Някои хора живеят много просто. Раждат се, някъде по средата се женят и рано, или късно, умират. Случват се и разни дребни неща, които просто вървят към тези три прага. Дати, години, месеци, всичко е познато, записано и залепено с кафяво лепило в онези стари албуми. Другите животи са леки, летят, надсмиват се над ежедневието и властта. Едва се докосват до земята, литват високо и после обикновено падат с трясък и след себе си оставят кратери или в повечето случаи – паметници. Тези животи са кратки. Кратки и бляскави. Като фантазия.

Фантазия е и животът на този другосветец, за чийто дух няма съмнение, че не е от нашия свят – Сашо Сладура. Живот – фантазия, повик от едно друго време, когато хората са се смеели малко повече и са били някак по–добри. Живот, минал на фона на цигулка, красиви жени, бляскав тютюнев дим и аромат на изисканост. Бохемство, непознато на модерния човек. Начин на живот, адекватен единствено на хората–фантазии. Затова и днес няма бохеми, а на бившите такива не им стига времето да са бохеми. Защото живеем в свят без фантазия. Свят, в който за Сашо Сладура нямаше място.

Но кой е Сашо Сладура? Убеден съм, че няма как всеки един жител или гост на Пловдив да не е виждал неговия паметник в Стария град, до Античния театър. Знаете за безсмъртния Мильов паметник на духовитостта и нуждата от една такава скулптура. Но паметникът на Сладура не е само това. Той е паметник не само на бохемския другосветски дух, на чистотата и тържество на живота. Той е паметник на всички интелектуалци и артисти, намерили смъртта си в годините на комунистически терор и репресии след мрачните събития от септември 1944 г. Паметник на хората, чийто свят се удари в стената на друг, много по–ужасен и жесток свят. Свят, който нямаше нужда от интелигенция, от артисти, от човеци.

Александър Николов е истинското име на Сладура. Роден е през 1917 година в Плевен. С Пловдив го свързва за пръв път образованието му – учи в Италианското училище, а после завършва и известния френски колеж „Св. Августин”. В Консерваторията в Прага изучава музика и тя бележи голяма част от живота му. След завръщането си в България Сладура носи със себе си не само цигуларското майсторство, но и новия музикален повей на Запада – джаза. През деня свири в царския симфоничен оркестър, но щом падне мрак Сашо Сладура бързо става част от атмосферата на ресторанти и барове, в които звучи модерна музика.

В романа „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура” (1995 г.; изд. „Литературен форум”) авторът Димитър Коруджиев описва Сладура така:

„ТОЙ беше рус и свободен. Ако допре ръката му, ще изчезнат скромните ѝ грижи… Каже ли му, че се плаши от войната, светът ще се успокои. Къде е живял, та не знае какво вършат хората? Възможно ли е нищо да не го тревожи? … Този свят е много дребнав навярно, за да го интересува… Очите му бяха светлосини, как можеха да са други? Той идваше от бездънното, от безначалните стъпала…”

Първото предизвикателство пред Сладура идва с мрачните години след държавния преврат от септември 1944 г. Царският симфоничен оркестър е разпуснат, а много интелектуалци – учени, музиканти, поети, журналисти и художници са преследвани и съдени от престъпния „Народен съд”. Сашо Сладура не е демонстрирал особена съпричастност или близост с Царството, което го е спасило, но за кратко. Макар и това да не е гарант, че невинен човек няма да бъде съден през тези години.

След разпада на симфоничния оркестър Сладура става част от „Джаз–Овчаров”, където свири на цигулка, а аплаузите събира известната певица Леа Иванова. Заедно пълнят много от известните софийски ресторанти, а отношението на публиката към музиката им описва Димитър Коруджиев в романа си: „Нямаше друг музикант в локалите на София, чиято музика да не е заглушавана от смехове и говор.”

Из тези места Сладура става известен не само с майсторлъка си в музиката, но и с вицовете, които разказва. Те били умни, точни и често засягали силните на деня. Сладура се надсмивал над комунистическвите елити. Не вярвал, че те имат власт в неговия толкова свободен живот. Пърхал над ежедневието и улавял живота във всичките му светлини. „Аз съм виртуоз, нали? Ако замахна сега и си хвърля цигулката в езерото, мога да се превърна в просяк или каквото кажеш… Ако не сме за никъде от време на време, ще станем големи идиоти.”

