Градинката

Публикувано от: Лазар Лазаров-Мастагарков на 18/05/2017

Броеве

Тагове

Споделете

Tака гальовно я наричаха – Градинката, макар че беше сравнително голям парк, най-големията след централната Цар-Симеонова градина. В квартала имаше две-три истински градинки, но те не играеха значима роля в живота на старите и младите. Създадена е градината на мястото на бившето хороигралище и на футболния терен на „Македония“ през 1932-1933. През 1932 г. те са разорани, а през пролетта на следващата година са засадени дърветата и са оформени алеите. Това е времето на кметуването на Божидар Здравков. Така я заварихме и я оставихме, заключена между улиците „Скопие“ и „Прилеп“ (север – юг) и „Пере Тошев“ – „Охрид“ (бивша „Райко Жинзифов“, „Аргир Стоилов“ на изток – запад.

За Градинката се грижи специален общински работник. Първият от тях е Иван Котака от чирпанските села, бивш подофицер от времето на Стефан Стамболов. „Той – разправял ми е неговият син Стефан – за нас не е полагал толкова грижи, колкото за Градинката.“

Тя си беше за чудо и приказ!

Розите наесен – зарити, а напролет – изрязани и разкопани. Храсталаците – подкастрени, тревата – окосена, алеите – почистени, страничните черници от живия плет – подредени като войнишки строй. За опазването да не говорим: страхът от бах Иван Котака е невероятен. По-късно мърлящината и мързелът на следващите пазачи доведоха до загрозяването на бригадирско-общинската обработка, та нямаше отговорен стопанин.

Освен това поради криворазбрани естетически позиции и трудносмилаеми глупости Градинката беше осакатявана. Единствената положителна придобивка беше построеният в югоизточния край писоар, който така и не заработи, както си му е редът. Първоначално той се използваше от по-отракани любовни двойки, сетне в него се засели бай Лазар Кърчоков, докато съвсем се занемари. По някое време в двата ъгъла на градинката (североизточен и северозападен) бяха построени две временни здания, от едното от които още има следи.

Първата постройка беше лятна, всъщност целогодишна кръмча с претенцията за летен салаш. Тя просъществува сравнително кратко, около – година и половина. По онова време прожектираха френския филм „Приключения в Клош Мерл“. По един важен белег кръчмата салаш беше кръстена на „Клош Мерл“ (или както го изговаряха – „Клош Мери“). Белегът беше, че липсваше клозет и пикливите трябваше да ходят чак до училище „Климент Охридски“. По-предвидливите и постоянни посетители си хващаха маси във вътрешната страна до живия плет и извършваха леките нужди, като се обръщаха, дори без да стават, към живия плет. А ядецът на „Приключения в Клош Мерл“ е именно борбата за построяването на градски писоар.

Не зная от какви съображения, във всеки случай едва ли заради квартален писоар, от Градинката беше откъснато едно голямо парче, на което се построи днешният ресторант „Шармант“, наречен някога „Белите брези“. След това беше изграден трансформаторът, сетне и пункт на спорт тотото. За щастие, строителните мероприятия спряха до тук.

Градинката беше най-оживеното средище в квартала. През деня, обикновено до обяд, по пейките насядваха стари хора, които се „лафуваха“ до към пладне. Следобед те се мяркаха много рядко. Надвечер Градинката беше център на младите. Тогава започваше „движението“. Момчетата и момичетата вървяха в две противоположни посоки по двойки и по тройки, по-рядко по четворки. Приказваха, смееха се и наблюдаваха отсрещното „движение“, като се правеха на незаинтересовани. Само че на отсрещната страна се движеха обикновено онези, които трябваше да бъдат видени. Скоро играта на „сляпа баба“ свършваше, заподхвърляха се закачки, избухваха гръмки смехове. Идваха моментите на изчезване по двойки, по двойки – отиваха да се „натискат“. Не да се прегръщат, да се целуват, да правят любов, а да се натискат. Такава беше скромната формула. Уж се вършеше скришом, но се знаеше от всички. Понякога се подочуваха обяснения, понякога тихи плачове, понякога възмутени гласове подсказваха, че нещо не е наред.

