В навечерието на Балканските войни 50-хилядният Пловдив бил обзет от трепетно очакване. Дошло времето поробените братя и сестри от Тракия и Македония да получат своята свобода и да се присъединят към Майка България. За жалост историята се развила по друг начин и така се родил най-новият тогава квартал на града ни Кючук Париж. Странното съчетание сякаш отразявало българското раздвоение между европейското и Ориента – предопределение, сякаш актуално и в нашите дни. И така през 1908 г. прекрасната сграда в стил сецесион на Централна гара най-после била завършена. Проектирана била от флорентинеца Мариано Пернигони, оставил следа и с Ректората, Духовната семинария, хотел „Република” и още половин дузина знакови къщи. В съседство на железопътните линии се простирала все по-увяхващата снага на Пепиниерата, от която тръгвали дръвчета и посадъчен материал за царските дворци в Евксиноград и Врана – днес там се намира Сточна гара. Не било писано на парка-разсадник създаван грижливо в продължение на почти 30 г. на повече от 300 декара от гениалния швейцарски градинар Люсиен Шевалас да оцелее, но това е друга история.

На юг от жп гарата и Пепиниерата имало предимно блата и една фабрика. Тухларната фабрика на Петър Калпакчиев – днес кв. „Остромила”. Странна птица бил Калпакчиев. Вместо да хване към София, която била по-близо до родното му Етрополе – той намерил пристан под тепетата. Младежките му години не ще да са били леки – чиракувал при занаятчии, работил в хан. Точно там щастието му се усмихнало в лицето на ханджийската щерка Мария. Красивата девойка била сгодена за адютанта на Фердинанд, ала чарът на Калпакчиев бил неустоим и двамата сключили брак. Предприемаческият дух на младоженеца го хвърлил в първото му сериозно начинание – през 1894 г. направил тухларна работилница. Идеята му в началото не срещнала разбиране, защото филибелиите били свикнали да дюлгерят с кирпич. Минали три години и Калпакчиев бил изправен пред фалит, ала зестрата на красивата Мария закрепила положението. Тогава Петър разбрал, че трябва да постави нещата на промишлена основа, разширил пещите, инвестирал в машини и земя, и така на цели 477 декара се разпростряла Първа тухларна фабрика „Остромила”.

През следващите десетилетия 90% от пловдивските къщи се строяли с материал от фабриката. Будният и неспокоен ум на Калпакчиев не го оставил встрани и от обществените борби. Станал секретар на Македонската организация, където председател по онова време бил не кой да е, а Димитър Благоев. Получило се така, че фабрикантът щял да гради социализъм. За чест на Калпакчиев, той наистина се отнасял добре с работниците си. За празник на фабриката бил възприет Илинден и какво мислите правел тогава собственикът? Хващал черпака и заедно със синовете си готвели и сервирали на стотиците тухлари! В грижите си Калпакчиев не спрял дотук – в двора на фабриката вдигнал общежитие, столова, здравна служба и детска забавачница. Открил и хранителен магазин, където работниците пазарували на ниски цени срещу специални купони. Социалният пакет включвал и безплатни тухли за тези, които искали да построят свой дом. С материал на Калпакчиев била построена сградата на жп гарата, пак той се бръкнал за въздушен мост над линиите за да могат да минават хора и каруци безпрепятствено. По онова и в по-късно време чак до 1928 г., когато бил пуснат Бетонния мост, пролетариите от Кючук Париж имали забрана да се движат през гарата, защото много… каляли! Последното, едва ли било изненада – улиците на най-новия пловдивски квартал дълги години нямали настилка.

Много още добрини направил на Пловдив Калпакчиев преди да се спомине през 1929 г. Наследниците продължили делото му, развивайки успешно фабриката. Не забравили и нуждаещите се – построили сиропиталище към църквата Св. Троица и поели цялата му издръжка. В годините до 1944 г. даренията им за сирачетата надвишили 1 милион лв. После на власт дошли „другарите”. Човек би си помислил, че на Калпакчиеви ще им се размине, та нали били социално-отговорни към своите работници и обществото, а основателят Петър другарувал със самия Димитър Благоев. Нищо подобно не се случило. „Народната власт” не само, че не проявила сантимент, а дала фабрикантите на съд с абсурдния мотив, че през последните 10 години са спечелили 23 милиона лева, което не било „нормално” да се постигне с производство на тухли. За всички е ясно, в чия полза отсъдили „магистратите”.

