Теодосий Спасов: Усетих, че това е нещо различно, несрещано като въздух, като излъчване... Топлина. Беше през лятото, може би тогава съм усетил Тракия.

Казва, че Пловдив е градът на музиката. И няколко минути по-късно вече съм сигурна, че това е така. Спомените му за „града под тепетата“ прелитат, разказите също. Слушайки го, се чудя как един живот може да бъде достатъчен, за да ти се случи всичко това. Някои от по-старите музиканти навремето му казвали, че „осквернява“ фолклора, други пък, че не свири джаз. И независимо от основанията за всяко едно от тези твърдения, той е Теодосий Спасов. Световноизвестен музикант, чиито творчески търсения сред различните жанрове, ни карат единствено да притаим дъх и да надникнем в неговата душа. Доказва го и с последния си албум „Звуци от дълбоките води“, който събира филмова и театрална музика, създавана повече от десетилетие.

Да се ползваш с обичта на поколения обаче е дълъг път, който той извървява. Немалка и немаловажна част от него именно в Пловдив. Градът, в който се влюбва като в роден; градът, в който прави първите си стъпки като самостоятелен музикант; градът, в който въздухът е различен и на който Теодосий Спасов посвещава не една своя творба. Следващите редове пък посвещава на джаза и „пловдивския еснафлък“.

Връщам Ви назад във времето. Как един добруджанец попада в града под тепетата?

Теодосий Спасов: Всичко започна в Котел, където отидох да уча в музикалното училище. Там прекарах пет години. Когато завърших и започнаха кандидатстудентските изпити, заминах за Пловдив. Никога няма да забравя това пътуване. Няколко души в една кола, возеше ни учител. Бяхме си нае-ли квартира на Четвъртък пазара. Щом отворихме вратите и слязохме от колата, вдишахме от въздуха на Пловдив.  Усетих, че това е нещо различно, несрещано като въздух, като излъчване... Топлина. Беше през лятото, може би тогава съм усетил Тракия.

Мечтата на всеки, завършил Музикалното училище в Котел, беше да отиде в Пловдив, в Академията. Дори по време на казармата, когато бях разпределен да служа в Балчик, имахме дейност – подпомагахме читалище „Васил Левски“, помагахме и на града, като свирихме. Още тогава получих покана да остана в града да се занимавам с музикална дейност, много ме бяха харесали, но аз отклоних това предложение. По това време ме каниха и в Добрич, но аз все пак отидох в Пловдив, защото това беше и моята мечта.

Какво си спомня Теодосий Спасов от Пловдив през 80-те на 20. век?

Един млад човек усеща винаги позитивно света. Плени ме. На мига. Плени ме с мястото, на което е построен, тия тепета, тази зеленина, Старият град. Много романтично. Реката и нейните мостове... Главната! Там имаше много активен музикален живот, имаше симфоничен оркестър, опера. В Пловдив бяха концентрирани и много сватбарски оркестри по онова време. В Академията кипеше друг живот. Имаше три различни музикални потока – класически, поп и джаз, и фолклорен. Поп и джаз музикантите не бяха отделени, както сега, те бяха отделени в класическия поток, но беше много интересно да попаднеш в такава среда.

Културата винаги е била част от историята на Пловдив. Каква беше музиката на Пловдив?

Началото на 80-те години, когато и аз попаднах там, пловдивчани бяха наистина много активни. Това беше някакъв „ню уейв“, много хипи направление във фолклора и джаза. По това време инициативите за организиране на музикално събитие като че ли бяха много лесни. Младежки домове, разни организации  успяваха да направят културни програми и ние често бяхме канени от  институции като операта, ансамбли, хоровете, които бяха не по-малко дейни. Отделно по селата хората, които искаха да организират своите сватби или пък изпращане на наборни войници и какви ли не други измислени поводи, непрекъснато ни канеха, за да свирим фолклорна музика. Попаднах в някакъв екшън, който ми даваше възможност да спя само по четири часа. През останалото време свирих записи в Радио Пловдив, ходех на лекции, свирих по джаз фестивали, сватби и концерти.

