Театър „Люксембург“ с неговите 17 ложи, червен плюш, абажури и скрити гримьорни се превръща в емблематичен приказен знак, който подхранва и отглежда стремглавото и авантюристично препускане към дверите на магиката театър.

Преди около три години, когато започнах работа в театъра, не съм предполагала, че толкова ще се обсебя от едно-единствено име. Историята на първия професионален театър не е малка, съвсем истински 140 години. Как селектираш важното, какви са мотивите за преценката ти? Не бих се и опитвала да Ви дам реалистичен отговор. Убедих се, че  историята на нещо толкова мигновено и едновременно вечно като театъра може да е единствено вярна на неговото изменчиво поведение – суетно, леко напудрено и много гръмко. Така, както самото театрално изкуство, и историята му е шумна. Понякога е подозрително скандална, друг път се опитва да се побере в измамна дипломатичност, но така или иначе винаги се връща при корените си – темперамента на чувстването. 

И така. Имало едно време…
Имало едно време едни кални улици, в един още по-кален град, намиращ се в Източна Румелия. В този град (в който аз съм родена), който някак своенравно се пъчи почти в центъра на България, се разхождат турците, оглеждащи къде подозрително, къде с подмустачен присмех българския гражданин със селска душа. Той все още не иска да бърза към Европата, нали току-що е извоювал свободата си. Той тепърва ще се върти около оста си като опиянен петел и ще се опитва да се назове. Този автентичен герой от градската сага, все още приличаща на село със своите пазари, животни и набити от климата обитатели, ще се опита да пробуди тъй рано един дух, който напусне ли бутилката, няма връщане назад. Именно тук, в Пловдив, едва три години след Освобождението ще се положат основите за това днес да говорим за професионален български театър. С уговорката, че  думата „професионален“ не означава в случая  художествено-качествени отношения. Всъщност театралният дух в Пловдив е започнал да будува над хората още преди официалната в историята ни 1881-а година. Данни за такива смели и дръзки театрални опити има още през 1866 г. Другият път, когато се разхождате в Стария град, спрете се пред известното Жълто училище, погледнете нагоре, вижте първо надписа на стената, непокътнат и достолепен, а след това чуйте как ученици от Епархийското училище на Йоаким Груев с плам играят „Многострадална Геновева“. Тогава училището се е казвало „Св. Троица“ и според историческите данни е било подходяща основа за подбуда на копнеж по театъра. Ето какво пише Георги Миятев, един от актьорите в първата театрална трупа и всеотдаен „ръкописец“  на историята, в своите спомени:

През пролетта на 1866 г. група младежи – ученици и граждани, под ръководството на учителя Матевски представили в салона на училището драмата „Многострадална Геновева”.
Ето какво разказва по този случай тогавашният ученик Вълко Иванов, сега книжар, роден в 1843 г.: „Бях писар в Земеделската каса и същевременно ученик в училището на Йоаким Груев. Училищни настоятели бяха Душо х. Дяков от гр. Чирпан, търговец на дървен строителен материал, Димитър Матевски от с. Меричлери, учител, и Петраки Аврадалията от Пловдив, търговец на галантерийни стоки. Ученици от същото училище и други лица под ръководството на учителя Матевски представихме в салона на новопостроеното училище „Св. Троица” драмата „Геновева”, та от прихода да се покрие дългът по постройката на училището. Аз играх поп в пиесата и дрехи взех от гръцкия свещеник Георги Сакелари от гръцката църква „Св. Марина”.
От това представление, както и от лицата, участвали в него, едва смътно си спомням само за Иванчо Гешов. Училището е построено с дарения от гражданите. Голяма част от дървения материал е била дадена даром от Душо х. Дяков”.

