Една китара в Ню-Йорк, Калкута, Цалапица, Бомбай, Чалъково, Токио, Дълбок извор, Берлин, Москва преплита: джаз, фламенко, блус, балкански ритми с бразилски акорди, за да кажем веднага – ами, това разбира се, е Огнян Видев.

Джони Пенков

След като разгледахме накратко биографията на Веселин Николов и очертахме най-знаковите му моменти с „Бели, зелени и червени“ – доколкото те са изброими само в няколко страници! – сменяме оптиката и надничаме в онези години отново, но този път през погледа на големия български джаз китарист Огнян Видев, свирил във формацията от 1974-а до 1988-а. Срещаме се с Оги в един дъждовен ден през февруари, за да ни пренесе в бекстейджа на групата преди някои от най-паметните им концерти и за да чуем от първо лице историите, които никога няма да забрави.

Разговорът ни започва в търсене на отговора откъде идва разбирането за джаза като за една по-скоро тъжна и трудна за слушане музика? Филмът на Андрей Чертов за събеседника ни носи заглавието „Дъждовен ден“ (2013) и оставя у зрителя тъкмо такова меланхолично усещане – на самота и болка, но сякаш пожелани и носещи гордост. „Джазът е манталитетът на аутсайдера  – казва Милчо Левиев в черно-бялата лента – на човека, който хем е с обществото, хем е срещу него.“ В противоречивата същност на тази музика вероятно се крие великата ù тайна, но и истината, че за да я превърнеш в част от себе си, трябва да ù се отдадеш изцяло, да ù поднесеш сърцето си.

„Нямаш ли манталитета си оставаш просто един музикален чиновник“ – отговаря Оги, докато на заден фон звучи изпълнението му на „Sad, a little bit“ – водещото парче от едноименния албум на Милчо Левиев. Слушаме го и си мисля, че тази зависимост би могла да важи и извън джаза, извън изкуството дори. Ако не работим по вкуса си и се откажем от любопитството си, не се ли примиряваме с посредствеността; не прахосваме ли отреденото ни време на земята, превръщайки се в обикновени чиновници на живеенето, само по себе си изкуство?

Първите стъпки и запалване по джаза

„Когато чух китарата за пръв път, имах чувството, че вече съм свирил на нея, като че ли съм роден за китарата“, спомня си Оги във филма. Легендарният футболист на „Ботев“ – Пловдив Динко Дерменджиев му подарява първия инструмент в живота, когато са още хлапета в Кършияка, и му показва няколко акорда от популярната по онова време песен на Леа Иванова „Чико от Пуерто Рико“. От песента идва и прякорът на Дерменджиев. По-късно Оги усвоява китарата, благодарение на Кирил Апостолов, а в казармата се запознава с Веселин Николов, който истински го вдъхновява за джаза. „Весо ме разболя по тази музика, за да осъзная философията ù“, разказва ни той.

Въпреки че в началото джазът му се струва сложен и неразбираем, благодарение на разговорите си с Червения, Оги го избира пред модерния тогава рокендрол и групите Beatles и Rolling Stones. Споделя, че е най-повлиян от „тримата големи“ Асен Овчаров, Веселин Николов и Милчо Левиев, пътищата на които, макар и косвено, се пресичат в Пловдив, но се определя и като приемник на Людмил Георгиев, Ангел Везнев – Ачо, Антон Казаков и Райчо Любенов.

„Ако ги нямаше тях, нямаше да ни и има и нас, нямаше да ги има и тези след нас“, казва Оги и допълва, че дължи много и на Тома Спространов и на Румен Петров – Хъмфри, на когото, по думите му, също трябва да има паметник в града, подобно на този на Сашо Сладура. „Той не можа да понесе действителността тук, искаше всичко да става както трябва, всичко да бъде, както в Америка… Но то не беше и алкохолът го погуби“, споделя китаристът за Хъмфри, когото Милчо Левиев нарича свой духовен водач в джаза. Подобен фанатичен период като млад има и самият Видев. Тогава не е признавал нищо друго освен джаз и нищо друго освен американското в него. Но това трае кратко – бързо си припомня, че има и друга музика, че това е прекрасно и че никой музикант никога не трябва да забравя това. 

Случката в радио Будапеща

Всички тези хора имат роля във формирането на джазовия му манталитет. Редом до идоли като Джанго Райнхард, Уес Монгомъри, Чарли Крисчън, Чарли Бърд, Бил Хол и Барни Кесъл, но за Оги Веселин Николов е този, който истински отваря очите му чрез близките си контакти с най-важните имена в международния джаз по онова време. За него Червения вкарва европейската култура в българския джаз, който към онзи момент е умърлушен в периферни кабаретни интерпретации.

Като илюстрация на твърдението може да послужи преживяното от Оги в студиото на Радио Будапеща. На осми септември 1977-а, когато „Бели, зелени и червени“ изнасят 45-минутна концертна програма, предавана пряко в ефир. Съставът е следният: Радко Начков (барабани), Пъшо Конов (бас), Огнян Видев (китара), Петър Джурков (пиано) и Веселин Николов (сакс и флейта). Секунди преди да започнат в залата влиза американският радиоводещ Уилис Кановър, известен в света като „гласът на джаза“, но назован от Видев с още по-милото „таткото на джаза“.

Знаменитият журналист е автор на предаването The Voice of America Jazz Hour, което, макар и долавяно в 04:00 сутринта у нас и заглушавано многократно, изиграва ключова роля за популяризирането на джаза в Източна Европа. Веселин Николов съобщава кой е влязъл и в този момент всички замръзват. Първите едно-две парчета изпълняват със страх, след което Червения ги нахоква да си отпуснат мускулите малко. Постепенно това се случва и програмата минава добре. В края Кановър поздравява лично всеки един от тях, а по-късно прекарват и вечерта заедно.

