Спомням си, един от първите броеве на списанието беше посветен на тютюневите складове. Макар №3 и до днес да си остава един от любимите ми, тогава най-силно впечатление ми направи текст, който като че ли бе най-малко свързан със складовете. По-скоро беше своеобразен манифест на аромата като преносител на спомени. Един от описаните аромати познавах и аз – този от пекарната на ул. „Ген. Данаил Николаев“. Години наред семейството ми купуваше козунаците за Великден от там. Мястото се беше превърнало в част от традиционната ни разходка в дните преди Великден. По-късно, когато пораснах, минех ли през пекарната, с умиление си спомнях тези разходки с аромат на козунак. Хванех ли момент, когато пекарната работи, все нещо се печеше и ароматът отново можеше да се долови отдалеч. Когато излезе броят, посветен на тютюневите складове, и разбрах, че този аромат, достигащ радиус от три къщи, е част не само от моите спомени, се зарадвах. Замислих се, че щом и на автора на текста му е направил впечатление ароматът, то не ще и дума – на много други пловдивчани ще да е. Така пекарната, макар и вече все по-рядко работеща, за мен се превърна в част от символите на града, та нали и по списанията пишат за нея.

Наскоро си бях наумила, че ще мина през ул. Ген. „Данаил Николаев“, за да се сбогувам с друго архитектурно бижу, което скоро щеше да си отиде завинаги от картата на града – жълтата къща. На път за там минах и през мястото, където доскоро се издигаше сградата на пекарната, но нея вече я нямаше. Вместо това видях празно пространство, готово за застрояване. Зачудих се дали не съм се объркала и пекарната да бе по-напред. Продължих, но колкото повече се отдалечавах, разбирах, че на нейно място ще бъде построена поредната бездушна кооперация.

С помрачено настроение, продължих към целта на разходката – жълтата къща. Вече нямах желание за дълго сбогуване, просто щях да я огледам набързо като за последно, да ѝ направя някоя и друга снимка за спомен и да си кажа като всеки българин, че това не би се случило в друга европейска държава. Докато стигна до кръстовището с бул. „Васил Априлов“, ставам свидетел на още няколко съборени сгради, които иначе трябва да са със статут на културно наследство. На тяхно място ново строителство, затворени комплекси, PVC дограма, офисните алуминиеви щори. С други думи – все сгради, за които архитектите нехаят. Изготвят проекта и работата им свършва дотук. Пълна противоположност на някогашните архитекти – тези на събаряните днес сгради. Те ходели почти всеки ден на място, за да проверяват дали строежът на творението им върви по план, дали не са прекалили с въображението и не трябва да преработят проекта, за да е възможно изпълнението. Затова и самите сгради от онова време имат дух, стоят тежко, излъчват достойнство. И така до сетния им час – до събарянето.

От Магдалена Славова

Изпратете ни Вашия отговор на въпроса „Какво не харесвате в Пловдив?“ в максимален обем от 500 думи на адрес team@nula32.bg, а ние ще дадем гласност на най-справедливите и критични мнения в следващите ни броеве.

*Гледните точки, представени в „32-та причина“, може да не изразяват редакционната позиция на Нула32.