Милан Христев: Всяка една фотография, която си изкопирал, ти я преживяваш. В десетте минути, нужни за изкопиране, ти това на снимката отново го виждаш, сещаш се за него, усещаш го, преживяваш пак и пак емоцията

За да започнем отнякъде разказа за фотографията в Пловдив, бяхме длъжни да се върнем доста назад – във времена, когато и най-смелите умове не са си представяли дигитална фотография, времена на особено отношение към снимането, на безкрайни часове в лабораторията, на обвързаност между политика и фотография. За да навлезем в автентичния свят на аналоговото снимане, фотографските клубове и организации през социализма, а и на привилегията да си фотограф тогава, когато не всеки може да снима, издирихме няколко от най-важните имена, без които не може, когато говорим за фотография в Пловдив през онези години: Недялко Костов, Димитър Илиев, Милан Христев и Стоян Илиев. Фотографи с характер, с различно светоусещане, но обединени от едно – обрекли себе си и прекарали голяма част от живота си с око зад визьора. Събрахме ги заедно, за да проявим пред Вас филма от спомените им, да опитаме да фиксираме кадъра и дано накрая не ни е избягал фокусът.

Срещаме ги в горещ пловдивски следобед. Познават се от десетилетия и сякаш с усмивка и ръкостискане успяват да си кажат всичко, което имат да наваксат. Не знаем откъде да започнем да говорим, личи си колко много могат да споделят, караме ги да се представят, като започваме от най-възрастните на масата.

Недялко Костов казва, че ще започне пръв, понеже косата му е най-бяла. Снима още от 1958 година. В казармата всеки търсеше на баницата мекото и аз казах, че съм фотограф, а се вадеха и парички от тая работа, значи съм бил фотограф – започва разказа си. След казармата се запознава с човека, който прави революция в съзнанието му – Бай Цонков, първия учител на Недялко Костов, който по думите му е създал цветната фотография в Пловдив. За пръв път 1960-та година снимах цветно, не само снимах, но си и проявих лентата и още си пазя снимките оттогава.

По-късно Недялко Костов се озовава в Профсъюзния дом на културата (ПДК) при Димитър Йончев – самоук фотограф, малко грубичък, но нелош човек, достигнал до ръководни постове във фотографията. Един ден идва при мен и казва, че ще ме изгони. В ПДК при здравните работници били открили фотографски клуб и ме прати там, аз бях завършил медицина. Там беше моето място. Там станах и художествен ръководител през 1974-та. И тогава при него идва поколение, за което може само да мечтае човек – Ана Костова, Иван Андонов, Любо Жеков, Методи Плачков, Сашо Йотков, Петър Вретенаров, Петко от Силистра, Боян Юруков, Стоян Глухарев. Събрахме се една много хубава чета и бяхме приятели с другите клубове. И това е.

Въпреки обещаното от партийното ръководство на града фотографските сдружения и организации не получават особена подкрепа. Въпреки това още от думите на Недялко Костов става ясно, че начинът да добиеш фотографски умения, да имаш достъп до качествени филми, лаборатория, е да членуваш в някои от клубовете в града. Впоследствие Недялко Костов е избран за секретар на Пловдивско дружество на фотографите (ПДФ), докато един ден не го сменят с основанието, че не е партиен член и не може да заема управленческа функция.

Такава е общо взето „фотографската съдба“ на Недялко Костов. В разговора се намесва и Димитър Илиев. Споделя, че е водил друг от клубовете в града, конкурент на Недялко Костов. А Милан Христев се чувства длъжен да поясни за конкуренцията тогава, различна от днешната, при която фотографи трудно се гледат в очите: Конкуренцията беше в салоните. Нашата група да имаше 3 награди, а групата на Митко Илиев 2 примерно. А другата година обратно щеше да бъде. А иначе всички си бяхме заедно постоянно приятели, ходехме на ваканции, празнувахме.

