Представете си Пловдив в навечерието на Втората световна война: Изминали са двайсетина години от Ньойския погром. Градът е пълен с хиляди бежанци от Тракия и Македония. Разказите им за жестокостите, от които са побегнали, продължават да будят съчувствието на пловдивчани. По-старите мъже, виждайки нещастните бегълци, с мъка и безсилен гняв си спомнят за отстъплението на 9^-и пехотен полк от Македония през 1918 г. и за звучащото като упрек обръщение на местните селяни - „На кого ни оставяте?“.

Междувременно пожарът на войната отново се разгаря из континента. България дава вид, че безпощадното отношение на победителите в предния световен конфликт най-сетне е „дисциплинирало“ непокорния ѝ народ и окончателно е сломило стремежа му към национално обединение. За разлика от днес обаче, управляващите не се задоволяват с декларации и изявления. Tе стриктно следват максимата, че, ако искаш мир, трябва да се готвиш за война. Българската войска, която след Първата световна война е почти заличена като боеспособна сила, през 30-те и 40-те години на ХХ в. постепенно бива модернизирана и реорганизирана. Ограниченията на Ньойския договор мълчаливо започват да се пренебрегват – военните формирования увеличават личния си състав и се превъоръжават. Армията на Царството отново се превръща във фактор на Балканите. Тази тенденция, разбира се, не подминава и Пловдив. След като в продължение на почти 20 години квартируващата в града пехотна част е със силно намалена численост и се обозначава като „дружина“, през 1937 г. името 9-ти пехотенъ Пловдивски на Н.Ц.В. Кн. Клементина полкъ отново започва да присъства във военните документи. Мнозина от невръстните някога македончета и тракийчета, пристигнали в града в годините след националната катастрофа, вече са в наборна възраст и редом с местните си връстници служат в редовете на полка. Те таят надежда, че един ден ще се завърнат в родните краища, за да прогонят своите мъчители от там – бляновете им почти стават реалност, почти…

През септември 1940 г. водената от България политика на сдържаност носи изключителен успех – Южна Добруджа по мирен път е върната в пределите на Царството. Нацията е във възторг. Без да бъде загубен нито един български войник, хиляди сънародници са освободени от чуждото владичество. Македонците и тракийците, вече населяващи цели квартали в Пловдив, замечтават, че скоро същото може да се случи и с техните родни места. Градът и неговото войнство притаяват дъх в очакване.

Същевременно войната пълзи към българските граници. В началото на 1941 г. немската армия е на река Дунав. По всичко изглежда, че с или без съгласието на българските власти германците ще прекосят страната, за да подпомогнат съюзника си Италия в нейния поход срещу Гърция. Ето защо на 1 март 1941 г. България се присъединява към т.нар. „Тристранен пакт“. В началото на април Вермахтът, използвайки българските територии за отправна точка, нахлува в Гърция и Югославия и за няколко седмици побеждава армиите на тези държави. На 19 и 20 април 1941 г., след интензивни преговори на нашето правителство с Италия и Германия, българската войска, без да води сражения, навлиза в по-голямата част от Македония и Тракия. Изпадналият в екстаз народ нарича тези дни „Българския Великден“, а своя Цар - обединител. Камбаните на пловдивските храмове бият тържествено, а гражданството ликува. Градът през последните 20 години е живял с мъката на хилядите бежанци, чиито родни краища сега се връщат под българска власт. Доказателство, че този момент е по-особен за Пловдив и че споменът за него е все още жив, е едно интересно обстоятелство. В много български селища има улици и булеварди, наречени на цар Борис III, но само в Пловдив централният булевард носи името „Цар Борис III Обединител“.

Оказва се обаче, че въпреки първоначалното въодушевление, българският народ ще трябва да плати скъпо за своето мимолетно обединение. В следващите няколко години Великобритания и САЩ системно „наказват“ България за сътрудничеството ѝ с Германия, като бомбардират редица селища. Техните военновъздушни сили не се съобразяват с това дали поразяват военни или граждански обекти или че мнозина от пострадалите са цивилни. Това налага в началото на 1944 г. дори 9^-и пехотен полк да напусне своите казарми и да бъде евакуиран в днешното с. Труд. В следващите няколко месеца става ясно, че страните от Тристранния пакт най-вероятно ще претърпят поражение и призракът на войната отново надвисва над България. Царството трябва да направи остър завой в геополитическата си ориентация, ако не желае да го сполети същата участ както преди четвърт век.

