„Културата обаче надви мрака“ – пише директорът на Народната библиотека и музей Борис Дякович през 1928 г., когато многогодишните му усилия да разшири сградата на учреждението най-сетне са увенчани с успех. Проблемът с недостатъчното място за музея обаче съпътства цялата му история. Проследяваме основните моменти.

Първи стъпки и първи дом

За да вникнем в същността и значението на тази битка трябва да се върнем в първите години след Освобождението. Новопридобитата свобода дава силен тласък на културното развитие в България. Въпросът за основаването на музей е поставен още през 1879 г., когато по времето на Йоаким Груев, който заема поста на директор на Народното просвещение в Източна Румелия, започват да се събират първите книги, паметници и старинни артефакти. Основаването на Областната библиотека и музей през 1879 г. обвързва съдбите на двете институции. Първите събрани експонати са съхранявани в хранилището на Дирекцията на народното просвещение с уредник Иван Добровски, който съставя и Правилника за дейност на институциите. С подписването на „Публично административен правилник за устройството и управлението на областните библиотека и музей” от Александър Богориди на 1 май 1882 г. библиотеката и музеят са юридически признати, а официалното им откриване се състои на 15 септември същата година. 

По това време Дирекцията на народното просвещение и Областната библиотека и музей се помещават в къщата на Исмаил бей, която се е намирала на днешната ул. „Христо Г. Данов“. За сградата арх. Христо Пеев пише, че е с „прекрасна вътрешна архитектурна разработка, цветна украса и величествен таван“. От трите етажа на впечатляващата сградата обаче все по-разрастващите се библиотека и музей заемат само две стаи, затова още същата година управителят на библиотеката и музей Александър Богориди поставя проблема с недостига на място пред Дирекцията. 

Така на 1 март 1883 г. Областните библиотека и музей напускат конака на Исмаил бей, който през 1901 г. е преустроен в първото търговско училище в България на името на Евлогий Георгиев. Новият директор Илия Йовчев премества учреждението на склоновете на Сахат тепе в сградата на сарача Еминаа Хаджи Неджибов. За съжаление, и тази сграда се оказва неподходяща за нуждите на библиотеката и музея и Йовчев започва усилена работа по въпроса за построяването на сграда, конструирана специално за културното учреждение. През следващата 1884 г. Областната библиотека и музей сменят още веднъж своя дом и се местят в къщата на Анастасаки Томиди на днешната ул. „Съборна” № 33, която по-късно е съборена при прокопаването на тунела. Така в рамките на пет години Областната библиотека и музей сменят сградата си три пъти.

Музеят, Съединението и площад „Съединение“

Докато библиотеката и музеят търсят сграда, която да отговаря на нуждите им, в столицата на Източна Румелия кипи идея, която ще оформи бъдещето на България. Строежът на сградата на Областното събрание на днешния пл. „Съединение“ по проект на италианския архитект Пиетро Монтани предизвиква вълна от недоволство сред гражданите, които очакват Съединението. През 1885 г. голямото събитие е вече факт, а в сградата така и не се провежда нито едно събрание. Пред Пловдив стои въпросът за какво може да бъде използвана сградата.

Отговор дава директорът Йовчев. Освен общонационалното значение на Съединението и радостта от него, Йовчев вижда възможност за Областната библиотека и музей. Той се надява, че те ще могат да се преместят в новопостроената сграда на Областното събрание, а Министерството на народното просвещение официално разрешава преместването от 1 март 1886 г. Така учреждението сменя името си на Народна библиотека и музей и най-сетне намира своя собствена сграда, макар и построена за други цели.

Времена на застой и времена на подем 

В следващите години библиотеката и музеят често сменят директорите си. За кратко поста заема Иван Белопитов, а след него и Иван Говедаров. В първите си години към библиотеката и музея съществува и художествена колекция и през 1889 г. Говедаров организира първата художествена изложба в Пловдив. След него Стефан Ботев, един от братята на Христо Ботев, заема длъжността за по-малко от година, но поради преждевременната му смърт, се налага директорът още веднъж да бъде сменен. За библиотеката и музей настъпват времена на застой. В продължение на шест години, макар и с прекъсвания, поста заема италианецът Атилио Такела, който остава в историята на учреждението с големия брой „мистериозно изчезнали“ монети от нумизматичната колекция на музея. В началото на ХХ в. Такела е осъден на публичен затвор и голяма глоба, заради лошото си управление, но впоследствие бива помилван от княз Фердинанд. 

Така в началото на новото хилядолетие учреждението е затворено, а музейните сбирки са пренесени в София. На 1 май 1901 г. управлението на Народната библиотека и музей поема Борис Дякович. Страстен археолог, отдаден на делото си, след години неуморен труд, на 1 октомври 1910 г. Дякович успява отново да отвори музейния отдел, който преди това съществува като археологически-нумизматичен кабинет. През 1921 г. кабинетът е преименуван в Археологически музей, а според новия правилник, изработен от Дякович, експонатите в музея са разделени на три отдела – археологически, нумизматичен и художествен.