Милан Христев се включва и разказва как по икономически причини участва в 4-5 клуба, защото е добър фотограф: И като отидеш някъде и ти дадат награда– два филма, например, хартия, проявител. И за това използвах тази възможност за тези благинки. При Митко Илиев ходех по-рядко, но пък той беше човек, който ми даде апарат преди да вляза в казармата. А тогава това беше неимоверен лукс... После му го върнах леко развален...

Поне го върна... – отбелязва Димитър Илиев. Той се занимава с фотография от 1964 година. Баща ми ми подари апарат „Смена 8М“. Върховен апарат! Изведнъж ме притегли това, започнах много сериозно да се занимавам с целия процес. Правих си сам фотоувеличител, защото нямахме тогава средства да си купим, пък и не се и продаваха. От консервни кутии, от разни стари обективи и т.н. Бях си направил собствена лаборатория в 4-ти клас някъде. И така самоук, но вдъхновен, пише своята фотографска съдба. С изключение на Милан Христев, всичките ни събеседници са самоуки, той единствено е завършил техникум, докато другите имат звание „фотограф художник“.

Такова звание тогава се дава през период от четири-пет години. Дирекцията за култура прави конкурс за всички изявени автори, които са участвали в салони и изложи. Те се явяват със свое портфолио, което защитават пред комисия. От близо 300 явяващи се, не повече от 40-50 души получават титлата „фотограф художник“. Тя е особено висока, дори присъства в таблицата за заплатите тогава, висшето фотографско образование е приравнявано на титлата фотограф художник – обяснява Димитър Илиев

Историята му продължава и в казармата. Попада в поделение с фотолаборатория, където започва да се изявява. Впоследствие получава правото в цялата Първа българска армия да снима за военните вестници. След военната служба наследява ръководството на фотоклуба във ВИХВП. С времето клубът му става един от най-популярните в страната. Постоянно се бори за първите места с другите добри клубове на състезания в София.

Там се запознах с един от най-известните педагози, който много ни е помогнал на всички тук – Гаро Паносян – това име не трябва да се пропуска. Той беше тогава в Окръжния съвет по култура, отговаряше за фотографията. Много обичаше да обяснява и много подробно го правеше, но той ни учеше вече на по-висшето във фотографията... Милан Христев добавя, че при Гаро са членували по-големите и там е мястото да почувстваш международното ниво.

Докато следвах в София и аз бях там. Тогава столицата беше много жива откъм фотография. Постоянно давах снимки в „Българско фото“ – единственото издание за фотография, което беше доста луксозно – добавя Милан.

Димитър Илиев разказва за преломния момент във фотографската си съдба. През 1978-а в Пловдив има гостуваща изложба на известни американски фотографи. Точно в този момент той сваля изложбата по случай дипломирането си в Дома на фотографите. Случайно проявяват интерес към снимките му и искат да ги видят. Тогава Гаро Паносян им каза: „Ето, той е инженер“, а преводачът вика: „Сред тези имена няма никой с едно висше – това са лекари, инженери или музиканти, работили са имат по няколко факултета, но без фотографско образование“. И ми се заостриха ушите и си викам защо трябва аз да работя като инженер, а не се занимавам с фотография. Станах ръководител на фотослужбата в университета и така до миналата година водех заниманията по научна фотография.

Милан Христев е едно от най-важните имена в българската фотография, а защо не и във фотографията изобщо. Носител на редица международни отличия. Негова е една от двете български снимки в алманаха „История на европейската фотография“. Вградил живота си във фотографията. Уловил както патоса на големите събития, така и тишината на ежедневието. Фотограф, който се опита да ни разкаже светогледа си не само със снимки, а и с думи:

Започнах да снимам през 1975 година в училище. Другаря по физика Тимонов експериментираше и проявяваше филмите пред нас и ние бяхме адски удивени от това. Фотоклубът разполагаше с три „Смени“ и една „Практика“, която, разбира се, беше на ръководителя, а на трима души се даваше по 1 филм. Всеки един можеше да изснима по 12 кадъра на филм. И така ходехме на групички по трима, за да използваме един фотоапарат и един филм и всеки си имаше набелязани задачи и точки за снимане.