Там се оформи и моят стил да бродя из различните жанрове. Именно в Пловдив с моите състуденти направихме и нашата студентска група „Джаз Линия“, към която се присъедини от София и Йълдъз Ибрахимова. По това време съществуваше и общинският джаз оркестър „Бели, зелени и червени“, дори Духовият оркестър в Пловдив свиреше джаз. Бяха подготвили в репертоара си много джаз композиции. Изобщо това беше градът на музиката. Спомням си, че бях попаднал в една среда на много и известни художници. Аз ходех на техните изложби, за да посвиря, а те идваха и ме аплодираха на моите концерти.

80-те години са ключови за развитието на музикалната индустрия не само у нас, а и по целия свят. Музикалните вкусове рязко се променят, повлияват дори и на начина, по който хората се обличат и изглеждат. Как видяхте тази промяна по улиците на Пловдив, как се оформи пловдивският музикален вкус?

Ние не сме откриватели. Години преди Милчо Левиев да се появи, Асен Овчаров е използвал биг бенд за тия негови деяния, както се казва на социалистически език. Беше интерниран в Тутракан години наред. След това се появи и Милчо Левиев, който вкарва фолклора в джаза. Впечатление прави дори на Запад, когато той използва хора и мелодии на Георги Пендов-Пендата от Садово, а това е свирено дори по сватби от Садовската група. По-късно „Бели, зелени и червени“  и Веселин Николов, който завършва в Полша и диша въздуха на една от най-добрите, а ако не и най-добрата джаз школа в Европа. Той се прибира в Пловдив и тогава основава „Бели, зелени и червени“. Той също внася по изумително естетичен начин джаз във фолклора.

По-късно и появата на нашата група „Джаз линия“, която също беше много дръзко проявление, тъй като за първи път в джаз група влиза фолклорен инструмент, което дотогава не беше срещано. Тогава аз имах шанса, както казваха традиционалистите, да „оскверня“ фолклора, а джазмените да казват „това не е никакъв джаз, всяко чудо за три дни“. И така, но имахме публика, която ни беше вярна като на поп група и ни следваше дори по време на турнета. Свирили сме и по студентски бригади. Разчухме се и ни поканиха на Младежки джаз фестивал в София през 1983-а. Всичко стана много бързо. Засне ни киното, излъчиха ни по телевизията. Оказахме някакво влияние. Не само тук, но и на Балканите.

Няма да забравя как през 1985-а бях-ме поканени на Световния младежки фестивал в Москва. Спомням си, когато изсвирихме първия си концерт и изскокнаха капацитети и джаз познавачи, чиито маниер наподобяваше американския. Руснаците, които се занимаваха с джаз, много обичаха да имитират американското поведение. И какъв беше тогава техният коментар – те имат многонационална култура, много държави бяха в Съветския съюз, които също се опитваха да вкарват традиционната си музика в джаза. Тогава те споделиха как се мъчат да я направят тази хомогенност при музиката и съчетаването и отбелязаха, че ние българите вече сме успели. С нотка на ревност го отбелязаха.

Тоест във време, когато стената между Изтока и Запада е била непреодолима за мнозина, музиката си проправя път?

Да, въпреки всичко на нас ни се даде шансът да пътуваме, разбира се, в удобни за миграция страни като Гърция, Кипър, но това ни стигаше, защото ни беше толкова интересно следването и животът в Пловдив, че през ум не ни минаваше да емигрираме. Не знаехме дали е възможно да ни е толкова интересен животът, който имахме тогава на друго място!

И като става въпрос за емиграция, животът Ви среща с една от джаз иконите на България – Милчо Левиев, който след дълго отсъствие успява да се завърне у нас?

