„Хагабула“ е демонстрация на стил. Поетични сравнения, кратки, ударни изречения, които подобно бързите движения на опитен боксьор удрят въображението на читателя и го притискат в ъгъла без възможност да диша или време да се потопи в красивите и нежни образи, които безспорно присъстват.

Това не е Ернан Кортес, който заедно със своите съратници заграбва богатства и избива ацтеки, това не е онзи 16. век на Велики географски открития, които помните от училище. Това е „Хагабула“ – необяснима кръговратна хипноза, магическо пренаписване на познатите граници, в които конкистадори и вещици танцуват в самия край на света. История за любов, грехове, мечти и справедливост, написана с умение и ерудиция, но въпреки всичко удавена от високите вълни на амбицията.

Освежаващо е, когато български автор загърби злободневието и традиционната балканска романова традиция, за да отправи поглед към по-широки хоризонти. Такъв бе превъзходният опит на Милен Русков да ни припомни трагикомичните парадокси в Испания от същия век в „Захвърлен в природата“. За разлика от него Тодор П. Тодоров, преподавател по философия на Средновековието и Ренесанса в Софийския университет, се отправя на по-сериозно пътуване, прекарано през магическия реализъм, което постепенно напуска очертанията на историческото и започва да се лута из коридорите на множество идеи.

Действително мисловният експеримент „какво би станало, ако…“ е любопитен, такава е била и първоначалната идея.

Какво би станало, както Тарантино ни показа на големия екран, ако таен отряд разстреля Хитлер или ако последователите на Чарлс Менсън объркат къщата на Роман Полански. В случая какво би станало, ако конкистадорите се провалят. Това обаче не е достатъчно за Тодоров, който сякаш се чувства на тясно в художественото пренаписване на историята и започва да добавя всевъзможни философски, приключенски и феминистки елементи.

„Хагабула“ е първи роман за Тодоров след два сборника с разкази. Любовта и лекотата към кратката форма проличава, тъй като фрагментарното представяне на наратива, нехронологичното прескачане от една в друга сюжетна линия (по „1001 нощ“), предоставят гъвкавост в започването и изоставянето на сюжетите. Присъстват и разкази в разказите, които допълнително объркват. Жените, въпреки амбицията за феминизъм, подозрително си приличат, приключенските наративи не стигат до никъде, а паралелните гледни точки към едно и също събитие остават недоразвити. Има герои, които впоследствие разбираме, че са един и същи човек, които са навързани с бели конци, за да добият цялостност.

За всички любопитни първата страница на романа е достатъчно красноречива.

Още от нея си личи, че преди всичко „Хагабула“ е демонстрация на стил. Поетични сравнения, кратки, ударни изречения, които подобно бързите движения на опитен боксьор удрят въображението на читателя и го притискат в ъгъла без възможност да диша или време да се потопи в красивите и нежни образи, които безспорно присъстват. Изглежда Тодоров е чел „Кървавият меридиан“, в който Маккарти доказа, че с достатъчно въображение сравненията могат да бъдат безкрайни, но все пак там образите очертаваха една плътна апокалиптична картина, докато тук остават разхвърляни и произволни. Множество красиви фрази присъстват просто защото са красиви.

Думата „хагабула“ е мистерия, която произлиза от вещерския език и означава няколко неща едновременно, някъде между отмъщението и началото на един нов свят. По-търпеливите ще трябва да почакат до втората половина на романа, за да разберат накъде води сюжетът, но могат да разчитат на утопичен и претупан финал, който не успява да оправдае старателното навързване на герои, сюжети и историческа действителност. Така обръщането на очакванията накрая увисва като оправдание.

„Хагабула“ пренаписва историята, но вместо да предложи различен прочит и да ни накара да се замислим за посоката, в която вървим, ни захвърля в опиянено пътуване, в което самовлюбеният стил изпъква над яснотата и задушава иначе вълнуващата концепция.

Още от критическата рубрика на Нула32:

Българска фантастика за края на света в „Атлантически експрес“ на Георги Тенев

„От тази страна на смъртта“ на Радослав Парушев

Писане в минало време във „Вечерна сватба“ на Иван Станков

Заглавна фотография: Корицата на „Хагабула“ на Георги Тенев