списанията
Защо… 32 причини да обичаш Пловдив?
октомври 1, 2020
Умна фабрика
За умните решения на една умна фабрика
октомври 2, 2020

Традициите на Есенните изложби в Пловдив

Есенните изложби

63 години след първото им издание Есенните изложби безспорно са една от големите пловдивски традиции. Запазили са се до известна степен като художествен формат, като време и място на провеждане, концепцията им се развива. С право можем да твърдим, че от първото им провеждане до днес смисълът им се е преобърнал на 180 градуса.

Историята разказва, че Есенните изложби, стартирали в края на 60-те години на миналия век, са били място на алтернативно и новаторско изкуство. Безспорно това е така или поне това са впечатленията на много от участниците през годините, които, споделяйки спомените си, винаги говорят така за форума. В същото време не бива да си представяме и този голям национален форум като някакъв голям протест срещу системата.

Най-популярното име, с което се свързва началото на събитието, е Георги Божилов-Слона, който по времето на първите Есенни изложби вече е награждаван и утвърден художник. От времето, когато с колегите си от пловдивската школа са шокирали с новаторското си изкуство знаменитата Младежка изложба и много общи художествени изложби в Пловдив, е изминало десетилетие.

Именно тази традиция се е запазила до днес. Есенните изложби не представят най-авангардното, най-шокиращото или прогресивно в изкуството днес. Като поле за свободна творческа изява, те все пак са една летва, по която можем да мерим качественото от „модното“.

И през 2020 година тази традиция се спазва. Из къщите и дворовете на Стария град ще видим класически български автори – но не и сиви, скучни и номенклатурни. В един кратък текст не бих могъл да представя деветимата творци в детайл. Можем все пак да добием кратка обща представа.

Павел Койчев, скулптура

В двора на къща Хиндлиян скулптури е подредил един от най-големите ни съвременни ваятели – Павел Койчев. Оригинален и разпознаваем, той е един от най-свободните артисти на последните десетилетия. Фигуралните композиции, които представя – единични или двойки тела, лежащи, седнали или прави, са негов собствен поглед върху човешкото тяло, любопитен за непредубедения зрител.

Греди Асса – друго голямо име на българската художествена сцена – с поредица деликатни рисунки виждаме между Хиндлиян и Балабановата къща на верандата между тях. А в самата Балабанова къща – поредица композиции на Веселин Начев, също част от „съвременните класици“ на българската живопис.

Приятно раздвижване за зрителя са две идеи, които артистичният директор на форума проф. д-р Галина Лардева упорито следва: представянето на автори, които работят в различни медии, както и предлагането на поле за изява на млади автори, редом до споменатите по-горе утвърдени имена.

Редом до съвременната скулптура на Павел Койчев в къща Хиндлиян можем да видим фотографиите на Соня Станкова. Самата тя – утвърдено пловдивско име и, поне за по-запознатата публика, известен автор. Тя е от големите пловдивски портретисти, но специфично приятното в случая е нежеланието да ни занимае просто със своята фотография. Представяйки лица и сцени от живота на ападноевропейските циркове, които гостуваха в Пловдив през 2019 година, тя ни грабва и с начина на подреждане – темата е „розовото“ както във фотографиите, така и в съпътстващи детайли. Влизаме през розова завеса, а розов плат акомпанира черно-бели фотографии на втория етаж. Шарените елкрушки са елегантен щрих-препратка към цирка.

Соня Станкова

В съседната Балабанова къща се срещат традиционни изкуства от различни поколения. Редом до класика Веселин Начев е наскоро завършилата Албена Петкова. Тя се представя със смела живопис, видимо основана композиционно на фотографско уловени моменти. Любопитно е сравнението с Антон Терзиев – също част от експозицията в Балабановата къща – който има донякъде подобен подход. Платна с изображения, много близки до фотографията, в които главни действащи лица, също както при Албена Петкова, са децата.

Друга серия, която Терзиев – може би по-известен на широката публика като съвременен артист – представя, е свързана със спортни успехи. Една до друга са подредени живопис и рисунки на една на пръв поглед скучна серия спортисти с медали. Интересното в тази поредица са творбите, които разчупват повтаряемостта в серията (а тези повторения не са излишни тъкмо защото правят тези различни творби да изпъкват повече). Така със спомен от опита в съвременното изкуство на Терзиев, можем да се насладим на картината с множество медали, или на друга, която не е рамкирана, а поставена в прозрачна паралелепипедна кутия.

Иван Матеев

Четвъртият автор в Балабановата къща е графикът Иван Матеев, представил различни отпечатъци и оригинали на фигури в различни естествени и не съвсем естествени позиции. Повечето от тях са заобиколени от плътно черно, а нервните линии, с които е запълнена фигурата, контрастират със заглавието „Комфортната дрямка“.

Скулптура и живопис на две дами – Михаела Каменова и Стиляна Узунова – си партнират в къща Месробович, наложила се с годините като Мексиканска графика. Невинаги напълно абстрактните творби на Каменова заемат двора на къщата. Интересни при нея са преплитанията между правилните форми на кръгове, правоъгълници и други напълно неправилни елементи, често на намерени в природата или като скрап части за работата ù. По същия начин си контрастират и фино изработени и позлатени елементи с „боклуци“ или неизгладени заварки.