Въпреки многобройните успехи на Дякович в развитието на Народната библиотека и музей, пред него все така стои въпросът за сградата на учреждението. „Едни от най-важните въпроси за развитието на една публична библиотека е въпросът за сградата, дето тя се поместя“, пише Дякович.

През 1923 г. комисията, която Министерството на народното просвещение назначава, за да разследва въпроса, констатира, че тогавашната сграда действително е твърде малка за увеличаващата се колекция на библиотеката и музея. „Последните две години обаче са най-щастливите за музея. След дълга и мъчителна борба през ред години най-сетне със съдействието на бившия министър на финансите сполучих да снабдя музея със собствена сграда“, пише Дякович, след като през 1928 г. след голямото Чирпанско земетресение, музеят е преместен в сградата на данъчното агентство, където се помещава и до днес. Сградата е преустроена по проект на арх. Христо Пеев, а музеят е преименуван на Народен археологически музей и отваря врати за посетители през 1930 г., въпреки че все още не бил обособен самостоятелно от библиотеката. Днес в сградата на Областното събрание се помещава Историческият музей, а в сградата на бирничеството – Археологическият.

Дякович освобождава директорското място през 1932 г. След него поста заемат литературният критик и драматург Иван Радославов, Стефан Андреев и видният учен и археолог Димитър Цончев. След 9 септември 1944 г. културните учреждения в Пловдив са реорганизирани, а музеят е обособен като самостоятелен от библиотеката едва на 10 март 1945 г. Заедно с него е поставено началото като отделни институции на Държавната художествена галерия и Народната библиотека „Иван Вазов“. Така трите учреждения, които повече от 60 години от своето съществуване водят общ живот и борба в името на културата, най-сетне поемат по свой собствен път. 

Дупка вместо музей

Следващият път, в който музеят има възможност да получи нова сграда за все по-разрастващата му се колекция, е след около 30 години. През 1970 г. във в. „Отечествен фронт“ е обявено, че предстои изграждането на Музей на тракийската култура. Мястото, на което музеят е трябвало да бъде изграден, се намира до ДКЦ 1 и днес е по-известно като „дупката до Понеделник пазара“. През 1976 г. по археологическите обекти, разкрити след събарянето на сградите, работи археологът Лилия Ботушарова, която проучва малка част от него. Мащабните проучвания се извършват от Жени Такова години след това, а проектът на новата музейна сграда е на архитекта Милчо Сапунджиев.

Музеят е бил замислен като сграда на световно ниво, в която да се помещава най-богатата колекция от тракийски предмети, като например тези, открити при разкопките на могилите при Дуванлий. Монументалният музей е трябвало да бъде част от честванията по случай 1300 години България, но независимо от готовността на проектантския екип, така и не е завършен, поради липса на финансиране. Това е единственият път, в който Археологическият музей има реална възможност да получи сграда, която е специално проектирана за целите му. 

По план сградата на Музея на тракийската култура е разделена на административна и изложбена част, като е отделено специално място за Панагюрското златно съкровище, което е трябвало да бъде изложено в Пловдив. Сградата е проектирана на базата на осмоъгълници, без цялостният ѝ облик да закрива гледката към тепето. Днес теренът е частна собственост и принадлежи на Димитър Георгиев. Многократно са правени археологически проучвания и различни проекти за създаването на културно-исторически център, като последният бе внесен в НИНКН в началото на тази година.

30 години проекти, ремонти и предложения

В края на 90-те, когато Спас Гърневски е кмет на Пловдив, е внесен проект за реконструкция на Централните хали в музейна сграда. Проектът е на архитектите Топалова и Алексиева, но и той остава неизпълнен. В същото време тежкото състояние на сградата и експозиционните витрини налага затварянето на Регионалния археологически музей в периода 1995 – 1999 г., когато по проект на архитект Дженева сградата е ремонтирана и укрепена. Четири години по-късно е изработен нов проект за цялостен ремонт, като за работата по него музеят е затворен от 2006 г. до 2010 г.

Това са последните промени по въпроса със сградата на Археологическия музей до миналата година, когато Общината излиза с предложение да даде сградата на БНБ на музея. Бившата сграда на банката е проектирана от швейцарския архитект Якоб Майер през 1898 г. и е паметник на културата. Дали обаче зданието, което има нужда от цялостен ремонт, е подходящо за нуждите на музея, който така и не получава сграда, изградена специално за него, предстои да разберем.

Заветът на Борис Дякович – летописна бележка от археолога създател

Музеят, който не спира да расте – разговор с директора на РАМ – Пловдив доц. Костадин Кисьов

Между спасеното и разрушеното – археологическите открития, които променят облика на града

Заглавна фотография: Къщата на Исмаил бей 1901 г. © НБ „Иван Вазов“