За книгата „Записки из губернския град Филипопол (1878 – 1879)“ от Емил Стоицов

Воденето на записки невинаги предполага споделяне. Разказвачът в записките е не само наблюдател, самият той става обект на внимание, защото записаното често изобилства от личните му размисли и терзания, често прераства в откровение, което не би споделил гласно. Излишно е да ви уверявам, че няма по-истински думи от онези, които отправяме към себе си. Те ни напомнят, че ние сме мяра за всички неща и имаме способността да общуваме със себе си. Затова си мисля, че воденето на записки се прави не толкова, за да улови моменти от биографичното време и непременно да съхрани паметта за преживяното.

Записките, от една страна, са свидетелство за това, което е отвъд самите нас. Но от друга страна, те задават частното отношение към света, а така разкриват и самоличността на записващия.

Ето защо „освен към паметта записките имат отношение и към собственото ни Аз“ (Ракьовски 2004: 245). Те са рефлекс, който проявяваме преди всичко към себе си. Те са непринуденият щрих, без който образът ни не би бил възможен. Та нали с думите, които остават върху белия лист, проправяме най-сигурния път към себе си! Именно тази съкровена същност на записките разкрива новата книга на Емил Стоицов Записки из губернския град Филипопол (1878 – 1879) (ИК "Жанет-45, 2020). Записващият не ни е представен единствено в ролята на посредник, който споделя чутото и видяното от позицията на очевидец. Чрез образа на записващия в тази книга осъзнаваме за пореден път, че всеки един от нас може да е само винтче или пък колелце в глобалния механизъм на своето време, но то добива стойност именно когато не сме само негови свидетели, но и участници в него. Неслучайно и читателят на тази книга е призван да бъде (съ)участник в една съдбовна ситуация, присъща за значимите исторически открития. Разбираме това още с въвеждащите повествованието думи: „Държах с вълнение... трите тетрадки и все не ми се вярваше, че съм ги открил... Ръцете ми трепереха, докато ги разгръщах“. Ревниво ще бъде опазена тайната как точно трите тетрадки с дневните записки на руския офицер полковник Александър Афанасиевич Боголюбов, пребивавал в Пловдив от май 1878 до юни 1879 година, са окрити. Според мен не е и толкова важно да знаем къде, а и защо повече от век тези записки са били обречени на безмълвие. Колкото и странно да прозвучи си мисля, че около това откроено мълчание, се крие истината за тези записки. Поначало те са реализирани като текст не за другите. Авторът им – Александър Боголюбов – ги изоставя на дъното на един сандък, който остава непотърсен, забравен.

Дали това не е преднамерено? От какво е искал да освободи душата си 35-годишният Александър Афанасиевич Боголюбов? Да се поддадем ли на съмнението, че в ръцете си държим всъщност книга-мистификация, в която не всички лица и събития са действителни?! Или да вярваме, че записките наистина са открити от друг, който доволно впечатлен от находката си грижливо ги преписва и орисва с днешната им съдба? Немалко интригуващи възприемателски нагласи може да провокира тази книга. Тя не остава само в зоната на съкровено личното, което премълчаваме. Тя е отражение на силата, вярата и надеждите, но и на безсилието, разочарованията и болките в онова преломно историческо време след 1878 година. Време, когато „българският народ – по свидетелството на Боголюбов – макар да има всичките заложби за по-нататъчно умествено, нравствено и материално развитие, в този момент по своето образование, начин на живот и занятие не е подготвен къмто съзнателен политически живот. Поради това би било голяма грешка изведнъж да му се даде широко пълномощие в една толкова важна работа. Съставянето на основните закони на новата държава и установяване на формите на представително управление самостойно на една страна, която току-що се е освободила... е невъзможно.“

Без да пренебрегва сериозността на описваното историческо време, езикът на записките ни позволява да се потопим в динамиката на  историческите процеси по-друг начин.

