Първият ми съзнателен спомен, свързан с името на Цанко Лавренов, е от една ветровита есенна вечер, когато на нощното шкафче на баща ми намерих книгата с писма „Един живот не стига“. Малко, омачкано книжле, което отворих по средата и в което чух глас, дотолкова близък, подобно на добрата литература, при която авторът е като твой близък приятел. Невротичен, искрен и открит бе този глас, почти по детски наивен и развълнуван от всеки успех. Макар тогава да оставих книгата настрана, бях сигурен, че с Цанко Лавренов ще се срещаме отново. 

Това се случи по-късно, в училище, когато в часовете по изобразително изкуство ни водеха да рисуваме Хисар капия. Всеки от нас, застанал с малкото си блокче, опитваше да улови духа на времето, зазидано между камъните, тухлите и хоросана. За първи път детските ни умове се сблъскаха с невъобразимата представа, че тук са живели и строили домовете си в продължение на векове хора, за които никой от нас не знае нищо, останал е само трудът на ръцете им. Бяхме убедени, че тази древност никой лист хартия, платно или цветове не могат да обхванат и запечатат така, както го прави камъкът. Тогава учителят ни показа за първи път картините „Старият Пловдив“ на Цанко Лавренов от 1930 г. и 1938 г. 

В тях открихме всичко, което усещахме интуитивно, въпреки че не бяхме живели век по-рано. По улиците все още се разнасяше част от това спокойствие, от меланхоличната подредба на нещата. Чувахме тихия тропот на коне, шума на жълтиците в кесиите на чорбаджиите, ударите на чука в работилницата на ковача. И винаги отгоре това топло небе, което с тоновете си успокояваше и нашепваше, че дори след залез слънце Пловдив ще се събуди и отново ще бъде град за писма, за пролет и за любов.

Талантливите творци, които следват посоките на неукротимите ветрове в искрените си сърца, устояват на прехода на времето и остават в паметта, благодарение на добрите думи на близките си и чрез самото изкуство. Когато има запазени писма („Един живот не стига“) и мемоари („По стръмната пътека“), както е при Цанко Лавренов, е възможно донякъде да се разшифроват радостта и тревогите зад творбите. Очертават се нови контури по сериозното лице, което днес съвсем подходящо е изобразено чрез бронзов релеф до Хисар капия, точно там, където в картината на Лавренов някой с малката си стълба запалва градския фенер. Светлината се е пренесла и е останала с нас. 

Александър-Стефан Иванов Лавренов е роден в Пловдив на 24 ноември 1896 г. Подходящо е един от най-самобитните и разпознаваеми български художници да започне жизнения си път в края на XIX и зората на XX век, завинаги заключен между старото и новото. * Този невротичен дуализъм ще го съпътства до края на дните му. Завършва Френския католически колеж „Свети Августин“, разположен до река Марица, до който стига, прекосявайки всеки ден бакърджийската чаршия, Капана, арменския квартал и Рибния пазар. Впечатленията от тези улици по-късно ще оживеят в картините му. 

Повратен момент в творческото му израстване се случва през 1921 и 1922 г., когато посещава частното художествено училище „Света Анна“ във Виена. В австрийската столица учи живопис при проф. Бертхол Льофлер (1874–1960) – утвърден австрийски художник, ученик и последовател на големия Коломан Мозер, който от своя страна е бил съученик с Густав Климт. Лавренов не успява да получи академично образование, но се запознава със стиловете сецесион и експресионизъм, които оказват силно влияние върху по-ранното му творчество. Вероятно, ако бе останал във Виена, картините му нямаше да имат същото въздействие. Льофлер препоръчва на младия българин да не се увлича по модерните течения, тъй като те се учат от източноевропейските иконописци. Съветва го да се върне и да изучи родното си изобразително наследство, да „пие от извора“. 

Така се ражда акварелът „Иконописец“ от 1926 г., който му донася първо по-сериозно признание. Картината е вдъхновена от средновековната миниатюра и старобългарските плетеници и орнаменти. През погледа на съвремието композицията изглежда подражателна, създадена сякаш векове по-рано. Този опит полага основа за развитието на Лавренов, а директорът на Пловдивския народен музей я откупува за Художествената галерия. Няма съмнение, че пред младия художник стои светло бъдеще. Нужна е обаче промяна в посоката.

