I-во място в конкурса „(Не)възможното тук“

Знаеш ли, има някои дни, в които нещата така се навързват, че имаш чувството, че цялата вселена се е подредила в една линия и се опитва да ти изкрещи нещо в лицето. Не изповядвам никакви вселенски убеждения, нищо ню-ейдж или каквото и да било. Смятам, че цялото нещо е крайно безразлично към нас, а смисълът и логичната последователност на събитията, които не са свързани, изглеждат свързани, заради собствените ни ограничения. Нашите мозъци, които са програмирани да виждат логика и смисъл във всичко, цялата тая простотия.

Та, ставам за работа една неделя сутрин. Навън е още тъмно, точно е свършил цветният период на есента и София изглежда като че ли е на химиотерапия. Часовникът ми звъни с кукуригане на петел. Ужасно е. Върши работа. Чудя се, когато де факто петлите са били будилникът, защо все още сме яли кокошки. Ако имах възможността да прострелям будилника и след това да не съм само един будилник назад, ами напротив, да съм едно ядене напред, щях.

По принцип обичам да ходя на работа в неделя, защото е спокойно. В градски транспорт, по улиците, в работата. Качвам се в трамвая, пускам си музика и чета някаква книга, мисля че беше „Заеко Бягай”, но не помня. Мисля, че няма голяма връзка.

По едно време, малко преди моята спирка, усещам ужасяваща миризма на лайна. Вдигнах поглед и се огледах. Точно пред мен беше седнала някаква клошарка.

„Оф, мамка му, човек не може спокойно да отиде на работа, без да му мирише на лайна, баси, колко отвратително.” Започнах да си мисля такива неща.

Жената беше на шейсет плюс години. Имаше яке с качулка, не по размер, някакъв анцуг и на краката си носеше кроксове, без чорапи. Къса бяла коса. Сресана, между другото.  Залягаше към парното, което в трамваите ти прегаря краката.

Към нея се приближи друга жена. Петдесет и пет плюс. Беше с шушляково палто, кожена чанта, нови очила с лъскави сини рамки, буйна сребърна коса, червило. Не беше прекалила с грима. Беше една стилно облечена старица, която явно нямаше проблеми с парите, нито с това колко грим е достатъчно. Всичко беше точно премерено. Даже ми стана неудобно, когато се сетих, че обувките, дънките и якето ми са скъсани. Присъствието и беше толкова спретнато и точно, че го излъчваше и блестеше в гнусния неделен трамвай.

Приближи се и каза на клошарката:

- Никой не е длъжен да ви търпи гнусната миризма. Слизайте от тоя трамвай.

Клошарката се изправи и тръгна към вратата, като леко претреперваше.

- Засрами се бе, курва с курва - каза клошарката и слезе.

Слязох от трамвая и тръгнах по Витошка към магазина. Работя в книжарница. Не съм доволен. Не ми харесва да съм търговец. Сънувам кошмари от факта, че работата е безкрайна. Книги идват, книги се продават, клиентите се въртят. Още стока, пари, пари, пари. Когато отключвах магазина, на съседния край на улицата имаше друга жена, излязла рано сутринта, завита в одеала, с шапка и ръкавици, пред една празна улица, да свири марсилезата на хармоника. Няма съмнение, мислех си за Френската революция.

В името на историята, да се съгласим, че няма задгробен живот. Какво живееш, това е и няма друго. Добре, тогава да си клошар е най-лошият начин, по който можеш да прекараш живота си. Без дом, без храна, без възможност да си оправиш положението. Личната карта струва двайсет лева, ако нямам какво да ям, но имам двайсет лева, няма да си взема лична карта. Късмет някой да те наеме без лична карта. Нали сме в рецесия. Каквото и да ви обясняват, огледай се по улиците и си задай въпроси за това какво можеш да си купиш със заплатата си. В рецесия сме.

