Игралният дебют на Орлин Милчев спечели наградата на публиката на изминиалия „София филм фест“ и нагрдата „Васил Гендов“ на Съюза на българските филмови дейци, но в него присъстват всички отчайващи клишета за тормоза в училище и токсичната семейна среда.

След прожекцията на „Изкуството да падаш“ някой от публиката въздъхна и каза: „Трябва да спрем да правим кино в България“. И понеже това е филм, в който героите се освобождават от греховното завещание на предишните поколения, това възклицание прозвуча изненадващо на място. В продължение на години непримиримото изливане на клишета в крайна сметка провокира също толкова клиширани отзиви, които ни обричат да циркулираме в еднообразен и отчайващ кръговрат на скуката. С какво ни помага да признаем, че „Изкуството да падаш“ не е най-лошият български филм или с какво ни изненадва, че е поредната битова драма на фона на панелните блокове?

Киното не е длъжно да отразява това, което ни се струва, че се случва в реалния свят. Както личи от заглавия като „Изкуството да падаш“, действителността често се разминава с нашите представи. Патетичните и сантиментални замърсявания опорочават опита да я обхванем в цялото ѝ многообразие. Правим един и същи филм и не използваме въображението си. Орлин Милчев е завършил майсторски клас при легендарния унгарски режисьор Бела Тар, но каквото и да било сравнение или помен от влияние би било необуздан порив на въображението. Вместо това той, изглежда, е попил родните драматургични тенденции. До болка позната грешка, чиято жестокост ни струва десетилетия тъпчене на място. Нека все пак обърнем внимание на самия филм.

17-годишната Бори (Елена Замяркова) не познава баща си. Освен това ѝ е трудно в училище – синове на богаташчета я тормозят в тоалетната. У дома положението също не е добре – артистичната ѝ, но лабилна майка (Александра Сърчаджиева) пие от сутринта и бленува да направи ремонт на терасата си (в средиземноморски стил). Дядо ѝ е върл комунист, който, след като разбира какво се случва в училището, я записва на джудо, където треньорът (Ивайло Христов) ще изкове в нея характера на победител. Оказва се обаче, че у дома той също е насилник за сина си (Димитър Николов), който вместо да продължи традицията на джудо, иска да завърти козирката на шапката си и да рисува графити по стените на изоставените сгради.

„Изкуството да падаш“ спечели наградата на публиката на изминалия „София филм фест“ и според някои критици и зрители е добър филм, най-малкото – автентичен. За съжаление, това не е така. В дебюта на Орлин Милчев присъстват всички отчайващи клишета за тормоза в училище и токсичната семейна среда. Тийнейджъри се прибират на пръсти през нощта, докато пияният им самотен родител пие ракия в кухнята и пита: „Къде ходиш ти, бе?!“. Това, разбира се, не е непременно критика към мотивите на Орлин Милчев, който звучи като искрен човек, макар че подобни фестивални угаждания винаги изглеждат подозрително удобни за финансиране и промотиране.

Сценарият е дело на Неда Филчева и Марин Дамянов („Събирач на трупове“), които са потърсили помощ от Тео Чепилов, но помощ явно не е дошла. Резултатът е отегчителна и схематична драма с някои изключителни бисери в диалога, като например: Не те лъжа, барби, бе, тъпото копеле от телевизора ти е баща, както и: Предаването ми се казва „По следите на истината“, а не на мишката в пишката. В този филм няма нищо истинско. Страданието на героите е просъскано между зъбите на НАТФИЗ, алкохолизмът е с длан на челото, тормозът в училище е бутафорна карикатура. „Изкуството да падаш“ е филм, който прекалява. Продължаваме да чакаме кога българските режисьори ще спрат да викат, за да бъдат чути.

Отбелязваме пловдивската си гордост, че основен музикален мотив във филма е песента „Младост” на група ТДК, което е чудесно.