Тя се оказва по-близо, отколкото самият той би предположил. Лавренов обръща вниманието си към родния град – онзи Пловдив, по чиито улици е минавал до френския колеж, градът на детството му. С двукатните къщи, калдъръмените улици, камбанариите, овошките и асмите, с всички онези носии, които постепенно започват да се претопяват в модерната епоха. Първата творба от цикъла му „Старият Пловдив“ е създадена през 1927 г. Тогава се оформя и характерната техника, с която Лавренов рисува повечето си известни картини. Работи върху твърда подложка с кредов грунд, за да използва по-късно резец. Неслучайно картините приличат на дърворезби, самият той определя техниката си като „маслено сграфито“. „Старият Пловдив“ получава похвали от големи имена като Сирак Скитник, Стефан Митов и Никола Мавродинов. Лавренов доразвива подхода си в по-известната и сложна „Старият Пловдив“ от 1938 г., която до ден днешен остава най-живото и детайлно събуждане на спомена за възрожденския Пловдив.

През 1935 г. Лавренов пътува до Света гора, където, благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата, остава три месеца – важно събитие за художника. Като следва съвета на своя преподавател от Виена, в Атонските манастири той открива ново вдъхновение, посока и тема за творчеството си. Започва да рисува българския манастир Зограф, както и Хилендарския манастир, последвани от пейзажни импресии, вдъхновени от средиземноморските пейзажи. В следващите години се появяват представителни композиции на тема манастири, вдъхновени също от църквите в Македония, Бачковския манастир, Рилския и Преображенския край. Междувременно пише огромно количество  публикации, научни рецензии и монографии за Веселин Стайков, Елисавета Консулова-Вазова и Златю Бояджиев.

Всеки живот може да бъде сведен до кратка биографична бележка, маркираща основните успехи и професионални признания. Лавренов напуска Пловдив и се установява в София през 1940 г., през 1958 г. участва в съвместна изложба с Владимир Димитров-Майстора в Лиеж, Белгия и е удостоен с редица национални награди. Умира в София през октомври 1978 г. Но какво стои зад този пъстър живот, хванал в тясна хватка следите на изгубеното време? Какви са били ежедневните тревоги и вълнения в бавния процес при изработването на тези трудоемки картини. За тези въпроси помагат писмата на Лавренов. 

Споменатият по-горе том „Един живот не стига“ събира над 132 писма от Лавренов до Павлина Стамболова, негова братовчедка. Публикуван е по случай 100-годишнината от рождението на художника и обхваща период от 20 години (1955 – 1974 г.). По това време Лавренов рисува някои от най-прочутите си картини: „Преображенският манастир“, „Старият Пловдив“, „Пристанището на Созопол“, „Среща на две епохи“, „Малка нощна музика“, „Старото Габрово“, „Възрожденският Пловдив“, както и „Панаир в Пловдив“, която определя като „капиталната ми работа, най-мъчната картина, голяма и много комплицирана контрапунктична картина, най-веселата картина, тя ще бъде между първите ми картини“. Започва да я рисува през 1931 г. и се връща към нея през 1967 г. За нея казва още:

„Много от картините на някои художници могат и други да нарисуват. Но „Панаира“, ако не го бях нарисувал щеше да си остане в небитието, една празнота, която никой нямаше да запълни. А пък това е един такъв хубав сюжет, толкоз южнобългарски, пловдивски! Не исках едно мое интересно, оригинално хрумване да остане само в една нескопосана черновка, каквато е картината ми от 1932 г.“

Невероятно е вниманието към детайла и богатството на образи. Всяка фигура е изпипана, има динамика, но и цялост в композиционния им строеж. Художникът говори за „една колоритна звучност“, според него това „не е една картина, а десет, двадесет, сто картини в една!“ В друго писмо по случая споделя, че има запланувани много проекти, че има още много да даде на света, но в крайна сметка неизбежно „един живот не стига“. 

Лавренов споменава някои модерни художници, които изработват картините си на един дъх. Минималисти, които с няколко движения на четката създават шедьоври, породени от мигновено настроение. Вероятно несправедливо са разпределени от съдбата талантът и предпочитанията за техника и стил, които в случая на Лавренов изискват дълги месеци усилия: „Наистина кой ме кара да работя такива картини, да човъркам, да тепам на едно място“. На фона на заболяванията, които търпи през целия си живот, трудът му впечатлява още повече. 

„Когато питали един доктор да определи диагнозата ми, той отговорил: „Какво да ви кажа – цел музей от болести“. А когато съм бил на четири години, чичо ми Петър поставил огледалце на устата ми да провери дали още дишам.“

Лавренов страда от апандисит, колит, тахикардия, алергия, шипове, ишиас, артрит, гръдни болести, дискова херния, ревматизъм, невралгия, които споменава често в писмата си. Отново в подкрепа на непреклонния му дух тези здравословни спънки свидетелстват за посвещението му към картините, работата по които за него стои по-високо от всичко. 