Когато говорим за Кючук Париж, трябва да споменем и легендарния войвода Руси Славов, спечелил си вечната признателност на тракийските бежанци. Роден през 1884 г. в Нова Загора, още седемнайсетгодишен хваща пушката и се включва в македонските борби. Участва в Илинденското въстание две години по-късно, където е тежко ранен. Това няма да му попречи през следващата година да оглави собствена чета, с която да „шета” из Западна Тракия в закрила на местните българи. През Балканската война Руси Славов се бие в състава на прочутото Македоно-одринско опълчение – доброволческа воинска част с численост 14 670 човека. Неговата чета освобождава Софлу и по-късно участва в щурма на ключовия одрински форт Айваз баба при превземането на града.

Звездният миг на Руси Славов настъпва през есента на 1913 г. Букурещкият мирен договор слага край на злощастната за България Междусъюзническа война. В Западна Тракия няма българска армия. Многочислени помашки и турски банди започват да нападат повсеместно мирното българското население. Десетки хиляди тракийци са заплашени от неиминуема гибел. В този критичен миг Руси Славов заедно с друг легендарен войвода – Димитър Маджаров ще се изправят срещу стократно превъзхождащия ги враг и ще победят! През целия септември и началото на октомври се водят тежки битки, накрая четите на двамата войводи застават от двете страни на 25 хилядната бежанска колона и успяват да преведат хората невредими до пределите на България.

Многократно раняван, Руси Славов ще приключи земния си път на 2 декември 1937 г. в Пловдив изпратен със сълзи на очи от признателните тракийци. На негово име е кръстена улица, както впрочем и Тракийското дружество – превърнало се в арена на ожесточени спорове и съдебни дела между част от потомците на тракийци и Нонка Матова през последните няколко години.

Възникнал като квартал на бежанци, Кючук Париж придобива подчертано пролетарски облик през двайсетте и трийсетте години на миналия век. Оттук ще излязат множество комунистически функционери, партизани, а след 9-и септември и „заслужили борци”. Сред тях изпъква Йорданка Чанкова – видна комунистическа функционерка, членка на Политбюро, партизанка, митологизирана като една от петимата от РМС. Заловена от полицията и разстреляна през юни 1944 г. Съпругът ѝ – Георги Чанков прави завидна кариера по време на социализма, но в един момент застава на пътя на Тодор Живков и е запратен в 9-а глуха. Тогава отмъстителният Живков нарежда мъртвата отдавна Йорданка да върне моминското си име – Николова. Промяната не е без значение, защото на ремсистката са кръстени множество улици, училища, читалища и фабрики в различни български градове. Братът на Йорданка – Величко Николов също виден функционер и партизанин, прави дългогодишна кариера в БНА, заема високи постове и достига чин генерал-лейтенант.

Още една рожба на Кючук Париж се окичва с генералските лампази след партизанстване в отряд „Антон Иванов”. Димитър Стоилов отива дори по-далеч – пенсионира се като генерал-полковник, заемайки важни постове като зам.министър на МВР за цели 13 години и български представител в централата на КГБ в Москва, служейки вярно на партията. Сред соц. Деятелите, излезли от квартала, няма как да не споменем Костадин Чакъров – доверен съветник на Людмила Живкова и Тато, останал си правоверен комунист и след промените от 89-а за разлика от 98% от своите висши съпартийци, ориентирали се бързо откъде духа вятърът…

Политическите системи се сменят, едни величия се издигат, други потъват в забвение, ала изкуството е вечно – казват! Две забележителни сестри ще излязат от Кючук Париж и ще докоснат с творчеството си сърцата на милиони българи. Кой не е гледал „Козият рог” и не си спомня песента изпълнена от голямата Мария Нейкова. Родена през 1945 г. на 24-годишна възраст, Мария ще спечели първия си „Златния Орфей” в дует с Михаил Белчев. Обичана от хората Нейкова ще вземе още много други различни награди и ще изпее повече от сто песни в успешната си музикална кариера на множество сцени в страната и чужбина. Даровитата певица ще приключи земния си път на 56 г. през 2002 г. Нейната по-голяма сестра – родената през 1936 г. писателка Величка Настрадинова продължава да твори и днес прекрасните си книги. Изключително оригинален разказвач с тънко чувство за хумор, Настрадинова е автор на над 10 книги – исторически романи, фантастика, магически реализъм, а също така на десетки разкази и приказки за деца.

С двете сестри завършва този скромен опит за „портрет”, разказан през историите и личните съдби на половин дузина именити кючукпарижани. Защото какво са улиците, сградите, парковете и градините без хората?

Снимки: ДА-Пловдив