Споделям тази извадка, за да подготвя почвата за последвалите събития. Няма да разказвам как следващите години българската пловдивска „интелигенция“ в лицето на учители, книгоиздатели, просветители и революционери са забивали първите пирони в дъските на сценичното изкуство, било то и с благотворителна цел за пострадалите от Освободителната война или за построяване на важни сгради. Разбира се, през това време представленията на чужд език не спират. Една предпоставка в 1881-а година будната пловдивска общественост да започне нехамлетовски да пита: „А нашето де е?“. Името, което така и не успях да забравя, а придобивам романтически вид само щом чуя да се споменава, е Люксембург. Сега, ако ме питате, не знам къде точно на картата се намира и нямам намерение да пия кафе там, но свалям шапка на французина Бусе, (някъде това са двама французи Босси и Брюн, някъде е един човек Бруссе, а истината е някъде там) който се заема да построи първата театрална сцена, предназначена специално за дейността. Чуйте колко приказно започва всичко:

Център на града е площад „Джумая”. Всички локали и кафенета са около него. Там, наблизо в подножието на Сахат тепе, е и първият новооткрит „хотел”, разположен в ремонтирана и приспособена стара бейска къща, наречен така за разлика от многото турски ханища и наименован „Люксембург”. Големият терасообразен двор е превърнат в градина, в която през празнични дни свири военната музика. Долният етаж е ресторант и бирария. Там посещава елитът на града, там се дават банкети за посрещане и изпращане на консули и при други тържествени случаи.
Притежателят – някой си французин Brausset, движим изключително от интереса да противостои на конкуренцията на новооткритите два хотела „България” и „Адрианопол”, построява в двора, по подражание на по-големите европейски градове, театрален салон, който автоматично приема името на хотела „Люксембург”. Той станал международен театър, достъпен за всички външни и местни трупи.

И така, в Международний театър „Люксмебург“ започват да гостуват всякакви чужди трупи и да изнасят концерти, представления, да организират балове. Арменски, гръцки, италиански, руски, френски, турски, всички те дават цвят на „културната“ програма на първия салон, докато един ден не гръмва патриотичното:

Някои без работа хора са се юрнали да пишат таквиз праздни работи: трябваше ли театър? Ако трябваше – то еллински ли театър беше необходимостта ни? Ако беше еллински – то нашите еллини защо не го посещават? Ако еллините, които съществуват само на име не го посещават, българската интелигенция ли трябваше да го поддържа? Ако тази интелигенция, тази младеж го посещава не е ли по-добре да си прекръстят имената на Станчиди, Добриди, Георгопуло, Илионуло, Брадовалиди и пр. Не е ли срам за тази младеж? Ний оставяме на тази младеж – сама да отговори.” (Марица бр. 270 от 20 март 1881 г.)

Такива статии започват да се появяват периодично, като задават необходимия тон на недоволство и бунт. Те са немалка предпоставка обществеността да се събуди и да започне да „надава вик“ за българското, и то не къде да е, а в измеренията на едно изкуство, което тепърва ще проговаря. Мислите ли, че това е случайно? Аз съм убедена, че не е, защото именно театърът е онази трибуна, от която през епохите на своето развитие човекът е изказвал своите вечни тревоги и се е осмелявал да предизвиква публиката към катарзиси.
Също така неслучайна е датата 8-и декември 1881-а година. Вдъхновени от подкрепата на жадуващите българска култура народни нагласи и от няколко благотворителни представления на офицери и ученици („Светослав и Невянка“ от Константин Величков, „Михалаки Чорбаджи“ от Иван Вазов, „Насила оженване“ от Молиер), работниците от печатарското дружество на Христо Г. Данов образуват културно-просветно „учреждение“, което избира театъра за осъществяване на своите цели:

За първото представление на печат. д-во, в. „Марица”, бр. 343, 8-й декемврий 1881 год. оповестява: „Тая вечер в Международния театър ще се представи по български язик от любители: Стоян Войвода и Завистта на Барбуе, с благотворителна цел.

Местните вестници отделят доста място за театралния отдел пишат снизходителни рецензии и се силят да поощрят и популяризират театъра, да го направят място за изящна наслада и поука. Така „Народний глас”, бр. 248, вторник 8 декемврий 1881 год. за представлението на пиесата „Стоян Войвода” и „Завистта на Барбуе” пише:

Пиесата се изигра крайно сполучливо. Повечето актьори изглежда са истински талант. В първата сцена публиката не се уморяваше да ръкопляска. Г. Г. Ал. В. Луков и Татарчев играха ролите си като същи актьори. Г. Татарчев се отличи не помалко във втората роля, която има да играе като ранен войник. И по дикцията, и по жестовете изпълнението на ролята не оставяше нищо да се желае. Г-жа Милчо Попова, която изпълни важната и печална роля на Княгиня Милена с пълно разумение и твърде сполучливо. Г. М. Попов беше истински тип на турчин в ролята на бея похитител. Г-н и Г-жа Попови заслужават най-големи похвали за любезната готовност, с която, без да гледат на жертвите на време и на труд, са дали своето съдействие, за които сега така и в представлението на „Невянка и Светослав”. Ще бъдем несправедливи, ако не споменем тук и името на Г. Краварев, който твърде искустно изпълни ролята на Стоян войвода. По незнание имената на другите актьори ний си запазваме правото да поговорим за тях след второто представление на същата пиеса, която с удоволствие се научаваме ще да се даде в неделя вечер.