Това което се чудя, какво очаква обществото от хората, които са очевиден провал. Клошари и прочие. Очевидно не са съвместими с новокапиталистическите идеали, нямат работа, мръсни са, живеят възможно най-лошия живот, а ние им отказваме да се топлят, когато през ноемврийските сутрини нямат обувки.

От лиричното отклонение ме откъсна един клиент:

- Извинете, имате ли тази книга, „Заедно срещу рака”? – ме попита мъж на четрийсет плюс с шапка и шушляково яке, износено.

- Да, имаме я - показах му книгата.

- А правите ли някаква отстъпка за онкоболни?- ме попита, загледах се в ноктите му, които ги нямаше. Отвратих се от думите му. Трябва ли да ми е гузно че умира?

- Не, не правим - казах корпоративно.

Когато затворих книжарницата отидох в близкия бар, да изпия една бира, преди да се прибера. Бях сам и седнах в помещението за пушене. Там можеше да си говориш с почти всички и на почти всички им се говореше.

Влезе един тип с гелосана назад коса, леко брадясал, черно палто, бяла риза отдолу. Часовник, който се вижда отдалече.

Клекна и разпери ръце към мен:

- Човечее, аз тебе те познавам. Ти работиш в оная книжарница, нали?

- Да.

- Ей, това момче може да ви препоръча най-яките книги. Заклевам се - приближи се до мен.- Брат, ако знаеш с какво съм се захванал. Смесвам зодии и финанси. Да знаеш на стоковата борса, какво е само. Цъкам го през Форбс - тупна ме по рамото - Докога ще работиш в тая книжарница, айде да изкарваме пари.

- Парите не са всичко, брат.

- Да, ама водят до всичко. Иначе, кво, да станем като останалата част от стадото. Аз те виждам, ти си умен тип. Не се задовoлявай с малко или нищо. Накрая като заживееш на улицата, ще си мислиш за тая нощ. Хората са вълци, брат. Естествен подбор. Слабите да мрат.

Не се ебавам, между другото. Наистина така говореше. После почна да ми показва някакви тантрични упражнения и само за го гледам, го накарах да си затвори очите и да се кълчи по средата на бара. После го отебах.

Нещата продължават да се навързват, сега ще има кулминация.

Прибирам се към нас. Вече съм пред блока. Виждам съседа от отсрещния апартамент. От апартамента им винаги се разнася ебати зловонието. Целият етаж вони на гниещи старци. Бил съм и у тях да му помагам с едни крушки. Той и жена му живеят като свине. И не могат да си позволят да е друго. Той е един съсухрен тип. А жена му е дебела. И крещи. Постоянно му крещи, а извън апартамента е мила и добра. Когато му крещи се чува от втория етаж до осмия, не се ебавам. После взима един колан и почва да го бие. Камшични удари отекват в панелното стълбище на нощта.

Той понякога ме моли да му давам телефон да звъни на роднините в провинцията, да види дали са живи изобщо. Винаги ми се извинява. За всичко. Аз само повтарям „не се притеснявай”.

- Извинявай, можеш ли да ми помогнеш да се кача по стълбите, извинявай – поглежда ме в очите.- Извинявай.

- Да, разбира се, не се притеснявай - казвам.

Хващам го под ръка и той започва да се тресе, докато се опитва да се издърпа нагоре по стълбите до дома си. Стигнахме до площадката на етажа. Той пак ме погледна в очите.

- Умирам, брат, умирам - каза. Гледах му само очите - Извинявай, ако ви се обадя тази нощ.

Тишина.

- Не се притеснявай - казах тъпо и се прибрах.

И той се прибра в безнадеждността си. „Живей от глад, умри от глад” по думите на поета и как, по дяволите, стигнахме до тука бе, мамка му. Възможно ли е и как да му кажеш живот, като хората около тебе са тлеещи останки на хора.

Преди да заспя, жената с която живея, ми каза:

- То човек не може да си говори с тебе вече. Ти само крещиш - замислено потърка брадичка. -  Трябва да гледаш по-позитивно на живота.

Това моите писъци ли са, човече, или са писъците на агонизиращата вселена?