Михаела Каменова, метална скулптура

Работите на Стиляна Узунова са може би най-занимателните и игриви – дълго можем да ги разглеждаме, проучваме и търсим смисли и идеи в тях. Освен самите игриви фигурки в тях, игра има и в самата поредица. На пръв поглед свързващ елемент е дигиталният циферблат, който е навсякъде, но тук-там се появява само една червена линия, другаде той се разпада и пр.

Тази кратка текстова разходка сред деветимата автори може да бъде само основа за разглеждащия изложбата. Клише, но задължително, е твърдението, че произведения на изкуството се гледат на живо, а не по репродукции. Всеки зрител сам трябва да добие представа, да огледа, да даде шанс и да прецени различните творби при едно свое посещение.

Именно затова и начинът на подреждане е изключително важен. Положителното, което задължително трябва да се каже за Есенните изложби  е нивото на авторите. Голям плюс в избора на проф. д-р Лардева е разнообразието – на медии и на тип автори – което се предлага на зрителя. Ценно и интересно е да видим един до друг автори, които са завършили образованието си през 80-те, до такива, които тогава още не са били родени. Привилегия за зрителя, който често в големи изложби понякога попада на творби и автори с нискокачествена и скучна продукция.

Неприятна „традиция“ обаче се наблюдава при подреждането на творбите и цялостното представяне на изложбата. „Традиция“, тъй като е тенденция за много други изложби, които наблюдаваме в Пловдив. Есенните изложби са в една безтегловност между цялостно събитие и „девет самостоятелни изложби“. Макар и авторите да се представят сами, с достатъчно работи за самостоятелни изложби, пределно ясно е, че това е едно цялостно събитие. Неслучайно има и един общ каталог – един от големите плюсове в организацията. И на това цялостно събитие му липсва „цялостна визия“.

И какво по-точно. Някои от изложбите са курирани отлично. Работите на Иван Матеев имат заглавия (двуезични при това), добре изработени, с подходящ за съответните творби дизайн на табелките, изписани с адекватен шрифт. Без заглавия, но отлично подредени с концепция са и фотографиите на Соня Станкова – която, както стана дума, излиза извън простото подреждане на отличните си снимки, а е подходила и към едно интересно представяне за публиката.

Други обаче изглеждат като изложба в евтина комерсиална галерия. Без заглавия, само с напечатани на листче номерца, обикновеният зрител се губи, без да знае съществени детайли – размери, техника, заглавие (каквото, разбира се, не е задължително всяка картина да има, 2020 година сме). Някъде просто са изброени едно под друго няколко заглавия на неподравнено изрязани листчета, за които дори не можем да сме сигурни към коя творба се отнасят.

Неприятно впечатление в изложбата на Стиляна Узунова например се усеща от огромния контраст между вълнуващите ù работи, прекрасно подбраните минималистични рамки и… напечатани, вероятно на принтер и обикновена хартия, в болезнено дребен (и скучен) шрифт табелки.

Есенните изложби
Веселин Начев, живопис, масло на платно

Самите кураторски текстове към различните автори също бият на очи. Ако при Иван Матеев те са изписани върху специално напечатан и в стила на творбите материал, то на други места този текст е върху напечатан на принтер лист на най-обикновения възможен шрифт. По-скромно ще споделя и мнението си, че текстовете сякаш са на твърде висок за по-масовия гост на изложбата стил.

Все пак трябва да сме наясно и с предизвикателството да се организират 9 сериозни изложби една до друга. Всеки автор има свои собствени предпочитания, своя собствена идея и концепция как да изглежда неговата изложба. Влияят липса на време, липса на средства, ред трудности при автори и организатори, които трябва да имаме предвид.

Но и нека летвата е висока. Макар че е трудно да се сетим за добре подредени големи пловдивски изложби (изключвам „Седмица на съвременното изкуство“ и някои малки частни галерии), имаме няколко примера за изложби на средно европейско ниво, които да ни бъдат цел – в последните години работата на Софийска градска художествена галерия или габровския Дом на хумора и сатирата са само два примера, без да претендирам за изчерпателност. Естествено Есенните изложби имат свой собствен чар с непринудеността на къщите в Стария град.

Окачването на някои картини на бели въженца или подреждането на скулптури между чемшири, където не могат да се обходят от всички страни – работи, които би трябвало да могат да се огледат отвсякъде – е част от чара. Концептуалното подреждане на работите на Иван Матеев добавя много към изложбата му – подреденият под ниския таван триптих, или поставянето на матрица и отпечатък огледално един до друг, е чудесно решение. Работи на други автори пък изглежда сякаш са случайно подредени по даден начин – но разбира се, това е избор на всеки от тях. Основният проблем намирам в разностилието в представянето на авторите и творбите им или пълната липса на такова за други, което прави силно впечатление.

Независимо от тези детайли Есенните изложби са едно от най-интересните събития в културния календар на Пловдив и са задължително и за посещение за всеки плов-
дивчанин. Подборът на авторите прави Изложбите изключително атрактивни за широк кръг любители на изкуството, които покрай едни свои интереси могат да се отворят за други. Покрай едни свои любимци, могат да открият други. Изданието през 2020 не губи от нивото на предходните години и можем да сме щастливи, че пандемичната криза отвори този малък прозорец, за да им се насладим. |32

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“

Подкрепете списание Нула32 с месечно дарение в Patreon!