Бях си харесал едни кранове и строежи, такива много монолитни. Прибираме се да ги прояваваме и направихме изложба, в която спечелих първа награда. После от училищния конкурс участвах в районния между близките училища, после в окръжния с най-добрите от града и чак тогава в националния  за цяла България. През тези 4-5 години постоянно бях или първи, или втори в националните конкурси. И още първата година ме прехвърлиха в Техническата станция, където ми зачислиха собствен фотоапарат.

Какво представлява тогава едно състезание по фотография? Дават ти на разположение два часа да снимаш в района – репортаж, архитектура и портрет. Дават ти един филм и в него трябва да снимаш и трите. След това се прибираш в лабораторията в станцията.

Моят индивидуален учител там беше Любо Костов, трябваше и той да е тук. Като ме грабна тоя човек и с него покорихме всички национални конкурси в България, докато вляза в казармата. Имаше по едно място за цветна, за черно-бяла и за диапозитиви. Където и да отидехме – всичко взимахме. Последната година дойде и Петко Мутафчиийски, тъкмо завършил в Германия, високообразован и около него се образува една групичка – аз, Петър Димитров, Росен Капзамалов и Ангел Дивригов.

За тежкия процес на обработване на един филм, Милан Христев разказва как е прекарвал между 6 и 8 часа на ден в лабораторията в проявяване и копиране на снимки, за да може да почувства химията, как се обработва снимката, колко време се държи, колко време се проявява филмът, как се отразява ефектът на по-късото и по-дългото проявяване, как се променя чувствителността на филма и какво ли още не.

Петко Мутафчийски всъщност ни показа същината на фотографията, технологически как се обработват правилно нещата, композицията, цветопредаването, тоналната перспектива, въздушната, линейната перспектива и всички останали закони на фотографията, които действат на едно изображение, когато зрителя го гледа. Показа ни как се снима натюрморт, как се прави светлинна палатка. Показа ни тогава невъобразими неща...

Милан попада в Техникума по фотография при Янка Кюркчиева, където всичко се изучава от основи: история, наука, техника, художествена фотография.  Всичко ще е думичка „фотография“ се изучаваше на ниво бакалавър.

След като завършва в София, Милан Христев отива при Недялко Костов, където през 1988 г. става Art FIAP – артист на международната асоциация на артисти фотографи и фотограф художник през 1988 година. Клубът тогава общо взето това се обособява като най-големия с артисти. Участват в международни изложби на килограм. Милан Христев споделя, че е участвал в 186 изложби в чужбина. За короната на фотографската си съдба Милан смята публикуването на негова снимка в алманаха „История на европейската фотография“:

А за да участваш там трябва фотографията ти да е изкопирана брилянтно, да нямаш  никакви технически забележки. Въобще да участваш тогава в подобно събитие беше много престижно. Аз имах тогава гранпри на „Цайс Практика“, а предната година голямата награда, а за станеш АФИАП трябва да имаш 10 межуднародни талона в рамките на пет години, което си е страшно много работа.

След като завършва фотография, Милан е длъжен поне 3 години да работи по специалността си, разпределен от университета. Така се озовава в Държавна фотография (ДФ) Пловдив като външен фотограф. Изпълнява всякакви поръчки – от снимането на паспорти, през снимането на реклами, на диапозитиви, каталози.  Сутринта снима Тодор Живков (Милан Христев е един от малкото, който получава правото да снима Тодор Живков) на посещение нещо в Панаира, вечерта снима продуктова фотография. Определя този си период за огромна школовка за самия себе си, три години убийствен труд. След промените през 1989-а съкращават всички фотографи от ДФ и те тръгват по течението в опит да намерят частни клиенти. Геноцидът за фотографите се случва през 2000 година. Тогава е приет закон, според който единствено полицията има право да прави снимки за паспорт, което е по-голямата част от работата в едно студио.

