Подобни спомени вероятно притежава всеки, който, подобно Теофилов, се гордее със своите 92 г., но писателското умение и поетичната прецизност за извайване на детайлите отличават книгата от обикновен мемоар.

Каква чудесна книга е „За радостта и езика“, събрала разговори в писма между Георги Господинов и Иван Теофилов през последните две години. В нея се преплитат човещина, памет, литература и театър, за да очертаят портрет на един изключителен живот и още повече – на половин век национална култура.

Теофилов е роден в Пловдив през 1931 г. Там започва и настоящата книга – сред ранните топли спомени на детството. Неслучайно Господинов споделя, че си представя поета, седнал до прозореца на своята къща, вгледан в спокойствието на един отдалечен следобед. Тези спомени са нишки към изгубеното време, в което градът все още не се е оформил, в него вирее патриархалният уют на сплотеното семейство. Детето открива света сред природата и страниците на приключенските романи. Първите сенки, които пропълзяват, са тези на войната, настанила се в училището, предстоят бомбардировки край тютюневите складове.

Господинов умело насочва Теофилов из тези най-съкровени спомени, но без да го прекъсва. Оформя книгата в нещо повече от обикновена анкета и я преобразява действително в епистоларен роман, автобиографична проза от най-високо качество. Подобни спомени вероятно притежава всеки, който, подобно Теофилов, се гордее със своите 92 г., но писателското умение и поетичната прецизност за извайване на детайлите отличават книгата от обикновен мемоар. Малки, но съществени моменти, които с редакторска любов изграждат последователен разказ – мимолетен дом на детството.

Голяма част от писмата отделят внимание на театралната дейност на Теофилов, неговото вълнение покрай участието му в Бургаския театър, който за времето си е бил истинско чудо. На сцената играят имена като Иван Кондов, Петър Слабаков, Леда Тасева, Досьо Досев, Ицко Финци, Кина Дашева, Виолета Бахчанова и др., при това под „бунтарската нетърпимост“ на Юлия Огнянова. Книгата изобилства от спомени за преподаватели и съученици, за постановки и за ежедневната борба да запазиш почтеността си. Особено в началото на 1950-те, когато сталинистката хватка задушава България и гладът става ежедневие за мнозина.

Теофилов пътува из цялата страна, но Бургас, София и Пловдив му дават възможност да се сприятели с едни от най-видните имена от света на културата. В родния град се запознава с художниците Димитър Киров, Георги Божилов – Слона, Йоан Левиев, Енчо Пиронков и Христо Стефанов, с музиканта Милчо Левиев. Сред поетите, с които работата го свързва, са ред имена, изградили представата ни за добра българска поезия: Георги Рупчев, Иван Цанев, Ани Илков, Атанас Далчев и др.

Изобилстват и сблъсъци с партийни дейци, изоставили човещината за сметка на личния интерес. В по-късните си години Теофилов работи в списание „Пламък“, в което превеждат и издават образци от световната литература. От това време е и ключовият спомен с гостуването му у Любомир Левчев, който по това време е председател на Съюза на българските писатели. Домът му е богато отрупан със скъпи и редки придобивки, недосегаеми за обикновените „другари“. Левчев го кани в хола и пуска телевизора. В продължение на час и половина двамата гледат футболен мач, след което Теофилов си тръгва. Мълчанието на тази среща е оглушително показателно.

Господинов поставя Теофилов в необикновения канон на поети като Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Атанас Далчев, Александър Геров, Александър Вутимски и Христо Фотев. Иноватори и индивидуалисти, които ни дават повод да се гордеем с една изключителна поетическа традиция. „За радостта и езика“ е книга, която може да ви накара да четете повече, да се върнете към миналото или да сверите часовника си с живота на един добър човек.

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение.

Иван Теофилов