Построен на древен кръстопът, градът с много имена хилядолетия наред се превръща в дом или последен пристан за хора от различни държави и империи, говорещи на различни езици, и вярващи в различни богове. Всички те, нямащи нищо общо помежду си освен един град, разминаващи се в историята като последователно избледняващи точици, но пък споделящи едни и същи пътища.

Изменчив в почти всичко, Пловдив сякаш през годините освен всички културни, духовни и исторически основания, с които се гордеем днес, е направил част от „древността“ и „вечността“ и своите пътища. Да, актуалният прочит звучи комично. Но не просто пътищата, а всички онези видими и вече невидими пътеки, улици, неназовими места за преминаване, които освен практичната си и обяснима цел, правят много повече. Те са може би най-важният инструмент на паметта, чрез който си спомняме – създаваме и разказваме себе си, конструираме знание за местата, на които сме били, безкрайна върволица от неща, случили ни се не просто някъде, а сред пътищата на Пловдив.

Неслучайно Хрониката си Никола Алваджиев започва с въображаема карта на града – описание на всички известни му турски имена на улици и махали, а в следващите десетилетия никой от „летописците“ не успява да разкаже почти нищо без да спомене улиците. Декорът, сред който се случва животът, в един момент след мъглата на времето се оказва може би по-оставащото. Ако опитаме да си представим света без познатите ни крайъгълни камъни, ще се окажем в пространствен нонсенс. А в ежедневието рядко ни остава време да забележим всички чудни пътеки около нас.

Встрани от големите булеварди и „най-дългата пешеходна улица“, Пловдив заслужава своеобразна „карта на неочаквания път“. Може би много от нас ще се разпознаят в профила на човек, живял цял живот в града, но неусетно отклонил се от пътя си и попаднал на напълно непозната улица, остатък от улица, безистен с къщи, забравили сами за себе си, или просто склон на хълм, на който куриерите проклинат професията си. Не са и малко домовете по тепетата в Пловдив, където скалите влизат в стаите и терасите и съжителстват наравно с хората, тихо надсмиващи се над преходността ни.

Естественият релеф на три хълма и река създава, от една страна, необходимите условия за живот и изкуство, от друга – все нещо някъде ни пречи да минем. Стремежът да подчиним на нуждите си средата не е единствено следствие от масовото заселване в града. Още Римските акведукти, които днес едновременно впечатляващо и малко тъжно стърчат на Коматевско шосе, са един от първите ни познати опити да прокараме път – не за хората, а за водата.

По̀ на север, където Марица дели Пловдив, лежат опитите ни да минем на другия бряг и да свържем двете части на града или на кораб, или малка лодка да преплуваме от запад на изток, а защо не и чак до Гърция. Спомням си лекия уплах, но и преобладаващата надменност на хората при вида на пълноводната Марица през 2005-та от моста на Панаира – сигурни че са спасени от стихията, но и с впечатляващо смирение пред буйстващата вода. Пътеки сме си прокарали и в речното корито, където влюбените, рибарите и наркоманите делят един бряг. Направихме си дори плаж за кратко. Хората и реката все някога ще живеят заедно, досущ като масичката с пейка, източно от моста на Герджика, където след топенето на снеговете водата се вдига до нея, после изчезва, за да освободи място на човека с бира и цигара. Онзи от корицата на Махленския човек.

Всъщност ние и заради пътищата сме открили един от най-разпознаваемите символи на Пловдив – Античния театър. Необходимостта от транспортна връзка, за да се отпуши нарастващият градски трафик през 1960-те, е вперила погледите ни в Джамбаз тепе, откъдето, вместо достижение на социалистическия труд обаче, излиза вечната сувенирна картичка на Пловдив.

Тъжни и симптоматични са опитите ни за прокарване на нови пътища днес. Отвъд сферата на комично-нелепото на преден план ще видим няколко големи булеварда, които вече година тънат в кал и прах и изглеждат по-скоро като военен телевизионен репортаж, отколкото като инфраструктурно начинание. „Даме Груев“, Брезовско, Околовръстното, Модър-Царевец, пробивът под гарата, пробивът под Водната палата, Южният обходен колектор са все белези на безпътицата и на неможенето, което всъщност вече е нормализирано и на никого не му прави впечатление. Стремежите ни да пробием пътеки през тепета и скали, да прокараме релси, да надскочим реката, да полетим над миналото ни правят донякъде наивни и чаровни, от друга страна – неспособни да се научим да ходим сред камъните, които се ронят от дните.

Идеите за пътища и пътеки на движещия се пловдивчанин започват винаги много устремено и еуфорично, с пресконференции, презентации и 3D проекти. Продължават с шумни първи копки, снимки и журналисти и свършват досущ като онези десетки пътечки по тепетата, които ти се откриват напълно случайно. Тръгваш по тях с надеждата да намериш нов път, но изведнъж свършват в нищото, сякаш никога не ги е имало. И в крайна сметка разбираш, че не по нов път, а някъде подир себе си си тръгнал.