Последният ни събеседник е един от най-известните фоторепортери в Пловдив. Едва ли има важно събитие, на което да не го видите помъкнал по два големи апарата – един на врата и друг в ръката. Стоян Илиев е работил за различни вестници, присъстващ на почти всички актуални събития в Пловдив, започнал пътя си във фотографията от същите фотоклубове.

Аз съм от Червен бряг, но това не е до морето – започва да разказва Стоян. За да опише най-точно трудностите в началото на фотографската си съдба, Стоян Илиев се досеща за следния виц: Преди 9-и септември 1944 влезеш в месарница „Пешо“ и вътре – яйца, салами, шкембе, всичко отрупано. След 9-и септември – пише „Месарница“, ама вътре само Пешо. По същия начин влизаш във фотографския магазин и вътре само фотохартия и тя нормална и я има проявител, я няма, я има фиксаж, я няма...

При него всичко започва от един братовчед, който се занимава с фотография и му показва как става магията. Спомня си вълнението, когато за пръв път вижда да пуска хартията във ваничката и се появява образът. Записва кръжок, където в момента на даване на филмите, им казвали Пазете ги и мислете преди да снимате! Мислете и за светлината.“Да имаш светломер тогава, било равностойно на това да си купиш апарат.

Идва да учи в Пловдив, където един декември среща Соня Станкова и ѝ казва: Соня, тука съм студент, преместих се, търся си фотоклуб.“ А тя го пита: „Какво искаш - фотоклуб да ти дават материали или да се учиш на фотография?“ Стоян отговаря, че иска да се учи, при което Соня Станкова го изпраща в Клуба на здравните работници, при Недялко Костов. Там Стоян още с отиването си вижда призьорите на най-големите национални състезания – Милан Христев, Любов Жеков и др. и... остава.

Стоян Илиев разказва и за един от проблемите си с властта: Една зима излизам да отида до магазина, ама съм си взел и чантичката с фотоапарата. И гледам едни хубави циганчета ритат една консервна кутия, ама облечени хубаво. Вадя фотоапарата и почвам. От някаква тераса се подава една и ме пита какво правя, защо ги снимам. Ами, защото ми е кеф, що ги снимам. И после пак, какво да ѝ се обяснявам. След малко се приближава пък някакъв мъж и ме пита същото. Какъв съм аз, защо ги снимам, я си дай документите. Аз пък го питам вие какъв сте, от милицията бил. Вади една карта, като си гласи пръста нещо да закрива там и вика „Виж!“. Накрая пише МВР, ама по-горе не виждам какво пише, нещо крие, усещам го. Бутам леко пръста и гледам доброволен сътрудник на пожарната. В тоя момент идва милицията и хайде, арестуван съм.

Арестували го, защото тръгнал да снима в бурните времена две години след смяната на турските имена. Тъкмо когато нещата били утихнали. Писал обяснения цял ден. За лош късмет в портфейла му намерили и един долар, подарък от съквартиранта му - чужденец, чужда валута. Спасила го военната му специалност – бронетанкова техника, самоходни галници и картечници. Едва се измъква, а с връзки успява да спаси и апарата си.

Въпреки такива отделни недоразумения, Милан обяснява как тогава фотографите са били галениците на властта, защото е задължително да присъстват на всички пропагандни мероприятия. А и фотографията не била толкова разпространена. Както се казваше, на село – попа, даскала и фотографа. Бяхме на едно по-високо ниво в йерархията и ни уважаваха.

Сеща се за една от класните си работи в техникума. Трябва да снима архитектура в Люлин, а там бутат някакви стари къщи, вали сняг, има страшна мъгла и облаци. Страхотен кадър. Събрали се целият курс, нагазили до коленете и по едно време пристига милицията. Милан Христев се обръща и вижда – заобиколени от четири полицейски коли и една УАЗ-ка, в която ги прибират. Без да знаят, попаднали на погребите на армията, които били отсреща.