„Въпреки дълговременното страдание – цяла година, три месеца тежка уртикария и девет месеца невроза – неврит или невралгия, – въпреки тази дълга страдалческа година, аз вярвам, че ще оздравея и наново ще настъпи за мен плодовит творчески период. Защото аз си ги виждам, картините, които трябва да нарисувам!“

„Страшно се тревожех, когато жестокият вирус на грипа ме бе притиснал здравата и когато, безпомощен, се тръшнах в леглото с температура, с която моето многострадално сърце се едва справяше. И в тези мигове аз мислех пак за картината си, за „Панаира“…“

Именно този по детски наивен глас, развълнуван за картините прави впечатление в писмата. В случай, че някой не е усетил от самото творчество на Лавренов, в кореспонденцията му със сигурност може да се убеди, че за него винаги има нещо по-високо от материалното, че въпреки тежестта на ежедневието има светлина, която макар и трудна за достигане, е необходима да бъда запазена, да бъде запазен поне стремежът към нея. И поради тези кратки проблясъци си заслужава да се носи цялата съпътстваща болка. „На всичко „търпежът“ му е майката.“

Невъзможно е да се пренебрегне, че Лавренов твори в изключително богат за изобразителното изкуство период у нас, в който „конкуренти“ са му едни от най-значимите български художници. Нито помен няма в писмата му от чувства на вражда или завист. Неизмеримо е уважението му към творци като Златю Бояджиев, Бенчо Обрешков, Давид Перец, Васил Бараков, Данаил Дечев, Илия Бешков, Александър Мутафов, Никола Алваджиев и много други. Когато Златю Бояджиев е удостоен от народното правителство със званието „заслужил художник“ Лавренов е до него, прегръща го, целува го и му съобщава новината. След това и двамата се просълзяват, а в писмото си до Павлина по-късно пише: „Сега разбрах как човек от радост може да плаче“. За него пък Бояджиев казва: „Цанко, ти идеш от света на званите. Дай на хората венци от слънчеви лъчи“.

Младите художници, както и всички, които биха се поинтересували от Цанко Лавренов, неизменно ще открият нещо окуражаващо в живота му, посветен на изкуството по собствен начин, диктуван от пътеките на сърцето. Въпреки че не завършва частното художествено училище във Виена, въпреки критиките спрямо някои от първите му картини, въпреки болестите, Лавренов преследва високото било и доказва, че ограничителните линии не трябва да се следват на всяка цена, че застъпничеството за родното няма нужда да е непременно с идеологически характер. 

„Предпочитам тия прости, неначертани листове пред начертаните, защото не обичам ограниченията и не желая да спазвам интервалите, установени от някаква си печатарска машина.“

Във време, когато в изкуството всичко изглежда вече направено, а авангардните творби отразяват все така предпочитаните теми за хаос и загуба на смисъл, едно връщане към корените може да донесе стабилност и хуманизъм. Картините на Цанко Лавренов напомнят, че някога хората са живели по-различно, че спокойствието на църквите, дворовете и тихите улици продължава да е около нас, остава само да бъде събудено. Напомнят ни също, че човекът е малка част от космоса и прехода на историята, че посредством внимателното вглеждане в миналото можем да открием ако не отговори, то поне забавяне на въртележката. И дано, когато отново ученици рисуват знаменитата порта в Стария град, обърнат поглед към образа на този човек, който е донесъл „венци от слънчеви лъчи“ и който е опитал да ни напомни откъде идваме и какво трябва да запазим.

„Гледам да не се безпокоя, но пусто сърце тревожно: изградил съм си една философия, за да гледам хладнокръвно на нещата. Казвам си: земята е една прашинка във вселената, а на тази прашинка съм кацнал аз и си въобразявам, че големи грижи тегнат върху моята особа! А всичко е толкова мъничко и нищожно“. |32

Заглавно изображение: Давид Перец, „Портрет на Цанко Лавренов“, 1933 г., м.б. на шперплат, фондация „Цанко Лавренов“.

Авторските права върху репродукциите на Цанко Лавренов са преотстъпени от фондация „Цанко Лавренов“. Фотограф — Анатоли Михайлов.

* При отпечатването на текста в мартенския брой на „Нула32“ през 2021-а е допусната техническа грешка и са разменени текстовите полета на 36-а и 37-а страница. Редколегията на списанието поднася извиненията си.