Това беше точно през 1989-а година. Той пристигна у нас през декември. Преди това получих обаждане, че той си идва и ме кани да свирим заедно в София в НДК. За мен това беше страшно вълнуващо. Познавах го единствено от записите и от легендите, които бях чувал за него в Пловдив. Свирихме на 30 декември в 3-та зала на НДК и на 4-ти януари в зала 1.  Той беше научил някак за мен и беше изпратил по Нешка Робева своя сборник с пиеси, но това беше може би година по-рано и аз знаех много от неговите пиеси. Свирихме ги тогава като част от нашия репертоар. Когато всъщност се срещнахме за първи път, той каза „Какво ще свирим сега?“ и аз му отговорих  „Каквото и да кажеш от твоя сборник, знам го“.

Той се учуди, каза ми няколко заглавия, аз му казах други и така за кратко време се оформи нашата програма, която за щастие „Балкантон“ записа и това излезе на плоча, диск и касета. Спомням си, че залата се пръскаше по шевовете. Много аплодисменти, много вълнуващо. Това бяха първите глътки на демокрацията. Всички мечтаеха да напуснат тогава тази затворена държава и да тръгнат по света. В публиката се носеше шепот „Това момче си купи билета за Щатите“ /смее се/. А това всъщност не беше вярно. Милчо никога не ме е канил в Щатите, други ме поканиха. С него съм свирил общо около 15 концерта.

А Гурбет Мохабет как се роди?

Е, това е родена по пловдивски пие-са. Роди се, ако не греша, на Сопотския джаз фестивал, свирихме я с Огнян Видев и той много обичаше преди изпълнението като дует да я анонсира така: „Сега ще Ви изсвирим „Гурбет Мохабет“, посветен на пловдивския еснафлък“ /смее се/, при което публиката не спираше една минута да ръкопляска. В Стария град са се родили доста пиеси. От втория ми албум  „Пясъчното момиче“ – пиесата „Бозаджията“ и „Татовата работилница“. „Татовата работилница“ например ми дойде в един момент след една изложба на „Ръбовете“ – една млада генерация, която се открояваше с невероятно мислене. Кольо Карамфилов, светла му памет, беше техен лидер.

Спомням си, че я представиха в една галерия на Главната. Стана невероятна изложба, много посетители, ние посвирихме и след това отбелязахме по пловдивски начин финала на това откриване. На сутринта отидох в Академията и докато чакам да започнем там, седнах на едно пиано и ми дойде изведнъж „Татовата работилница“. Ей така беше в този период.

Спомням си, че първият ми албум „Дълъг път“ се роди в Пловдив. Започнах да работя по него през 1983-а. По това време работех с големия композитор Стефан Мутафчиев, бяхме приятели. Подредбата на пиесите в албума се случи, докато чакаме кола да ни вземе на второто кръгово след Панаира за сватба /смее се/. Издаването на този албум беше вдигане на бариерата, като там се тръгваше от традиционното и се минаваше през различни стилове и жанрове, докато не завърши с пиесата „Дълъг път“, която започва с една каручка. Звукът на каручката записахме с баща ми с касетофон в лозята на село Белица в Добруджа. Каручката беше на началника на пощата. Там се чуват и щурци, защото беше на свечеряване, след това го монтирахме и с един духов квинтет записахме в Радио Пловдив останалото. 

С други думи – всичко Ви връща в Пловдив по отношение на музиката?

Теодосий Спасов: В Пловдив остана сърцето ми... Остава. Завинаги. Там имаше Пловдивски джаз вечери, имаше едни вечери в Балабановата къща, едни огньове, които горяха наоколо, и публиката сядаше по плочките в градината или просто стоеше права. Спомням си как дърветата стигаха до зидовете. С времето, когато Милчо се оттегли от позицията на Артистичен директор на Пловдивски джаз вечери, фестивалът, който той създаде, ме поканиха аз да бъда на тази позиция. Прекарах шест години в грижи по този фестивал. Минаха изключителни музиканти през него. Мои приятели, както и световноизвестни звезди, и така фестивалът доби едно завидно ниво.