Така на 5 септември 1944 г. 9^-и пехотен полк получава заповед незабавно да се изнесе в района на Кюстендил, за да охранява предвоенната граница от евентуалното нападение на… германската армия. На 8 септември 1944 г. пловдивските пехотинци вече са пристигнали на местоназначението си. За да се вникне в драматизма на събитията, е необходимо едно обобщение на ситуацията на полка в онзи момент:

Към 8 септември 1944 г. държавен глава на Царство България е 7-годишният цар Симеон II. Страната се намира във война едновременно с Великобритания, САЩ, СССР и… Германия. В същия ден съветската армия нахлува в Северна България. Междувременно германското командване вече изпълнява три оперативни плана за военни действия срещу страната ни – “Elefant”, “Judas”, “Unterwelt”. Наименованията на последните два – „Юда“ и „Преизподня“ – доста недвусмислено подсказват намеренията, които немците имат спрямо доскорошния си съюзник. Правителството на Константин Муравиев, което е обявило война на Германия и е заповядало на 9^-и пехотен полк да потегли за Кюстендил, е свалено с преврат през нощта на 8 срещу 9 септември. Българските военни формирования в Македония и Сърбия са получили заповед да отстъпят към старите предели на Царството, вследствие на което значителна част от тях са пленени от немците. Клементинци за втори път в историята на полка (след пробива при Добро поле през 1918 г.) са принудени, без самите те да са победени, да наблюдават унизителното и безконтролно отстъпление на други части от българската армия. Командирът – полк. Иван Бонев – на 09 септември 1944 г. отбелязва в Дневника за военните действия на полка.: „Части от 5-а армия се изтеглят по шосето Крива Паланка – Кюстендил. Духът на войниците от полка е поставен на изпитание пред жалката гледка на оттеглящите се части.“

На 11 септември немците опитват да нахлуят на българска територия откъм местността Деве баир (където в момента се намира ГКПП с Република Македония). Независимо от странното положение, в което полкът и страната се намират, пловдивските воини демонстрират висок боен дух и отблъскват противника. Илюстрация на хаоса, царящ в българската армия в тези дни, намираме отново в дневника на полк. Бонев. Там с дата 12 септември 1944 г. е записано: „В 8 часа ято самолети ЩУКА, идващо от изток, напада позицията на полка с бомби и картечен огън. Самолетите носят български боен знак. В 8,35 часа второ ято самолети напада наново позициите ни с картечен огън и бомби. В 11,14 часа трето ято изсипва бомбите си върху позицията на полка. Предателство или грешка!“. Българските самолети убиват трима войници и раняват още толкова… Впоследствие летците, участвали в нападението, признават, че нашето командване издава заповедта със следното указание: 9^-и пехотен полк няма как да е удържал позицията си, а Деве баир е превзет от немците. Напротив - пехотинците не просто отблъскват опитния си противник, но се оказва, че насреща им стоят бойци от 7^-а доброволческа планинска СС дивизия „Принц Ойген“. Нейното основно предназначение е да „поддържа реда“ в окупираните територии, като тероризира населението. Т.е. оказва се, че Клементинци не само се справят със задачата, която очевидно командването им счита за неизпълнима. Те също така спасяват българското население от евентуалните изстъпления на нацистите. След сражението благодарните кюстендилци провъзгласяват командира на полка - Иван Бонев - за почетен гражданин на града. По същото време в Пловдив излезли от укритията си „герои на антифашистката съпротива“ разграбват дома му….

