Стефчо беше станал рано, както обикновено. Имаше си начертан маршрут, който строго спазваше всеки ден. Понякога дните не бяха успешни и се налагаше да импровизира. Забиваше се по нови улици и влизаше в непознати барчета. Започна бизнеса си преди години сам, когато вече не намираше алтернатива и не го взимаха в нито една институция. Той и не искаше. Тази работа предполагаше свобода, разполагане със себе си и среща с много различни хора всеки ден. Разбира се, понякога добавяше и нови локации, колкото да не му омръзне до болка този град. То не че на тези, на които бе омръзнал, бяха успeли да се измъкнат. Измъкване нямаше и тази сутрин. Стефчо го знаеше по-добре от всички останали. Сложи вода в стария чайник и си намаза една филия с лютеница. Традиционната закуска. Оправи торбата, нареди най-новите тетрадки отгоре и тръгна. Времето беше все тая, както много често и обитателите на този град.

Стефчо излезна от старата кооперация, заключи и с бодра стъпка закрачи по тротоара. Eдна необичайна гледка го накара да спре и да се огледа, нещо, което той рядко правеше. Вместо познатата улица с дърветата и хранителните стоки, и усмихнатата продавачка с дълбоко деколте, срещу него се ширеше безкрайна пустота. Всички блокове бяха изчезнали, нямаша улици, както и тротоари, както и магазини, табели, коли, лампи, ресторанти, нотариуси, кантори, хенд мейд магазинчета, козметични салони, баничарници. „Найлона“ също бе изчезнал, едно от редовните работни места на Стефчо.

Не се виждаше нищо, освен една безкрайна прашна низина, по която се търкаляше някакъв забравен трънак. Дори и той, не толкова интелигентен, се замисли дали не е обект на някаква подигравка, или някаква мащабна американска продукция – възстановка на „Имало едно време на запад“. Никаква муха не се появи доста дълго време, затова той реши все пак да провери тази работа. Тръгна бавно и неуверено. Все пак не всеки ден се събуждаше при напълно изчезнал град. Поне старият пес да се мерне отнякъде, това ще означава, че все пак животът продължава. А щом песът се появи, категорично ще се довлачат и пиянките. Но нищо такова не се случи. Стефчо не чу никакво кучешко скимтене, пиянска псувня или далечно скрибуцащо дърдорене.

Атмосферата бе достатъчно подходяща за заснемане и на един от онези модерни клипове, в които красиви хипстъри, облечени радикално и артистично, се клатят в ритъма на нещо нежно – агресивно, на което никой не знае точно как да танцува. Или филм на млад български режисьор, влюбен в изтърканата романтичност на този град. Каубойски съвременен арт, зад чиито хоризонти обаче не се разкриваха античните му стени. Стефчо започваше да не харесва тази особена ситуация, не сънуваше и не халюцинираше. Въпреки, че се възползваше обилно от виното от повсеместния кетъринг в последните години, никога преди това не му се беше случвало подобно нещо.

Сега за пръв път градът беше лишен от събития и важни личности. Убеди се, че не му се привижда. Не, не се ощипа, доста изтъркано му се стори. Подскочи два пъти, завъртя рязко главата си, напери се, разроши косата си и се огледа, все пак прекарваше достатъчно време в Капана, по заведения и фестове, та беше научил някоя и друга поза, фраза и оригиналност.

За жалост, на него никак не му отиваха, а и пустошта все още си беше там, та се наложи все пак да се ощипе. И след традиционното ощипване нещата не се промениха. Стефчо намери един прашен ъгъл между стърчащи трънаци и седна. Поогледа се и започна да съзерцава. И наистина, гледката сега му се стори зашеметяващо красива.

Ширеше се безкраен хоризонт. В далечината танцуваше мараня. Носеха се дребни частици прах във въздуха, които се вихреха в особен нескопосан ритъм. Тук там се търкаляше някоя консерва боб и произвеждаше страхотна музика от симфоничен хаос, произволно съставена от шумни изблици на радост в моментите на докосване до друга тенекиена консерва. Тази прашна и мъглива пустош някъде в далечината се сливаше с едно бледо лилаво небе, по което почти не се носеха облаци. Небето изсипваше своето лилаво върху прахта и те смесваха необичайността си в особена сплав от тишина, бъбрене и усещане за залез.

Ухаеше на нищо, като изключим стърчащите трънаци, които помнеха някакъв мечтан чай от шипки, но само ако наистина активираш и двете си ноздри едновременно. Дребни камънаци бяха посипани по повърхността на прашната земя. Понякога между тях светкавично се изнизваше малък гущер и Стефчо почти извикваше от щастие, че нещо все пак има тук. Някой присъства. Гущерът беше твърде бърз и се скриваше „кой знае къде“, което е нещо като Страната на чудесата, Вила Вилекула и Островът на съкровищата.

На колекционерът на автографи не му се ставаше. Пък и гущерите едва ли дават чорапи, за консервите не беше толкова сигурен, но трънаците и камъните – категорично не. Той остана още малко така, в един приятен унес и спокойствие, след което се изправи бавно и тръгна. И празните хоризонти стават за разходка, нищо че може да е твърде дълга, нищо че може да е несвършваща. Позастърга със старите си маратонки „Булдозер“ сухата повърхност, почеса се и ритна една консерва. Звукът отекна в меката уютност на лилавото небе и повлече след себе си сладко продължение от песента на други консерви. Стефчо си помисли, че никак не беше лошо. Да, мамка му. Никак не беше зле тази неочаквана пустиня.

Беше сутринта на 2020-та. В световния календар на Земята това беше денят, в който градовете се създаваха отново след саморазрушението си. Едно съвсем ново начало след изчезването. Стефчо все най-хубавата си тетрадка и се изгуби зад трънаците. Облак прах довя консерва телешко варено.

— Стоп! Чудесно. Стефчо, моето момче, с една идея по-небрежно!  Твърде си скован – каза  режисьорът, на когото бяха платили 20 000 евро, за да заснеме филм за Пловдив. Разбира се, той беше италианец и обядваше паста. Хубава прясна паста с кайма и манатарки. |32

Фотография: Pink Tsonk

Трубадурът и гениалната му улица
Последвайте списание Нула32 в Instagram - @nula32magazine
Стани част от Клуб Нула32, поръчай членската си карта тук!.