„Залата пръщеше от посетители, всички бяха екзалтирани“. В петте кратки, но интензивни години на съществуването си от 1989 до 1994 година група Ръб представя общо единадесет проекта, които утвърждават статута ѝ на феномен. За да ги видят или участват в тях, се стичат хора от цялата страна.

Пловдив, края на 1989 година. Сред хаоса и еуфорията от ноемврийските събития дванайсет млади художници се обединяват в неформална артистична група. Кръщават я с програмното Ръб, в което се крие и ключът към разбирането на естетическите им търсения – това е „онази част от обществото, която не се е превърнала в гладък речен камък“. Несъгласни с нормите и организацията на художествения живот, членовете ѝ отговорят на момента по възможно най-естествения начин – с провокация.

Това са Албена Михайлова, Венета Маринова, Димитър Келбечев, Димитър Митовски, Емил Миразчиев, Ивайло Григоров, Игор Будников, Кольо Карамфилов, Моника Роменска, Надя Генова, Павел Алберт и Румен Жеков, които заедно остават в историята като едни от първите, осмелили се да преведат на български езика на световното съвременно изкуство, и със сигурност първите, посегнали към неконвенционалните изразни средства в Пловдив.

„Това не би могло да се случи никъде другаде“

Албена Михайлова-Бенджи разказва за първите месеци на Ръб. Когато идеята за групата се заражда, тя живее в София, но се прибира обратно в Пловдив, за да участва в началото. „Разстоянието Пловдив-София беше перфектната далечина, за да получаваме нужната информация, но същевременно да не сме в ръкохватката на апарата.“ Михайлова пази писаните на ръка чернови на манифеста на групата, в които художниците ясно се противопоставят на общите политики на творческите съюзи и отказват да участват в „механизираната, централизирана, идеологизирана, псевдокултурна система“.

През март 1990 година ръбовете откриват първата си изложба „Символи и знаци“. Почти всички работи в нея са реакция на вчерашния ден. Изследователката на групата Живка Валявичарска ги описва като „саркастичен коментар върху социалните реалности по времето на комунизма и крайна бутафоризация на символиката на държавната власт“1. На откриването в залата на „Гладстон“ №32 посетителите са посрещнати от пионерски хор. С ъглови сърпове е разрязана огромна торта във формата на петолъчка, която съдържа силен кървавочервен хранителен пигмент и оставя следи по устните. „Нашата торта беше политическа. Да имаш парче от нея означава да участваш в управлението на обществото, а не само да гледаш как някой друг разпределя сладкиша“ – пояснява Бенджи. Друга съпътстваща акция е озаглавена „Топките на историята се търкалят“ – когато залата е вече препълнена, в краката на хората е спусната лавина от неголеми, но тежки керамични топчета, които целят да създадат хаос и рефлектират политическата нестабилност в страната тогава.

Самите произведения в изложбата се шегуват с агитационните похвати на комунизма („Химн за черното“ на Игор Будников). Занимават се с невъзможния избор между „за“ и „за“ („Делегат“ на Моника Роменска). Ускоряват историческите процеси („Стената“ на Емил Миразчиев), претворяват символната система на режима според новите естетически търсения на авторите (триптиха „Пънк“ на Кольо Карамфилов и Димитър Митовски). В творбата на Румен Жеков „Когато цъфнат налъмите“ Валявичарска вижда триумфалното настроение, което се чувства особено силно в Пловдив, един от центровете на демократичните сили2. Силно въздействаща е и инсталацията „В памет на жертвите от Белене“ на Димитър Келбечев – черен душ, от който валят черни пирони – която днес можем да видим в постоянната експозиция на Градската художествена галерия на ул. „Съборна“ 14А.

„Залата пръщеше от посетители, всички бяха екзалтирани. Тогава разбрахме, че публиката има нужда от този отдушник“ – разказва Бенджи. Една от творбите, с които тя участва в изложбата, е „Духът на комунизма“ – огромна конструкция на човешки бюст, покрит с бяло платно, зад което всеки може да надникне в кухия и безсъщностен характер на режима. Никое от произведенията не е подписано, изложбата се възприема тотално. И макар днес да разрежеш торта във формата на петолъчка да изглежда безобидна проява, в контекста на времето си актът е радикален и новаторски. В „Символи и знаци“ няма слаба работа. Така се ражда легендата Ръб.

