Последната симфония на този свят
юни 14, 2019
Паметта на битката
юни 14, 2019

Градската футболна игра

Една нация играе точно така, както живее. Културата съдържа много аспекти – от музиката до езика, от футбола до облеклото. Да определяме една страна само по футбола, ще бъде преувеличено. Но е вярно: само нравите и емоциите съумяват да придадат лице на една нация, а също и на нейния футбол. (Сезар Луис Меноти[1])

Ако съотнесем към Пловдив казаното от Меноти, би следвало да си зададем въпроса защо Градът ни е толкова запален по футбола. Защо е „най-футболният град в България“? Откъде тази привързаност на пловдивската публика към иначе не чак толкова успешните местни тимове? Всевъзможни са вариантите за обяснение и тълкуване на феномена, но есенцията в отговорите няма как да не опре в лаконичното – „защото е град“.

Футболът е игра, произлизаща от ежедневието на модерното индустриално общество. Пряко е свързана с интересите на градския човек и характерното за него свободно време. Това е историята за средностатистическия анонимник от улицата, наемния работник, който всяка една събота зарязва всичко и застава на трибуните, за да бъде подкрепа на своите в името на споделената амбиция да бъдат заедно над целия останал свят. Победа над съперника отсреща – който и да е той, откъдето и да е, съседен квартал, град, държава, каквато и да е силата му – е еманация на себедоказването в условията на градската джунгла.

Още в края на XIX век Пловдив има традиционно градско население при всичката условност на това понятие. В тогавашните български предели има три urban територии в наследство от Османската империя – Видин, Русе и Пловдив. За 50 години след Освобождението протичат две значими вълни на мигриране от и към Града на хълмовете, определили неговата физиономия за век напред. Едната е след консолидирането на Източна Румелия и Княжество България и последвалото изнасяне на градския елит от тракийската столица към новия политически център. Втората е след войните за национално обединение и прииждането на българско население от Тракия и Македония. През 30-те години на 20 век Пловдив наброява 100 хиляди жители.

В общонационален мащаб за един век се наблюдават няколко огромни за размера на нацията ни размествания. След Първата световна война човешките пластове се разбъркват неумолимо, стотици хиляди сънародници се разселват из орязаното българско землище. Следващите големи миграционни вълни през ХХ век са насилствената колективизация през 50-те, изкуствената урбанизация през 70-те и емигрантската вълна след 1991 година.

Защо е важно да се отбележи това – защото мигрирането е антипод на уседналост, която пък дава привързаността към местното. Трудно е за хора, които днес са тук, утре са там, да създават емоционална връзка с пространството, което обитават. По отношение на футбола това се изразява в простичката английска сентенция – Against the odds, support your local team.

Мнозина европейски социолози[2] определят футбола като „племенен спорт“, прокламиращ гордо принадлежност. Принадлежност към големи и малки общности – професионални гилдии, идеологически кръжоци, квартали, градски райони, градове, а дори и цели географски области. С други думи, както твърди една стара пловдивска максима: „Няма как да си истински пловдивчанин и да държиш за „Левски“ София или „Славия“ например“.

Та тъкмо новите заселници по българските градове да хванат корен и следва нова вълна, нови граждани. Те мъчно биха прихванали местните маниери толкова скоро, а съответно да се вплетат в местната традиция и култура. За всеки културен пласт се изисква преди всичко време. Така е и с футбола. Градска култура се установява, когато имаш 4-5 поредни поколения граждани, а ние, българите, едва го докарваме на 3 генерации. В България все още липсва напластяването, върху което избуяват стойностите.

Пловдивград дължи своята традиционна запалянковщина на що-годе трайно оформеното си общество по време на запознанството с футбола. Играта с топка се промъква в Града на хълмовете в края на XIX век заради усилията към модерно образование в гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, колежа „Свети Августин“ (1884 – 1948) и Зарифеос Схоли (1875 – 1906). Две десетилетия по-късно пловдивското гражданство масово е запалено по футбола. Бързо се превръща в неизменна част от фолклорните забавления и вече повече от век е втъкан в културата на хилядолетния град.

Актуалната пловдивска самоирония твърди, че най-значимото културно събитие на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“ било в София на финала за Купата на България между „Ботев“ и „Локомотив“. Отвъд шегата, наистина футболът еманципира манталитет и култура у пловдивчани, част от густото е. Двадесет хиляди негови последователи се изсипаха на Националния стадион в София за събитието. Мнозина получиха инфаркти – кои от радост, кои от мъка, но всички те гордо манифестираха cultura trimona в сърцето на столицата. Велико шествие на онзи човешки ентусиазъм, който цял живот бленува вълшебства, докато стои в сянката на чужди успехи. То не е като да си от Мадрид, Милано, Манчестър или пък Истанбул, Белград и Атина.

Пловдивчани са известни с манията си за величие, но при футбола фактите от историята трудно биха им отредили нещо впечатлително както на изброените. Измеренията са различни и енигмата „най-футболен в България“ няма общо с мавзолея на победите, успехите и славата. Идеологизирането до степен на градски символ произтича от ежедневието в Пловдив – нескончаемите лакърдии за футбола са като лежерните разходки по Гребната, не започват и не свършват с повод. Настрани от парите и политиката, този щрих от пловдивския фолклор като че ли в най-чист вид изразява местната жизнерадост – да обичаш и следваш заради самата идея, да го правиш без изгоди, без облаги.

Пловдивчани боготворят емоциите. Възторгът им пред съпреживяването на играта е онова, което отрежда забележителността им сред големите футболни стойности. В Пловдив се почитат особените неща, жестове, отигравания, докосвания на топката, щуротии по терена. Ама не, не като тия, за които биха се сетили в останала България – за „галопа на Дорчо“[3], за „Тоци от центъра“[4], и „Ожболтова пета“[5], за „дългата дузпа“[6] на Славков и „буквата Ф“[7] на Бащата. В Пловдив се възхваляват играчи, които трудно се откриват в справочниците за футбол, но имат аурата на екзалтиращи колоси за „нашите“. Такива като Кекеманов, Иван Барбов, Гочо Василев, Джеки Стамболиев, Венко Мендизов, Коста Танев, Велчо Велчев-Касата, Румен Стайков-Балона, Пики Юруков, Лилчо Арсов. Експлицитни образи на пловдивската жизнерадост… |32

[1]          Треньор, извел Аржентина до първа световна титла по футбол през 1978 година.

[2]          Christopher Stride, Nick Catley & Joe Headland (2019)

John Bale (2007)

[3]          Неукротими пробиви на Тодор Диев по фланговете.

[4]          Гол на Тодор Неделев от центъра на игрището.

[5]          Гол с пета на Ален Ожболт във финал за националната купа`2019.

[6]          Точно изпълнение на преки свободни удари.

[7]          Момент на привидно бездействие, последвано от отиграване с решително въздейстие в мача.

Фотография: Martiono Pietropoli