След преврата от септември 1944 г. Сладура често питал: „Колко е населението на България?” Когато му отговорели, че то е осем милиона, Сладура се усмихвал доволно и отвръщал: „Двадесет и четири милиона. Осем се радваха на германците, осем оплакаха царя, осем посрещнаха руснаците…”

Бил скастрян от приятелите си. „Чшш, по-тихо!”, „Не тук”, „Опасно е да говориш така”, „Някой може да те чуе”, „Какви ги приказваш”. Но свободният бохемски дух подминавал и тези предупреждения с усмивка. Истинската свобода се измерва може би само тогава, когато дори организмът ти не може да си представи да бъде иначе.

Известен е и разговор между Тодор Живков и Сашо Сладура, когато след един от многобройните му участия, Живков попитал Сладура: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?”, а той отговорил така: „Ние след малко, ами вас откога ви чакаме да си ходите…”

Точно в тези години започва да се променя и отношението на държавниците спрямо интелектуалците, музикантите, останалите живи поети, писатели и журналисти. В лицето на джаза Българската комунистическапартия вижда западно влияние, разруха, упадък. В шегите на Сладура комунистите долавят не само дълбока ирония, но вътре в себе си със сигурност са знаели, че там има и истина. Затова и Сладура влиза в едни от онези списъци. Списъци с хора, които трябва да ги няма. Ненужни. Врагове. Диктатурите винаги имат нужда от категорията враг, за да съществуват. Не някакви идеологии крепят тоталитаризмите, а единствено наличието на враг – някой, срещу когото да се впрегне държавната машина и да му се припише вина. При липса на враг той трябва да бъде някак си създаден.

За свободния си дух Сладура също става част от тези списъци. Арестуван е през 1961 г. Повод за задържането му става поредната негова шега, когато случаен минувач го пита къде се намира изгорелия цирк. Сладура се усмихва и казва, сочещ с пръст към Партийния дом: „ето там е горящият цирк, а вътре е и главният циркаджия.”

Сашо Сладура попада в Ловешкия трудов лагер. Оттам нататък съдбата е ясна. Нечовешки труд, никаква храна, отвратителни условия на живот, мръсотия, болести, подигравки и тормоз. Целта е една – „врагът” да почине от „естествена смърт”. От „естествена смърт” си отива почти целият български културен, военен, интелектулен и духовен елит. Само 10 дни след като е прибран в лагера, Сладура умира. В смъртния акт пише: причина за смъртта – ангина.

Ангината на свободния дух. Една много рядка болест, която се заражда в сърцето, метастазира и достига до костния мозък. Болест, която те кара да летиш и да гледаш страхливите дребни души от високо. Ангината, която е най-голям враг на една комунистическа власт. Няма нищо по-смъртоносно от Ангината на свободния дух. Тя се смее пред смъртта, разказва ѝ вицове и я обезсмисля. Пред безстрашието на духа властта изглежда глупава, нелепа и много жалка. Точно така са се чувствали и комунистите от шегите на Сладура. Разколебани, уплашени и с много завист. Уплашени от величествената свобода на този човек, завиждащи му за смелостта, която те никога не са имали. Ангина на свободния дух, която вгражда в паметници.

„Мирчо Спасов се приближава до Сашо Сладура, изглежда го свирепо и му кресва в лицето със зловонния си дъх:- Ти, русия, сладура, я излез напред – и започва: – ти бе, твойта мама, ти ли си разказвал вицове за другаря Червенков? – след което, недочакал отговор, му вкарва един ритник в слабините. Сашо се превива на две. Мирчо Спасов го удря с юмрук през лицето…

Мирчо Спасов, Газдов и Пора се изреждат да го ритат в бъбреците и слабините. Сладура плюе кръв, Цяла сутрин Шахо Циганина, Димо Пора и Благо Магарето издевателстват над Сашо Сладура, а в обедната почивка Шахо Циганина го изнасилва с бирена бутилка. Тримата му се изреждат, отново го пребиват и уринират отгоре му…

В края на работния ден Сладура е полумъртъв от побоищата, мъченията, тежката работа. Газдов заповядва на Шахо и на Пора да го хвърлят при клозета, където обикновено хвърлят смъртниците, след което отива да си допие. На следващия ден Пора и Шахо по нареждане на Газдов и пред очите му, ще замъкнат полуживия Сладур в свинарниците и ще го хвърлят на освирепелите от глад прасета”.

(Из блога на Иво Райнов).

*- по едноименния роман на Димитър Коруджиев

Снимки: Панайот Стефанов