за изпращане на кратки разкази за декемврийския ни брой: 15 ноември. Необходимо е текстовете да са в оптимален обем до 1800 думи и да не са публикувани в други печатни или онлайн издания.

Нула32 не се ангажира с отговор, ако същият е отрицателен. Очакваме текстовете ви, придружени от ваше кратко неформално представяне, на submissions@nula32.bg

Заглавна илюстрация: © Дона Джоглева