Когато професията е нещо повече от работа
ноември 14, 2019
Там, където ми е прекрасно да живея
ноември 22, 2019

Град под стъклен похлупак

Владимир Балчев сякаш пази памет и документ за всеки един пловдивски камък, за всяка сграда и улица. С книгите „Забравеният град“, „Пловдив – другият бряг на Европа“, „Пловдив по следите на отминалото“ Балчев ни подсеща не само да помним, но и да съхраняваме онова, сред което живеем.

Какви са Вашите първи спомени от детството?

Още съм бил на детска градина, когато съм ходил из гората, за да търся съкровище. Аз съм роден в Габрово и нашият блок беше точно до гората на върха на един от хълмовете – Байковския баир. Там съм ходил да търся съкровища.

Намерихте ли го?

Не, за съжаление

А продължавате ли да го търсите?

С тази професия съкровище няма да намеря. Само мога да си спечеля някое заяждане и неприятели. Защото като се прави история, трябва да се прави както трябва. Да не я правиш едностранчиво. Трябват ти тези документи, подбираш само тях, а тези, които засягат противната теза, да се правиш, че не ги виждаш. Нали историята трябва да се прави обективно? Имало е случаи, когато аз съм бил готов – смятам, че отговора го знам, всичко ми е ясно, обаче започвам да пиша и виждам, че нещо не е наред. Късам един-два-три-пет-десет листа и на двайсетия лист разбирам, че това, което съм мислел, въобще не е вярно.

Какво правите в такива случаи?

Пиша истината. Бил съм заблуждаван от други хора, които са били авторитети, обаче се оказвало, че твърденията им са неверни. Най-напред се анализират документите, въз основа на тях мислиш. Тръгнеш ли с предпоставена теза, несъзнателно започваш да избягваш неудобните неща. И така тази теза не е моя, тя ми е внушена от нещо, което съм чел, но като се поровя, разбирам, че съм бъркал.

Кога се породи у Вас интересът към миналото?

Спомням си, че понеже кандидатствах в Художествената гимназия в София и моите родители не ме пуснаха, реших да се заема с литература. Така в девети клас започнах да пиша роман за траките, който не знам къде отиде. Когато сме сменяли квартирите, някъде се запиля. Не знам дали е загубила българската литературата от това нещо. И към поезията имам грях. Имам една стихосбирка, която 30 години не смея да дам за печат, защото, особено сега, с тази бяла коса, е малко смешно да дебютираш като поет.

С кой период от историята се занимавате предимно?

По принцип основният ми период е XV-XVIII в. – културата, книжовният живот, обаче лека-полека видях, че има толкова неизследвани неща, толкова глупости наслоени, толкова неверни неща се лансират, че просто поисках да разкрия за какво става дума. Белята е, че когато искам да изследвам и разгадая нещо, ако не напиша статия за него до 15 дни, изведнъж загубвам интерес и то минава на заден план, отстъпва.

Кое Ви привлича в миналото?

Най-много ме привличат неизследваните неща. Нещата, които не се знаят. Неслучайно написах тази книга „Пловдив – другият бряг на Европа“, посветена на чужденците, защото не се знаеше нищо за тях. А това са хора, които не трябва да бъдат забравяни.

Какво друго не трябва да забравя Пловдив?

Много неща са забравени, а не трябва. За кое да се хвана? В рубриката си пуснах статия например за това, че на Сахат тепе се прави един хотел –  това е старата фабрика на Петър Дяков, който я купува от Вакаро, който пък я купува от Ставридис. Това е първата тютюнева фабрика в Пловдив. Не е тази на Магърдич Томасян, неговата тогава все още е занаятчийска. Това е истинска фабрика с машини – 90-те години на XIX в. Сега това ще става хотел.

Пуснах още кои са били забележителностите на Сахат тепе и че от тях е останала само една – Часовниковата кула. През 1930-а година разрушават крепостната кула, която също е била на върха, защото правят парк и един гражданин се оплаква, че „ние сме дошли на разходка, а не да си трошим краката по тази крепостна кула“.

Спомняте ли си първото впечатление от Пловдив?

Когато поопознах Стария град, хем така ми допадна, хем започнаха да ме смущават някои неща. Някои смятат, че едва ли не, веднъж построено, това място все така ще си стои непокътнато. Тези къщи обаче изискват страшно много поддръжка, която е скъпа, искат постоянни грижи и финансиране, което нещо не се получава, но това е друг въпрос.

Защо трябва да познаваме историите, които разказвате?

През 1922 г. се създава „Археологическо дружество“ – Пловдив. Първото, което пише Аспарух (псевдоним на д-р Александър Пеев) е, че Пловдив е страшно много изостанал от другите български градове в отношението си към историята. На пловдивските управници им трябват цели 50 години, за да разберат какво представлява Стария град, който е бил обречен изцяло да загине. Директорът на девическата гимназия е искал да построи нова на върха на тепето. Скоро след това Борис III подписва указ за изграждането на Педагогическия институт в северната част на ул. „Кирил Нектариев“ – място, където в момента има пет национални паметника на културата. Всичко това е щяло да загине. Антонио Коларо прави сградата на Етнографския музей, отдолу двата етажа са бетонни за тютюнев склад, той вади железата, за да сложи колоните, но фалира – за голяма радост на нас, защото ти представяш ли си една бетонна грамада точно върху крепостната стена на Хисар капия? Какво остава от Стария Пловдив? Много често са гледали и общински съветници така на него: „едни съборетини, които трябва да изгребем, за да построим нови модерни хигиенични жилища“. Ама тези хигиенични жилища кой ще дойде да ги гледа? Добре, че тогава кмет е Божидар Здравков, който много предвидливо направен и председател на „Археологическото дружество“. Той започва да се усеща, особено през 1936-а година, когато България вече е приета в съюза на международните панаири. Тогава се разбира какво иска чужденецът, той въобще не гледа Главната улица, а отива в Стария град, за да гледа тези къщи. Това са първите бележки, които вразумяват нашите управници. Вече и Божидар се усеща и иска да откупи няколко къщи, които правят архитектурен ансамбъл, за да направи градски музей. Има един азиатец, който пише „Този град трябва да го сложите под стъклен похлупак и да го пазите“. Но и в момента има някои, които не мислят по този начин като строят в Стария град.

