В Капана вечер не светят много неща. Повечето витрини са тъмни или с пуснати щори. Наемателите на магазини, офиси и модни бутици са си отишли заедно с времетраенето на новата зелена зона. Единствено светят уличните лампи. Те са важна част от онази магична атмосфера на нощния Капан, в която всеки е попадал и хич не му се е излизало от нея. Ако се разходите вечер из тесните улички, някъде измежду десетките нощни лампи ще видите и един мъждукащ фенер. През лятото пред него има хора, зимата свети самотен. Той отдавна няма за цел да осветява нищо. Друга му е работата. Да показва на странстващите и търсещи алкохол артисти къде могат да намерят спасение. Там е той… Найлона.

Найлона ще стане на 17 години този декември. Виждате, че още е непълнолетен, затова не му се сърдете, ако понякога прави изцепки. Наречен е така понеже през първата година от съществуване си като бар не е имал прозорци и някои документи. Дреболии, на които истинският пловдивчанин бързо намира решение – вместо прозорци слага найлон, хем да пази от вятъра, хем да създава илюзията, че това тук е всичко друго, но не и действащ бар. И пловдивчани взели да го наричат Найлона. А нарекат ли хората нещо в Пловдив, няма никакъв смисъл да се опитваш да му променяш името. Така вече близо 17 години Найлона гордо се крепи на дървената си дограма и тухлени стени в Капана.

Макар и заобиколен от модерни и луксозни заведения, Найлона го е ударило безвремието и не мисли хич да се променя. Обликът му е като от преди 70 години. Понякога имам чувството, че отпред ще видя немски войници, които се черпят с бира, понеже утре заминават за фронта. Интериорът на Найлона е всичко, което сте виждали някога в къщата на баба ви на село. Стари столове, маси, радиа, часовници. И една джага стърчи, за да показва, че стрелките, колкото и бавно да е, все пак се движат.

Хората от Найлона. Ами те са вечни. Не, не физически. Колкото и пленен от безвремие да е, Найлона не отменя смъртта, не прекратява заминаванията и разделите. Найлона създава свое собствено време, с което възпитава клиентите си и те с годините, колкото и да се променят, пренасят това време и на следващите.

Така по един трудно обясним начин се затваря магичният кръг на Найлона. И след десет години там пак ще има артисти, художници, писатели, бохеми, алкохолици или просто студенти. Много от тях ще забравят Найлона, някои от тях може би ще заминат и никога няма да се върнат и когато един ден гледат децата си в Ню Йорк (NY) или пък Лондон (LON), ще си спомнят и за Найлона. Където вече ще има други, досущ като тях, които гордо ще пият и ще блъскат джагата, там, в мрака, под мъждукащия фенер на безвремието.

Снимки: Панайот Стефанов