Финалът на една красива арабска приказка

32-та причина
Какво ме дразни в Марица?
07/05/2024
32-та причина
Какво ме дразни в Марица?
07/05/2024

Финалът на една красива арабска приказка

катар
Споделете

В „Синият час“ публикуваме текстове, които иначе не бихме могли да реализираме в другите си рубрики. В настоящото издание спортният журналист Бюлент Мюмюнов ни изненадва със стихиен разказ за най-предизвикателния момент в професионалната си кариера досега.


18 декември. 2022 г. Националният празник на Катар. Малко преди 9 сутринта. Остават около 9 часа до най-голямото спортно събитие на Земята. Финалът на световното първенство по футбол. В Доха е топъл, задушен ден като за средата на ноември. Навън е около 30 градуса. С 10 повече от температурата в стаята за сърдечни изследвания в болницата „Джагир“ в западната част на катарската столица. Историческият ден за мен започва на чиста бяла болнична кушетка в спешното отделение на медицинското заведение, тъй като останалата част от болницата не работи заради местния национален празник.

Лежа с изпънати крака и прибрани ръце до тялото си и чакам нервно присъдата на електрокардиограмата. Като тази, която правят на футболистите при традиционните медицински изследвания след трансфер. Неприятната новина е, че аз не правя трансфер за милиони евро, а стоя и чакам заключенията на ниска симпатична арабска кардиоложка от другата страна на завесата. Тя е мила и внимателна, но паническото ми притеснение от развоя на събитията в последните часове ме кара да се опасявам от всяка дума, която има да ми каже.

Проклетите червени щипки са захапали на 8 места тялото ми по начин, който само Луис Суарес може да си представи в действителност. На любезната ми домакиня ѝ отнема около минута да приключи с процедурата. За моя огромна изненада на лицето ѝ има усмивка. Това повдига краищата и на моите устни, но не! Все още не бързам да се радвам. Не се чувствам добре, независимо какво показват изследванията.

Молят ме да занеса листа с напечатания ми на червена гланцирана хартия пулс на „главнокомандващата“ лекарка. Тя се намира в съседна стая на около 10 метра вдясно. За мен и това е изпитание. Усещам яростно неразположение в цялото тяло от повече от 3 дни. В съседното помещение ме чака друга спокойна жена със забрадка. Тя взима хладнокръвно листчето, което ще определи съдбата ми за следващите поне 12 часа.

– Преумора. Грип. Възможно е да е и Ковид-19, но няма как да бъдем сигурни, преди да направим тест. Искате ли? – пита.

Объркан съм. В последните 3 дни, в които се чувствам много отпаднал, а сърцето ми препуска с над 100 удара в минута, съм чертал какви ли не сценарии за близкото бъдеще – от научнофантастични през сюжетно-утопични до деморализиращо-реалистични.

– В никакъв случай тест – не! – казвам. Това би застрашило целия екип, с който живея: коментатор, оператор и дори самия мен. При един положителен тест, никой от нас няма да може да отрази финалния мач – „Събитието на събитията“, както за самите нас, така и за институцията, която ни командирова, Българската национална телевизия. А тя е вложила куп пари в този продукт.

– Какви са другите опции? – питам.

– Преумората може да се дължи на динамичното темпо, с което живеете в последно време – докторката знаеше, че съм спортен репортер и вече месец кръстосвам стадионите в Катар. – Усеща се преумора, която в момента се отразява на сърдечния Ви ритъм. Той не е никак нисък. Почти всички останали показатели са в норма. Имам и друго притеснение. Имате температура, която също е фактор за високия пулс. Имате грип, който също ще трябва да започнете да лекувате… Със сигурност ви трябва почивка.

Почивка… Та днес е денят, за който съм работил толкова време. Не може просто да се затворя в хотелската стая, да съм телевизионен зрител в най-важния момент.

Не мога да повярвам, че се разболявам, преуморявам или каквото и да е там… В деня на финала. Събирам мислите си и разяснявам на лекарката. Днес е последният ми работен ангажимент. От утре ще се прибера у дома и ще започна лечение.

Тя се съгласява с много от моите думи, но е категорична, че трябва да поспя поне няколко часа. С това пък се съгласявам аз, защото будувам страдалчески в последните няколко дни. Заради пустата му кашлица. Ужасяваща и натрапчива. Аз просто бях болен, обезсилен и слаб в момента, в който трябва да бъда на върха на силите си. Някой явно искаше да тества максимума на възможностите ми и да провери колко наистина обичам работата си.

Прибирам се с помощта на едно вечно усмихнато азиатско момиче – служителка на хотела, в който бяхме настанени. Спътничката ми покрива всички разноски и дори ми купува храна. Замаян съм, превит и объркан. Не успявам да си намеря дори застраховката, а за всички тези изследвания трябва да платя 50 долара. Азиатката – за мое голямо съжаление не научавам името ѝ – има достатъчно добра преценка и носи пари със себе си.

В крайна сметка си взимам няколко часа „отпуск“. С риск да не мога да стана след това, се залепвам за леглото. Моля се в 15:00 часа – моментът, за който си навивам алармата, да съм добре.

Опитвам да си почина. Не знам дали успявам. Мислите ми препускат. Навън се случват исторически неща. Зная, че колегите ми в София са на ръба на изтощението и им предстои още един последен тест. Зная, че сме на предела, а границата между провала и успеха е няколко часа сън. За Бога, мога да пропусна най-голямото спортно събитие на света заради обща физическа отпадналост. Определено 18 декември не е денят, който си представях на 18 юни.