Записките в случая изпреварват официалната историография и заговарят непринудено например за това как при Негово Превъзходителство Князът се явили чуждите консули, намиращи се във Филипопол: „Князът не беше получил никакви указания как да се отнася с тях – пише Боголюбов – прие ги на частна аудиенция, което предизвика същия още ден дипломатически скандал! Консулите протестираха пред Високата порта. Вечерта по телеграфа из Петербург на Княза беше изпратено предписание да признава консулските им компетенции във всички градове на България, заети от нашата армия. Препоръчано му бе да утвърди специален отдел къмто канцеларията си.“ Отеква въпросът дали дипломатическият гаф може да бъде разчетен просто като човешко отношение или политическият протокол някак задължително обезсилва възможния човешки жест. Поразяващо е как разказвачът в записките представя историята именно през такива неподозирани ракурси на личната гледна точка. Боголюбовите дневникови записки произвеждат ефекта на натрупване на сюжети като в „съседство“ се оказват наблюдения от невъзможни за обединяване аспекти на живота. Покрай дипломатическите игри по време на Берлинския конгрес Записките разкриват и това как всъщност „турците не гледат на русите като на свой постоянен враг. Те са привикнали да се срещат с нас – споделя Боголюбов – на полето на битките. Не са злопаметни. Турчинът помни, че московецът го е бил в частен бой и значи на Аллах е било угодно да направи московеца победител. Но никога турчинът не забравя коварството на тези нации, които като лични приятели на султана, без бой, с едната хитрост само са откъсвали парче по парче от Османската империя. Открият му ум не се помирява с такова коварство.“ Постигнатото и по-нататък в Записките внушение е категорично: същността на историята не е в грижливото изработване на клишета за отделни исторически процеси и упорито отбягване на непринудения човешки поглед към случващото се. Мисля си, че след това четиво от Емил Стоицов, все по-малко ще разбирам историците, които погълнати от идеята за сакралността на историческите факти не виждат понякога потенциала на по човешки разкритата истина за отминалото. Като че ли само записките могат да уловят многообразието на живота, защото за владеещия езика на записките „нивото на очите е и ниво на устата“ (Ракьовски 2004: 180 – 181) . През погледа на Боголюбов ще видим Филипопол като типичен ориенталски град, като истинско преддверие на Изтока. „Къщите – разказва Боголюбов – ... почти всичките във високата част са двукатни или трикатни, а долу са повечето еднокатни ... Фасадите си имат цветна украса с красиви орнаменти. Богатите имат големи салони с дървени резбовани тавани, някои са и оцветени. Има и трогващи с наивността си рисунки от иностранни градове. Краищата на стаите са по-високи и са наредени с килими, на тях се седи. ... Подобни такива къщи съм виждал и другаде в Ориента – от Далмация до Константинопол. В някои от тях има красиви бани.“ И още детайли от градския филипополски пейзаж ни предлагат Записките: „Като всеки град и Филипопол си има и добри, и лоши миризми. В дворовете ухае на разни цветя, но навънка по улиците е една воня, майко мила, на гниещи купища боклук и гюбре, струпани тук и там. Има и други разни мръсотии от кучета, магарета, волове и щъкащи всъде домашни птици. Особено в Рилската част отвъд Марица – Кършияка.“ Оставаме с впечатление, че в Записките не е уловено само това, до което погледът не е достигнал. Няма да е пресилено, ако обобщя, че боравеното с историческите факти в тази книга се основава на лично изведени от записващия сюжети за историческото време, при това без да бъдат натрапени като категорични и неизменно правдиви. „Това е книга – подчертава и редакторът й Йордан Велчев, – която за пореден път доказва, че разказът за големите събития, видени през погледа на човешкото сърце, внушава много по-дълбоки истини, от която и да е баталия на всяка голяма история.“ Записките се превръщат в среда, която не дели събитията на важни и второспепенни и лесно може да съвмести дребнавостите от ежедневието с исторически значимото. В своите граждански записки Александър Боголюбов едновременно разкрива самоличността си на старши офицер за особени поръчения към Централното руско управление по нашите земи след Особождението, но и самоличността си на гост, който свиква с особеностите на чуждата среда. Така покрай високата историческа цел – да се установи самостойно национално самоуправление в България – се потапяме в ежедневието на онези паметни дни на промяната и ставаме свидетели на укорителни битови неудобства : „21 май. Още в първия ден от пристигането ни във Филипопол започнаха и проблемите... – отбелязва в дневниковите си записки Боголюбов – В „богатата къща“ няма тоалетна – в задния двор има някакъв дървен клозет. Но аз си имам „нощна ваза“... А нощта беше – майко мила, дървениците хапеха ужасно! Спах отвратително!“. 

Цитираният откъс е подходящ пример за това, че записките винаги водят до отпускане в подробности, които е видно, че понякога могат да бъдат и твърде неудобни. Но на езика на записките може да изговорим себе си, времето, другите – и така. Защото записаното „описва света, който влиза в окото, но се отмерва според ума и сърцето...“ (Стефанов 2000: 150). Само тогава сме способни да приемем идеята, че историческото знание не може да се гради по изключително право от някого. Голямата история е абстрактен, но все пак мислим набор от лични прочити на случващото се, които представят частното и универсалното в тяхното взаимопроникване и трансформация. Така миналото ни се представя в неговата процесуалност, а не като застинали архаични руини. Така историята е следствие от умението жизненият материал да се сбере в своето невъобразимо многообразие, което винаги подлежи да дописване. Неслучайно Записките поддържат усещането за незавършеност. Записаното винаги предполага продължение. Важна е именно тази незавършеност на записките, защото именно тя извежда очакването, че младите ще дописват книгата на живота. Книга, в която разказването не може да има край. Книга, според която човек си остава мяра за всички неща.   

Критическата рубрика на списание Нула32 се осъществява с подкрепата на Национален фонд „Култура“