Тази извадка от вестник „Народний глас“ е един от първите опити да се даде критична оценка на актьорска игра. Имайки предвид историческите и политически условия на времето, тя е фундаментална, защото не просто отразява едно бурно отношение към театъра, но и предвещава неговата психологическа посока на развитие. 140 години по-късно това е основният класически метод за усвояване на актьорското майсторство – вживяването и реалистичното психологическо представяне на играния персонаж. Ще го видим и в много други рецензии, които продължават ревностно и безкомпромисно да следят първите стъпки в създаването на българско театрално изкуство. Ето защо театър „Люкемсбург“ с неговите 17 ложи, червен плюш, абажури и скрити гримьорни се превръща в емблематичен приказен знак, който подхранва и отглежда стремглавото и авантюристично препускане към дверите на магиката театър. Друг вълнуващ факт е, че основите на този копнеж по професионален театър са положени от любители, работници и ентусиасти. Много от участниците в първата трупа са били хора, които през деня работят на пазара, полето, и след „същинската си работа“ отиват да репетират пиеси до късно вечерта. При все че този факт по никакъв начин не може да ги спре, дейността на любителите-артисти бива щедро обрисувана от местната преса, която едновременно я подкрепя и мотивира, и едновременно отбелязва своите забележки, изненадващо точни предвид отсъствието на образование и театрално възпитание. Драматургия, костюми, цялостно оформление на сцената, актьорско поведение – това е само началото на едно вдъхновяващо и активно местно участие в полагането на началото на професионалния български театър. Чуйте какво отбелязва вестник „Марица” бр. 344, петък 11 декемврий за тези първи представления:

Предначинателите на блестящата театрална трупа, вярва се да бъде тази, която представи завчера в международния театър: драмата „Стоян воевода“ и Молиеровата комедия „Завистта на Барбуе“. Не сме от тези, които всичко да хвалят, стига чрез това да се даде насърдчение, но длъжни сме да изповядаме, че миналия вторник вечер публиката се разотиде очарована от общия резултат на играните роли. Драмата “Стоян воевода” не е някое изящно произведение, носи отпечатък на съществующата слаба българска драматура и на четение едвам позволява на човека да я изкара до края. Изтъркани фрази, ненуждни повторения и много глаголания, ето едни от нейните не вече драматически, а литературни слабости. При таквози произведение изисква се от разумният актьор сам да преправи или изхвърли някои работи. Това прави ролята двойно трудна.
Дрехите на актьорите и актрисите бяха опрятни и доста съответствуущи със събитията, които те представляваха, с изключение на изкуствените брада и мустаци, които да си кажем правото, по-добре бе да не съществуваха. Лицата, които особено удоволствие доставиха на зрителя бяха турчинът Хасан, войниците Боян и Каран, Княз Владислав, Княгинята и двамата арапи. Много пъти се случва у нас, когато някой играе скръбна роля да я обърне на комическа и публиката вместо да съжалява, да се смее. Този път ние не забележихме подобно нещо. Нежният и печален глас на Княгиня Мария, прочувственните движения и трогателен тон на ранения Боян, пренасяха зрителите в действителността и той неволно захващаше да страда пред печалното зрелище.

Първата сцена е налице, първите ентусиасти също, остава някой да възкликне: “А няма ли да подкрепим първата театрална трупа финансово?“. И това се случва. Датата е 10-и декември, събитието е историческото XIII заседание на Областното събрание, на което за пръв в театралната ни история се гласуват средства за образуването на една движима театрална трупа. Епопеята започва. Първият професионален български театър е възможен. Следват 140 години история. До днес.

Заглавна снимка: Грундрис на сцената и партера на „Люксембург“ заедно с ложите и беноарите, както са направени в моливната скица на артиста Георги Златарев © „100 години Драматичен театър – Пловдив 1881-1981“ ЦПИП