„Всеки трябва сам да си заслужи доверието на Града, даже и ако в центъра има улица с името на дядо ти…“, разказва проф. Мария Шнитер, на която зададохме няколко от въпросите на настоящия брой. Богатата история на фамилията на прага между България и Европа предлага отговори, от които има какво да почерпим.

Самоопределение 

Винаги съм се усещала като българка; това усещане се засилва, когато съм в чужбина. Макар да нося „чужда“ фамилия, никога не съм имала чувството, че съм „дошла отвън“. В моето детство (родена съм във Велинград) семейството ми беше естествена част от „елита“ на малкия град, където възрастните хора не бяха забравили ролята на дядо ми – адвоката Йосиф Шнитер – за модернизирането на Чепинската долина и превръщането ѝ в курорт по време на кметуването му там в периода 1934-38 г. Баща ми (Антон Шнитер) беше учител по немски и английски в местната гимназия и поколения негови ученици запазиха спомена за понякога ексцентричната му академичност. В тази семейна среда ние с брат ми израснахме естествено носейки фамилията Шнитер като нещо, с което човек неизбежно се съобразява…

Аз съм по-голямата и на мен се падна да приема от дядо ни спомените, документите и малкото останали предмети, свързани с името и делото на архитекта Йосиф Шнитер. Бях 5-годишна, когато дядо за първи път ме доведе на „посветително“ посещение в Пловдив, помня, че отседнахме в дома на Каблешкови, с които от поколения семействата ни са близки. За няколко дни посетихме повечето от важните Шнитерови сгради, както и гроба на архитекта – и така бях запозната с част от фамилната история, която в следващите години ставаше все по-важна за мен.

Когато през 1980 г. пристигнах да следвам в Пловдив, отначало наистина се почувствах като пришълец. Не заради немската си фамилия, а защото Пловдив по принцип трудно приема идващите отвън хора и бавно ги допуска до местата, където наистина се случват важните неща и се вземат важните решения за града. Имам предвид не официалните институции, а невидимите пловдивски „втори мрежи“, които дърпат конците на „първите“. Сигурно е правилно да е така – всеки трябва сам да си заслужи доверието на Града, даже и ако в центъра има улица с името на дядо ти… 

Родова памет

Чешкото е съвсем малко всъщност, защото архитект Шнитер се жени за германка – Елиза Бауман, от едно малко градче в Бавария, и „домашният език“ на семейството от век и половина насам е по-скоро немски. Омама, както я наричат всички у нас, до края на живота си не успява да научи добре български (тя умира през 1951 г.), но все пак след смъртта на съпруга си предпочита да остане в България и да отгледа сама, с много трудности, четирите си деца, вместо да се върне в Германия. И досега сме в интензивни контакти с немските си братовчеди, а за съжаление, още преди десетилетия изгубихме преките връзки с чешката част от семейството. 

От дядо си помня неговия разказ как – след построяването на пловдивската пивоварна Каменица (на Фрик и Сулцер), чехите се събрали да опитат прясното пиво. Дали и на момчето да отпие – нали е и той чех, мъж ще става! И то глътнало първата си глътка и казало „Горчи… дай още!“.

А иначе – аз съм в третото поколение от семейството, родено в България. Три поколения не са малко, особено в динамичен век като нашия – съдбата на фамилията в 20. век е повече от драматична и изцяло обвързана с българската и европейската история и култура. Всичките четири деца на арх. Шнитер пътуват и работят или учат в чужбина и всички по различни начини превръщат делото и живота си в мост между България и Европа. Юрист, архитект, музикантка, филмов режисьор, всеки от тях превежда и пренася – в буквален или преносен смисъл – европейското в България. 

Ще напомня само един пример – през далечната 1936-37 година дядо ми Йосиф Шнитер, тогава кмет на Лъджене, инициира изграждането на първия минерален басейн с олимпийски размери в Лъджене и така поставя началото на сегашната СПА столица на Балканите. Проектът е посрещнат с ужас и неразбиране от населението на консервативния помашки край, църквата е готова да отлъчи вироглавия кмет, който организира дори национален конкурс за „Царица на плажа“, отразен в тогавашните медии и кинопрегледи… Да, може би трябва да бъдеш по някакъв начин чужденец и различен от околните, за да успееш да погледнеш в бъдещето от неочаквана гледна точка и да разбереш накъде е правилният път. 