„Движението“ беше за срещи, а околните по-закътани места – за обяснения и „натискане“. Извън „движението“ пейките бяха заемани от младежи, които нямаха амурни обекти, а просто оглеждаха участващите в парада. На други пейки се събираха любителите на песните. А имаше едни песнопойци! Бяха невероятни изпълнители – винаги съм ги наричал орфеевци. За някои от тях съм чувал разкази. Един от паметните песнопойци бил Джорджо, когото слушах по-късно в дома му в столицата. Друг сред тях е Христо Ковачев – Яйцето, по-късно музикален редактор в Радио София. Повечето познавах лично: Динето – Костадин Христов, Иван Лефтеров – Лефтера, Кръстю Свирков – Бам. Легендарен певец беше Илия Шончето. Революционните песни бяха патент на Лефти Чавдара (Алекси Чавдаров) и на Карамана – Михаил Динчев, който загина като партизанин в бригада „Георги Димитров“. Божко Копчето беше изпълнител на великолепни народни песни. От инструменталистите най-запомнящ се беше Величко Цигуларя.

Ако само можеше да говори тази Градинка...

Зимно време „движението“ ставаше по улица „Прилеп“, особено когато я павираха за движението на първите квартални автобуси. Сред шофьорите най-личният бе Георги Лятев, прочут терорист, върл привърженик на Александър Протегоров. Само че „движението“ по „Прилеп“ нямаше привлекателността на това в Градинката. (Иначе са ми разказвали, че в по-далечните времена ергените ходели на „Стъргалото“ – улица „Иван Вазов“, някогашната „Станционна“.)

И сега Градинката е съсредоточие на квартала, но няма колорит и привелкателност. Отбелязвам го само като подробност: дневно време жените не смееха да минават през Градинката, камо ли да бъдат из нея на разговор, или някаква сбирка. Беше срамотно. Те предпочитаха да позаобиколят, отколкото да минат по алелите за по-пряко. Да не говорим за бабите, които трябваше да повикат дядовците. За целта се изпращаше някой внук, но да се мерне баба... Никога!

Градинката беше територия на неженените. Оженеха ли се, младите вече не стъпваха там. Минаваха в друга категория.

През 1959 година в югозападния край изникна ресторант „Белите брези“, който започна да функционира отначало като обедна кухня за жителите. Не мина много време и сервитьорът Тито обяви: „Манджи не сервираме“, т.е. ресторантът кухня мина изцяло на кръчмарски режим. Постепенно „Белите брези“ стана своеобразен център на квартала.

До построяването на ресторанта посещението на кръчмите имаше махленски характер. Всяка кръчма си имаше строго определена клиентела, защото в повечето случаи се пиеше на вересия, изплащана при получаването на заплатите. Най-редовни посетители и плащачи бяха каруцарите, които не зависеха от аванси и плащания. След тях се нареждаха свободните занаятчии. А временно заетите работници, особено тютюноработниците, бяха редки посетители на кръчмите. Например моят отчов (вторият ми баща) не беше стъпвал в кръчма. Едно – че не можеше да пие, и второ – че имаше многобройна челяд.

Махленските кръчми бяха места за разговори и отмора след тежките трудови дни. Много рядко можеха да се чуят кавги, нямаше почти никакви побоища. Посетителите бяха съседи, познати или хора, които работеха заедно по складовете и фирмите. Рядко се случваха инциденти, които да се помнят. Поне в така наречените черни хроники съобщенията от този род са изключително редки. Например през месец март 1928 година е хроникирано сбиване в кръчмата на Евтим Цветанов между старши подофицер Ангел Драганчев и старши стражар Ангел Илиов. Подофицерът забил нож във врата на стражаря. А във вестник „Борба“ от 28 ноември 1929 г. се съобщава, че в кръчама на Атанас Примов, която се намираше в началото на Кукленско шосе, се е самоубил един секретар бирник, поради злоупотреби. Други произшествия от този род не са отбелязвани.

По името на Атанас Примов махалата наоколо носеше името „Примова“. Кукленското шосе е пресичало единствената жп линия, останала от барон-Хиршово време, и е завършвало до Асеновградското шосе. През декември 1924 година започва разширяването на жп линиите и шосето прекъсва своята функция до Храноизноса. Протестът на гражданите от „Кючук Париж“ и „Лаута“ принуждава ЖП управлението да построи прелез, който престана да действа с построяването на надлеза.

Но аз се отплеснах в други посоки – я да се върна към Градинката. Някога всички пътища водеха към нея. Пък като се замисли човек, какво му остава след всички земни митарства, след всички неземни страдания и наслади?! Една градинка! Какво, че не е райска...