А имате ли обяснения защо пловдивчани изостават в отношението си към миналото?

До „Първото българско изложение“ нещата някак вървят. По време на Източна Румелия Пловдив е духовната столица на България. Тук са най-големите. За Иван Вазов няма място в Берковица, гони го съдът, идва в Пловдив. Петко Славейков го гони полицията от Северна България – идва тук. Идват Петко Каравелов, Захарий Стоянов. Тук идват най-големите интелектуалци на България. Издава се първото научно издание – в. „Марица“ – което се превръща в общонационален вестник. Да не говорим за драматичната трупа, тук е изграден първият професионален театър – театър „Люксембург“, въпреки че е с комерсиална цел. Идват много гръцки, италиански състави. Тук са написани „Епопея на забравените“, „Записки по българските въстания“. И изведнъж след 1892-а този град буквално е съсипан. Той не се финансира от държавата. Дори има един парадокс – през 1936-а година Пловдив получава за култура пари от държавата в размер на 30 000 лв., в сравнение със София, която получава 15 млн. Докато навремето градът обира интелектуалците, то след 1905-а година градът ги губи. Остават само някои, на които и аз се чудя.

Кой например?

Нелда Романо, която е италианка и гастролира в Ковънт Гардън. Гостува на португалския крал, на българския цар и изведнъж се влюбва в един унгарец, който пък е банкер в Пловдив. Толкова пъти ѝ казват да напусне страната поради бедност, но тя отказва, докато най-накрая не отива в Аржентина и става професор в консерваторията. Тя е била арфистка и е била в приятелския колектив, част от който е бил и Ангел Букорещлиев. Тук им е било хубаво, затова не могат да се разделят с града. Тази нагласа и това, че в момента им е много добре – те живеят заедно, страдат заедно, печелят заедно, печелят публика. Това не можеш да го замениш.

Според Вас има ли такова нещо като пловдивчанин?

Свързаните духовно с този град. Да разкажем например за Люсиен Шевалас. Той идва само, за да покаже на Пловдив как се правят модерни паркове. Швейцарец, който е бил градинар в Аржентина, в Париж, градинар и на турския султан. Идва тук само, за да покаже, но този град му става роден град. Той умира тук. Първата му къща на ул. „Велико Търново“ още стои, в която е живял с жена си, графиня дьо Бросар. Шевалас просто работи за този град и не може да си тръгне от него без да си свърши работата. Той прави неща с национални измерения и му е било хубаво, че Пловдив ги има, само че днес вече ги няма. Нито Цар-Симеоновата градина е същата, нито Княжевската градина я има.

Има ли събитие днес, хубаво или лошо, което според Вас, ще се помни и след 100 години?

Опитвам се да гледам напред и ми е трудно да отговоря.

Сякаш миналото е по-приоритетно време?

Не, там съм аз, нищо че съм в настоящето. Миналото все още е недоразчоплено. Все още има недоизяснени неща. Виж, че няма една нормална история на Пловдив, защото тя трябва да се направи от голям екип. Има една маса неща, които не са разгледани или са отразени погрешно. Там съм си, затуй. Не е дошло време да излизам оттам. Например Габрово си има една много голяма и хубава история още от 30-те години на миналия век. Пловдив няма. Има малки книжки. Васил Пеев се опитва да направи, но издава първия том и подготвяйки втория, умира.

Кога се употребява грешно историята и от кого?

По принцип изкривяване на историята има много и в момента сме свидетели на такива неща. И това се прави от политиката. Политиците все си мислят, че могат да владеят всичко, включително и историята. Обаче фалшифицираната история си е фалшифицирана история, което означава, че въобще не е история. Тя в края на краищата трябва да ти помогне с нещо.

Какво може да каже изкуство, което историята не може да каже?

Първите, които се включват в битката за опазването и оцеляването на Стария град, са художниците. Данаил Дечев още през 1922-а година издава албум с графики за Пловдив. Цанко Лавренов става художник с картината си „Стария Пловдив“. Художниците са тези, които водят битка за спасяването на Куршум хан, въпреки че той е бил много тежко увреден. Вината се прехвърля на пловдивската община, но тя няма финансовата възможност да го спаси. Пловдив е бил затънал в проблеми и безпаричие. Плюс това много пилее. Общината решава да прави панорамни заснемания на града през 10 години. Къде са тези снимки? Две от тях се намират в НБ „Иван Вазов“. 1924-а година правят едно заснемане и тях ги няма. Археологическото дружество също наема фотограф да заснеме – няма ги тези снимки. Къде са тези снимки? Никой не знае. „Днес никой не знае, днес никой не знае“ – нали така беше, „къде им е гробът“. Прави се един музей на възрожденската архитектура, заснемат се къщи, днес никой не ги знае къде са тези неща. Много се пилее, страшно много се пилее в този град. А един историк не може да тръгне без документи, той няма да измисля историята. Той трябва да се опре на тях. Снимката също е документ, въпреки че в архивистиката доскоро съществуваше мнението, че те са спомагателно средство. Абе, не са спомагателно средство. Има някои неща, за които единственият документ е снимката.

Имате ли едно изречение, с което да обясните Пловдив?

Невероятен и тъжен. |32