Само месец по-късно художниците изненадват със следващата си изява – екоакцията „Черен хепънинг“.

На Цветница градинката до Джумаята осъмва, покрита с черни найлони. Зелени площи, дървета, пейки, алеи – всичко наоколо се конфронтира с празника и отправилото се към църквите множество. Акцията цели да информира за тогавашните екологични опасности от КЦМ. Втората ѝ част е наречена „Стената на желанията“. По цялата дължина на дувара на църквата „Св. Св. Константин и Елена“ е разположен бял картон, на който минувачите свободно могат да изразят себе си. Интересът отново е огромен – пловдивчани споделят и продължават мислите си по стената през целия ден. „Прочетохме какво мислеха хората, предоставихме им поле за емоционална изява, за всичко, което ги задушаваше“ – спомня си Бенджи. Един от надписите, уловили духа на времето, гласи: „Подкрепяме всичко, което ги събаря“.

„Нямаше как да не бъде и политическо, доколкото въобще имахме опит с него – разказва тя. – Но има разлика между това да си политически и социално активен и това да си партийно активен. Не сме искали да агитираме с резултатите на нашата работа. Искахме те да са пластични, да са интерпретации на темите. Да не са директни плакати, лозунги или празни крясъци да живее този, да умре онзи. Държахме езикът, на който се изразяваме, да е художествен. “

В петте кратки, но интензивни години на съществуването си до 1994 година групата представя още девет проекта. Изложби, акции, инсталации, които продължават да провокират, да коментират остро проблеми, да затвърждават статута ѝ на феномен в българското изкуство. За да ги видят или участват в тях, се стичат хора от цялата страна.

По свой начин авторите от Ръб развиват и традицията на Пловдив като град на художници.

Според Бенджи, пътят пред тях е бил „разчистен“ от предходното поколение, условно известно като „пловдивската школа“. В лицето на Слона и компания те срещат подкрепа още отпреди основаването на групата. „В този контекст Пловдив никога не е бил лесен град от политическа гледна точка. Тук винаги се е случвало нещо по-различно, по-бунтарско. Може би неслучайно тази група е възникнала тук“ – смята Емил Миразчиев в интервю за сайта „въпреки“.

Закономерност между появата на „пловдивската школа“ и група Ръб открива и Живка Валявичарска. По думите ѝ, макар и коренно различни в същността на художествените търсения, и двете поколения се борят за качествено новите функции на творбата. „Дори ако се спрем на революционните подходи на пловдивските априлски творци, ще видим, че двадесет години по-късно, в тенденциите на историческата приемственост, градът възпитава следващото поколение в духа на открито отстояване на творческата свобода“3.

През есента на 2016 година ретроспективната изложба „Музеят Ръб“ в Баня старинна събра на едно място знаковите произведения на групата и постави на преден план въпроса за липсата на български музей за съвременно изкуство. В условията на институционално безразличие инициативата да разказват близкото минало остава в ръцете на авторите и шепа изследователи и сериозно ограничава интереса на по-широката публика към темата. А група Ръб със сигурност е вдъхновение, което го заслужава.

1 ВАЛЯВИЧАРСКА, Живка. Символи и знаци [online] openartfiles.bg, 2021 г.

2 Пак там.

3 ВАЛЯВИЧАРСКА, Живка, Група Ръб и неконвенционалните форми в българското изкуство, 1984-94 г. Дипломна работа, Катедра Изкуствознание, НХА, 1999 г.

Заглавна фотография: „Явната закуска“ (1992). Акция в рамките на Международния фестивал за модерно изкуство „Процес-пространство”. Художниците подреждат богата трапеза и с въжета преграждат достъпа на публиката до нея. Акцията е коментар на стоковия дефицит в страната тогава. © Група Ръб