Стискам силно очи, търся начин да мисля повече за съставите на Аржентина и Франция, отколкото за състава на лекарствата, които ми предстои да изпия в следващите дни. За Меси и Мбапе това е голям ден. За мен също. Но начинът, по който протича подготовката ни за мача, е различен.

Дзън-дзън. 15:00 часа. Все още усещам леко парене в гърлото, замаяност. Още дори не съм отворил очи. Предстои ми тежка вечер. Моля се адреналинът от мача да ми върне силите. Ясно е, че кратка дрямка няма как да го направи. Ще трябва да се действа „на един крак“. Трябва да покажа колко съм отдаден на тази игра. И на тази професия.

Суетенето преди двубоя отнема още от силите ми, но за около 90 минути стигаме до стадиона. Не е лесно. Сякаш целият свят се е понесъл към 80-хилядния „Лусаил“. „Празник за региона. Празник за света. Фестивал на красотата. Магнетично шоу, в което участват най-добрите. Финалът на една красива арабска приказка…“

Не ми е до тези суперлативи, окачествяващи финала. Започвам да мисля технически, а не творчески. Което и до днес ме разочарова. Отмятам едно по едно живите си включвания, обявявам един по един вече готовите си от няколко дни репортажи. Нещата вървят по план. Нещо необяснимо ме държи на крака.

Не се чувствам добре. Липсата на сили ме оставя с празен поглед. Без много красиви думи. Такива, каквито съм искал да кажа винаги в този момент. Липсват ми правилните действия. Такива, каквито съм искал да направя винаги в този момент. Зрителят не забелязва нищо. Всички са доволни. Съзнанието ми обаче крещи от болка заради тази функционална несправедливост. Бесен съм, уморен и тъжен. Не съм най-добрата версия на себе си в най-важния ден. Аз съм едно слабо момче, което просто опитва да бъде най-добрата си версия. Боли ме, но продължавам.

Мачът започва. И това оказа положителен ефект върху мен. Светещият фенер в пустинята – стадион „Лусаил“, затопля болното ми гърло и разчиства негативните мисли. Едва сега истински осъзнавам, че съм на финал на световното първенство по футбол.

Аржентинците са обагрили в светлосиньо и бяло 70% от трибуните. Французите са се настанили зад една от вратите. Едните искат да задържат трофея в себе си, другите искат да им го отмъкнат. Латиносите са полудели, озверели, подивели. Искат с цялото си съзнание Лионел Меси да сложи край на международната си кариера с националния отбор със световна купа. Искат да бъде равен на Марадона, за да може приятният рефрен от популярната им фенска песен да се претвори на терена. „Ние сме от земята на Диего и Лионел, тези, които донесоха славата, ние спечелихме третата…“ Тяхната емоция е същата, която демонстрираха през целия турнир. Страст, страст, страст.

За французите нещата са малко по-различни. Аристократичната им гордост ме кара да си мисля, че те по-скоро се наслаждават на случващото се, отколкото да се притесняват от поражението. Победата щеше да бъде перфектният край. Но загубата няма да бъде непрежалим апокалиптичен завършек. За Аржентина всичко бе на живот и смърт. За Франция – тост с чаша бургундско вино, независимо от крайния изход. Марсилезата пак ще да звучи с плам.

Най-сетне избистрям мислите си, концентрирам се. Вълшебният развой и уникалната атмосфера ме изцеряват. Невероятно как силите ми се връщат. Само нещо, което обичаш толкова много, може да те въвлече по начин, по който да загърбиш трудностите.

Финалът е спектакъл. Един от най-красивите в историята. Меси. Ди Мария. Мбапе. Мбапе. Меси. Мбапе. Чуамени. Коман. Мартинес. Монтиел. 7 имена, които маркират финала и позволяват на 7-кратния носител на Златната топка Лионел Андрес Меси да осъществи най-голямата си мечта. Това е. Аржентина е световен шампион по футбол. За трети път.

Емоциите ме завладяват незабавно. Най-вече и заради присъствието ми в агитката на аржентинците. Там правим традиционните си включвания. Не се чувствам зле. Не съм болен в този момент. Леко и спокойно ми е. Запълвам физическата празнина с дух. Изгледах прекрасна футболна пиеса. Докосвам се до мигове на радост и тъга от нов тип. Нищо не може да се сравни със 120-те минути на този луд, луд мач. За футболен фен това е като пътуване в космоса за Нийл Армстронг или посещение на „Дисниленд“ за дете от Африка.

Край. Това беше. Свършихме си работата. Отпаднал и със зачервени очи потеглям към хотела. Донякъде щастлив. Донякъде не. Винаги ще съжалявам, че не бях напълно здрав. Можех да сътворя много повече. Но в съзнанието ми остава вътрешно удовлетворение, че не се предадох. Бях на този мач. Отразявах го. Положителното настроение ме държа часове. На другия ден болестта се завърна, но това е друга история.

Историята, която надделя, е онази с топката. Любовта към спорта ме излекува за няколко часа. Вдъхнови ме, допълни личната ми визитка и ме направи свидетел на нова глава от футболната история. На 18 декември 2022 г. се състоя любимият ми спортен момент. Денят, в който в едно се сляха голямо физическо препятствие и едно още по-голямо чисто човешко щастие.

Финалът на една красива арабска приказка
Използваме "бисквитки", за да предоставим по-добро разглеждане на сайта и да анализираме трафика. Използвайки уебсайта, се съгласявате с нашата политика за лични данни и бисквитки.

Вземете 10% отстъпка от първата си поръчка!

Абонирайте се за месечния бюлетин на Нула32 и получавайте препоръки за внимателно подбрани събития и артефакти.

Вижте повече тук.

Marketing

Успешно записване! Благодарим!