Ситуацията вкъщи

След тях в студиото на Радио Будапеща тогава влизат величията Джон Сърман, Бари Филипс и Сту Мартин, които свирят free jazz. За него в България ще трябва да се почака още 15-20 години. Концертната програма закрива Чарли Мариано, след чието изпълнение Веселин Николов не е на себе си. Иска да спре с джаза, тъй като вече е видял всичките си мечти, реализирани в музиката му. „Мисля, че изпълнихме задачата си“, казва пред журналисти Червения  след като се завръщат в България. „Такива моменти ни изкарваха от блатото на посредствеността, от провинциалната обстановка, в която беше ограничен българският джаз“, признава Оги.

Добра представа за трудностите пред „Бели, зелени и червени“ в онези години дава и документалният филм „Една безкрайна мъка“ (1979) на режисьора Христо Ганев. Гледана днес, лентата е машина на времето и е възможност да се потопим в ежедневието на групата през 70-те. Филмът проследява избрани моменти от национално турне и изследва противоречивите нагласи на българската публика към изкуството на джаза тогава. Включен е и куриозен случай в градчето Шипка, където за концерта е продаден само един-единствен билет.

Уви, ситуацията не изглежда много по-различно и днес – възприятията все още са полюсни, макар и 40 години по-късно. Джазът все още търси себе си в България, а заглавието на филма е изненадващо точно и в наши дни. То цитира определението на Сту Мартин за джаза. „Безкрайната мъка на пътуващия само за едно – някой някъде да те срещне, да те потупа по рамото и да ти каже „Благодаря ти, момче!“. Подплата на тези думи е и отрицателният отговор на събеседника ни на зададения му във филма въпрос. „Бихте ли могли да не свирите джаз?“. Оги категорично застава зад отговора си и днес и продължава с историите.

Рамо до рамо с големите

Разказва ни и други случки, но не пропуска и срещите с джаз иконите, до които се докосва през кариерата. Спомня си всички подробности. Точните им думи и движения, не крие очарованието си от земното им отношение. „Джордж Бенсън, Джо Търнър, Еберхард Вебер – всички общуваха с нас като с равни“. Благодарение на поканите от Европейската джазова федерация, в която членува Весо Червения, подобни контакти помагат на пловдивския оркестър да преодолее това, което Оги нарича „балкански комплекси“,  и да придобие самочувствието, което подобава на творчеството му.

Български джазмени като Манол Цоков, Симеон Щерев, Петър Петров и Людмил Георгиев също пътуват навън тогава. Уреждат участията си индивидуално и в голямата си част вървят по утъпканите от пловдивския състав пътеки. Така заедно с „Бели, зелени и червени“ успяват да се откопчат от домораслите критерии. Да изградят джазов манталитет, адекватен на световните тенденции за времето. „В противен случай щяхме да си останем на ниво София“, казва Оги.

Скъп спомен завинаги ще му остане случката от турнето в Калифорния преди участието на фестивала в Рино, Невада. „Просто излязохме и започнахме да свирим нашите си неща, за които в България казваха, че не били джаз. И то хора, за които джазът все още беше Hello, Dolly. Весо Николов беше 30 – 40 години напред с нещата. Не можехме да отидем в Америка и да продаваме краставици на краставичаря. Нямаше да мине, публиката там е слушала изпълнители като Джо Пас и Уес Монгомъри на живо. Затова ние свирихме нашите си парчета и изведнъж залата избухна в аплодисменти! След края съдържателят дойде и символично ни подари един златен ключ от името на клуба. Хората казаха, че сме им отключили сърцата…“. А, както вече разказахме, кулминацията на първото задокеанско турне на българска джазова формация приключва неочаквано добре.

До Ню Йорк и обратно

През следващата година, благодарение на бляскавите отзиви в американската преса, до България е изпратена първата покана за участие на Newport New York Jazz Festival, която, за съжаление, не достига навреме до „Бели, зелени и червени“. Според слуховете, някой в София се изпречва на пътя ù. Стига се дотам Веселин Николов да изпрати телеграма, в която отказва пътуването поради „катастрофа“, претърпяна от двама от музикантите. Измислицата цели да маскира истината, че формацията е била възпрепятствана от бюрокрация и странични фактори. Ударът от разминаването с фестивала „Еверест на джазмените“, както го нарича Оги, е толкова голям, че барабанистът Тодор Каптебилев напуска състава разочарован. На негово място идва Радко Начков.

За щастие, покана идва отново, благодарение на контактите на пловдивчанина Рафи Манокян, който живее там. И то само година по-късно, този път в два екземпляра – една институционална и една лично копие до Весо Червения. Вече няма място за оправдания. Така през 1979-а „Бели, зелени и червени“ покоряват най-високия връх в историята на групата и на българския джаз изобщо! За да онагледи по-добре значимостта на това участие, Оги го сравнява с прословутото американско лято за българския футбол през 1994-а.

Заглавията от рода на „Американският монопол на джаза е счупен“ карат Огнян Видев и състава да се чувстват неудобно. В България успехите им далеч не срещат същия ентусиазъм. Медийно отразяване почти липсва, а интригите и „колегиалното“ отношение от страна на други музиканти обезценява удовлетворението от постигнатото. Такава е съдбата на пловдивския оркестър „Бели, зелени и червени“ в края на 70-те. Вниманието и признателността отвън срещу завистта и огорчението отвътре. Въпреки това Оги и компания осъзнават  мисията си и не позволяват на контрастите да влияят на работата им. Те вече са записали имената си по плакатите на най-престижните джазови събития в света…

Всичко друго може да почака. |32

Фотографии: Личен архив Огнян Видев