Следващата задача на 9^-и пехотен полк е овладяването на гр. Крива паланка. Пловдивските войници успяват да прогонят немците след 5-дневни боеве в градски условия. Впоследствие получават заповед да се включат в овладяването на Стражинското възвишение – това сражение ще се окаже кървавият епилог на славната история на полка. Поради значимостта на операцията той е усилен с т.нар. парашутна дружина – най-елитното формирование в българската войска, получило специалното си обучение в Германия. Нашите части трябва да преодолеят тежко укрепената позиция на немците, които след предните поражения са изпратили допълнителни подкрепления в района. Но и тези приготовления са недостатъчни, за да спрат устрема на воините от 9^-и пехотен полк и парашутната дружина. С цената на много жертви на 19 октомври 1944 г. стратегическата височина е превзета. Забележителен е подвигът на парашутиста ефрейтор Никола Паскалев. Експлозия откъсва лявата му ръка, но той е решен да спаси другарите си от ожесточения картечен огън на врага. Въпреки ужасната болка хвърля граната в германския бункер. После се втурва в укреплението, притиснал още няколко бомби към себе си. Със сетни сили взривява една от тях, след което немските картечници замлъкват завинаги. Години наред българските ученици като пример за героизъм ще заучават историята на съветския редник Матросов – чиято автентичност, впрочем, не е безспорна. Но никой няма да им разкаже за аналогичния подвиг на техния сънародник.

Паскалев не е единствен със своята самоотверженост. Цялото атакуващо формирование проявява изключителна храброст. Пленените германци дават най-красноречива оценка за своите победители от 9^-и пехотен пловдивски полк, като го наричат „In Wut geratenes Regiment“. Този израз най-често се превежда като бесния полк. Аз бих използвал по-буквален превод – „изпадналият в ярост полк“. Точно ярост е това, което си представям, че пловдивските пехотинци са изпитвали в онзи момент. Те са оставени сами без надлежно снабдяване срещу настъпващите немци в началото на септември, бомбардирани са от собствената си авиация. Намират се формално във война с четирите най-мощни армии в света и водят сражения за овладяването на райони, които българските войски преди месец доброволно са напуснали. В частта им са придадени т.нар. „елитни гвардейски части“ и „помощник-командири“, както комунистическата историография ги нарича – т.е. партизани. Същите като онези, които са разграбили къщата на командира на полка в Пловдив.  И най-сетне – Клементинци настъпват в земите, където техните братя и бащи са воювали преди 30 г., но сега полкът е следван от „другарите от македонските народоосвободителни войски“. Те дори няма да дочакат края на войната и изпълнявайки повелите на белградските си господари, ще започнат да заличават всичко българско в Македония. Какво друго е оставало на пловдивските воини освен да изслушат заповедта на командира си, да превърнат мъката и разочарованието си в ярост и да унищожат поредния противник, окупирал македонските земи.

Признание за 9^-и пехотен полк идва и от българското командване. При награждаването на отличилите се в боевете войници, ген. Владимир Стойчев – командващ Първа българска армия - казва следното: „В тези дни, когато аз поех командването на армията, само 9^-и полк единствен от цялата армия беше на позиция на западната граница и твърд като скала отстояваше бесните пристъпи на противника. Цели 40 дни по ред без отдих срещу най-върлия враг, който отечеството е имало някога, вие победихте. [...] От днес нататък 9^-и полк ще носи името „Стражински”.

На 30 ноември 1944 г. 9^-и пехотен полк се завръща в Пловдив. Камбаните отново бият тържествено. Хиляди хора се стичат по улиците от гарата до Централния площад, за да посрещнат своите синове, братя, съпрузи, своите герои… Новата „народна власт“ също готви жест на „признателност“ към победителите. Един месец след посрещането командирът – полк. Бонев – е арестуван и осъден на 15 г. строг тъмничен затвор, а цялото му имущество е конфискувано. След една година е освободен, но отказва да сътрудничи на комунистите. Вследствие на това е изпратен в лагера „Росица“, където на 10 октомври 1946 г. (2 години след победата при Стражин) полк. Иван Бонев умира…

След като унищожава обичания командир, тоталитарната власт прави същото и със самия 9^-и пехотен полк. Неколкократно е преименуван и реорганизиран, а през 50-те години славната част е окончателно ликвидирана. Разрушена е и казармата на полка, проектирана от италианския арх. Монтани и построена през 1886 г. Така един от символите на Пловдив завинаги изчезва. Остава само легендата за 9-ти пехотенъ Пловдивски на Н.Ц.В. Кн. Клементина полкъ, който бе сам срещу всички, но победи въпреки всичко….

Снимки: Личен архив Боньо Бонев