Толкова за предизвикателствата да си фотограф в онези години. Но искаме да знаем нещо друго – как тези хора, които познават фотографията до най-малкия детайл и подробности, се сблъскват с дигиталната ера. Какво ги променя, какво им дава и какво им взима модерността? Милан казва, че единствено снимат повече, и продължава:

Филмът възпитава към мислене и потискане на емоцията. Днес в една дигитална карта можеш да побереш хиляди файлове с високо качество, докато филмът има възпитателно действие и те кара повече да преценяваш нещата, повече да търсиш още контраста, композицията и т.н.

Недялко Костов вмъква как почти е забравил, че апаратът е дигитален. Димитър Илиев пък вижда дигитализацията като възможност: Сега като обработвам едно изображение, като го гледам и снимам в студиото и му се радвам, защото    това навремето, за да го получа съм губил десет пъти повече време и средства. Сега е много по-лесно. А това, че много хора снимат, това е хубаво. Лошото е, че падна критерият към фотографското изкуство, въобще към фотографията.

Събеседниците ни се обединяват около идеята за удобството на дигиталната фотография. Милан Христев споделя за един от най-мощните скенери, който е закупил, за да сканира страшно много от старите си филми. Неблагодарно и убийствено занимание е да сканираш филми. И продължава: Аз не съм предполагал, че ще си видя някога моя снимка изкопирана 60 на 80 от лайка негатив. Това навремето беше невъзможно, абсолютно невъзможно. Сега от тоя сканиран файл никакъв проблем не е.

Това искам да кажа – сега смисълът на цялата работа е да натиснеш спусъка. Докато едно време беше да го снимаш, да го проявиш по определен начин в зависимост от обстановката. Дали ще бъде контрастна обстановката, дали си снимал мъгла, дали си снимал река, големи сенки – това предполага лично проявяване на филма, с което ти трябва да се съобразяваш. Защото филмът е константа. Филмът е 100 ASA, с които трябва да се съобразяваш как ще снимаш. Дали ще ги снимаш, за да можеш после да ги проявиш по-леко или по-кратко...

Фотографията беше преживяване. Като влезеш в лабораторията да копираш, ти не влизаш за две, пет, десет минути, за половин час. Като се върнеш отнякъде, където си снимал, ти си изхабил двайсет, трийсет, петдесет, сто филма, влизаш в лабораторията, проявяваш ги. Изкарваш едни работни копия 13 на 18 см, които копираш на увеличител и над които стоиш с часове. Стоиш четири-пет-шест часа, десет часа стоиш. А когато правиш изложба, стоиш с дни вътре, не излизаш. За селекция от сто фотографии, ти трябва да си изкопирал поне петстотин.

Стоян Илиев пък споделя, че аналоговата фотография е по-ценна, защото при нея нямаш две еднакви копия, невъзможно е да се направят. Просто не можеш.

От опит Милан заявява, че убийствено много време от живота на фотографа преди е минавало в лабораторията:

Всяка една фотография, която си изкопирал, ти я преживяваш. В десетте минути, нужни за изкопиране, ти това на снимката отново го виждаш, сещаш се за него, усещаш го, преживяваш пак и пак емоцията. Особено ако си снимал актова фотография на някой пленер и голи момичета са се разкарвали около тебе. Преживяваш всичките тия емоции наново… Ти даже дори чуваш какво сте си говорили, какви думи сте използвали, спомняш си движенията им. Много е интересно...

Разговорът ни няма край. Разказват най-различни истории, свързани с изложби по цял свят, смеят се, припомнят си имена – казват си кой е още сред живите и кой не. Вадим спомени като отдаван забравени филми в някое мазе, проявяваме ги и внимаваме. Към края се сещаме, че нямаме нито една снимка, но някак не върви ние, най-обикновени любители, да снимаме фотографи като тях. Вадим дигитален апарат с твърд 50 милиметров обектив, 1.4 бленда, започна да се стъмнява. Димитър Илиев снима Милан Христев, а той пък щрака няколко бързи портрета на всички останали. Чакаме да дойде кола с фарове по „Отец Паисий“...

Защо... Светломер?
Тя сред нещата

Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!