В природата казват няма празно пространство. След като и аз се оттеглих от Пловдивските джаз вечери, Мирослава Кацарова създаде „Plovdiv Jazz Fest“. Благодарение на нея, джазът продължава да е част от града. Има една група, която поддържа огъня и духа на Пловдив. Около тях се създаде и едно емблематично за Пловдив място в Стария град – Контрабас. Дуети и триа могат да свирят в една прекрасна и уединена градинка под звездите.

Като казвате, че в природата празно няма, джазът, музиката винаги сякаш намират пътя си. Усещане за живот ли е джазът?

Преди всичко манталитет. Както фолклорът има манталитет, така и джазът. Жанровете оформят манталитета. За да си джаз музикант, това е светоглед, манталитет, култура, вкус и естетика. Имал съм срещи и съм свирил с много мои приятели в Ню Йорк – все американци, които ме познават, познават и моята музика. Първото ми оправдание в началото бе „Извинявайте, но аз не свиря американски джаз като вас“, а те казваха „Много хубаво, ние затова те каним, защото ти свириш джаз, спазваш формата, познаваш хармонията, единствено, че не свириш звукоредите и скалите по наш начин, понякога ги свириш, но като цяло свириш по твой начин, което ние много ценим и бихме искали и ние да се научим така да ги свирим“.

Когато обаче пътищата Ви с Пловдив се разделят, Вие някак намирате начин да се върнете. Как Жълтото училище се превръща във Ваша кауза?

Ние свирихме тогава с единствената цел да съберем средства за тази сграда, в която ние сме учили. Това по мое време беше фолклорната сграда и там бяха всички наши часове. Тази сграда беше винаги пред очите ни дори когато седнехме на една пейка, за да отдъхнем и да изпием по едно кафе. Тя е на много години, построена е прекалено отдавна и с времето започна да се деформира и видяхме, че има нужда от нашата помощ.

И това ли е манталитет – оставянето на произвола на една такава сграда, носеща подобни исторически белези?

Да! Обикновено в организацията на един град има главен архитект така, както в един оркестър има главен диригент. Това е моят отговор.

За финал на този разговор се надявам да ни разкажете малко повече и за безкрая, където беше последният концерт на Теодосий Спасов. Какво е за един музикант да свири на Антарктида?

Теодосий Спасов: Уникално. Вдъхновяващо и трогателно. Особено когато чрез музиката се срещаш и общуваш с животинския свят, типичен за тези места. Природата и тази дивотия, която те кара да се чувстваш като прашинка, те кара да преосмислиш начина си на живот, мирогледа си. Това беше нещо... Един акт на „изпиране на душата“, както казва един мой приятел, и на осмисляне на остатъка от живота ми. Там много хора са ходили, има и много написани книги от учени. Има такива, посетили Антарктида по седем или десет пъти, например водача, на когото много благодаря и който ни пазеше като „светиня“ на отиване и нa обратно.

Проф. Пимпирев вече 28 години прави тези пътувания и прокарва своите идеи. Дано намери свой заместник, за да го обучи, защото годините минават, а това е едно място, което трябва да се развие. Неизследвани места са и може би напред в бъдещето човечеството ще има по-голям интерес към тези места, надявам се, без да бъдат опорочени. За себе специално бих искал да го запазя веднъж, и то по този начин, по който съм го възприел.

Предстои до края на годината да излезе и албум с музика, записана там заедно с китариста Християн Цвятков, с когото пътувахме. Имаме намерение да го направим с други наши сродни души музиканти и да стане по-мащабен и звукът, и внушението, изобщо това, което се опитваме чрез средствата на музиката да покажем на почитателите си. Авантюрата в музиката. Ще има и видео, може би и нещо като албум с фотографии, които сме запечатали от това място. |32

Заглавна фотография: Владислав Христов

Защо... Джазовия брой?
Последвай списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани член на Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!