И ще бъдеш вече „един от нас“…

Да кажа първо един интересен факт от фамилната история: арх. Шнитер пристига в България през 1877 г., а кандидатства за българско гражданство почти две десетилетия по-късно – през 1895 г., когато вече е построил много от емблематичните си сгради, създал е градоустройствения план на Пловдив, женен е и има три деца. Указът за гражданството му се забавя още цели десет години – до 19.04.1905 г. Защо австро-унгарският поданик решава да предприеме тази знакова стъпка именно в този момент? Дали точно тогава той се е почувствал „местен“? 

Като оставим настрана вероятните чисто формални причини, най-вероятно окончателното усядане, вкореняването, изисква не само време. Необходимо е да се прекъснат невидимите нишки, които те дърпат назад, да се изтъче нова мрежа от знания и познанства, от умения за справяне с всекидневните предизвикателства, вкусове, аромати, звуци, спомени – за да можеш да прекрачиш границата между своето вчера, в което си бил някой-друг-някъде-другаде, и своето утре, в което ще си ти-тук-и-сега. И ще бъдеш вече „един от нас“…

Живяла съм в чужбина и познавам това усещане на постепенното избледняване на останалото назад – лицата, гласовете, събитията, новините, звуците… И постепенното срастване с новото място – с неговите улици и със светлината му, която никога не е същата като вкъщи, с новите вкусове, различни от домашните, с различния звук на трамвая, с календара на празниците, които не са нашите празници – и които постепенно стават наши. За годините ми в чужбина не стигнах дотам да прекрача окончателно прага между „тук“ и „там“, но мисля, че усетих как това се случва и сигурно така се е случило и с моите предшественици, а се случва и днес с толкова много българи, които стават „местни“ някъде другаде.

Ние и другите

Трудно е да се обобщава – и не бива. Българското общество обича да се кичи с етикети като „толерантност“ и „гостоприемство“, но дефиницията за това кой е чужд съвсем не винаги включва само етнически чуждите. Тези, които са различни от мнозинството – по произход, по религия, по сексуална ориентация и дори понякога по политическа и социална позиция – често са приемани като чужди, дори когато са етнически българи. 

Разбира се, в миналото българите са давали неведнъж примери за съпричастност и подкрепа към етнически различните, попаднали в беда – приемането на арменците след геноцида в 1915 г., спасяването на българските евреи по време на Холокоста – това са моменти на уникално единение между морален императив и мисъл/действие в историческа перспектива. Доброволческите усилия в помощ на украинските бежанци през последните няколко месеца доказват, че този усет за добро и зло все още не е заличен от националната ни памет и начина ни на мислене.

И в същото време отношението на обществото към „своите други“ – българските роми – съвсем не показва желанието ни да живеем заедно с различието; по-скоро предпочитаме да го игнорираме или да се опитаме да го лишим от неговото своеобразие, пъстрота и богатство.

Под „стъкления таван“

Да си чужденец дава така наречената „привилегирована гледна точка“ – възможността да запазиш граничната си позиция, оставайки с единия крак отсам, а с другия – отвъд „прага“. Тази позиция позволява да видиш случващото се с друга степен на ангажираност – едновременно като пряк участник и дори потърпевш, но и като неутрален наблюдател. Така, ти винаги си оставаш на прага и все не можеш да го прекрачиш.

Цената, която плащаш, ако избереш да останеш по-дълго в тази лиминална позиция, е невъзможността да се почувстваш докрай част от цялото на приемащата те общност. Дори когато си изучил езика ѝ, дори ако познаваш историята ѝ по-добре от родените тук, дори и да си готов да воюваш, за да я защитиш – винаги ще усещаш „стъкления таван“, който ще ограничава изкачването ти от прага към първия етаж. И тогава ще трябва да дойдат следващите поколения, за които да са родени точно на този праг няма да бъде пречка в изкачването по етажите, а по-скоро ще им дава допълнителна начална скорост. И които може да изберат да станат чужденци някъде другаде.

Още от темата на броя „Plovdiv Calling“:

По стъпките на минувачите – градът през погледа на чужденеца преди и сега

„По-големи българи от българите“ или „чешката културна инвазия“

От Пловдив с любов – петима чужденци, които отдавна вече са местни

Илюстрации: © Стефани Неделчева