Докато карам, душата ми пее. Пея песни за любов. Наслаждавам се на дърветата, на хората, на момичетата около мен. Наслаждавам се на себе си.

Кристиян, 23г.

Стоиш някъде там около чешмата, с поглед обхващаш цялото пространство. Не е трудно. Силен шум отляво. Вниманието ти е привлечено. Обръщаш се. Точно в този момент се приземява черно колело с лилави грипове. Преброяваш всеки оборот на педалите. Гумите леко поднасят, точно в този момент се завъртат на 360 градуса. Самовглъбението извива крайчето на устните в едва доловима усмивка. Удовлетворението е заразно. Затишие. Шум отдясно. Настилката пее, под натиска на четири колела. Скейтборд пресича пътя на колелото. Ускорява. Все по-бързо. Притаяваш дъх. Между дъската и рампата остава по-малко от метър. Първи допир с метала, звукът е силен. Скок, а след него полет. Сливане на човек и колела. Единство на дух и физика. Поглеждаш си часовника. Тук си само от две минути. Но на площад „Съединение“ две минути понякога могат да бъдат цяла вечност.

От години пловдивчани знаят, че площад „Съединение“ се е превърнал в нещо много повече от паметник на културата. Станал е нарицателно за една група хора, които се отличават със своя хъс, ентусиазъм и страст. Една по-различна страст. Такава, която веднъж запали ли се, не угасва никога. Площадът е дом на всякакви хора. Не е важно какво работиш. Запознах се със студенти и ученици,  учител по английски, татуист, работник, програмист. Не е важно на колко години си. Най-младия, когото срещнах, е 13-годишният Георги. За него скейтбордът е „любов и щастие“. Запознах се и с Теодор, чийто стаж на БМХ е вече повече от 20 години. Това общество е цветно, дори по-цветно от колелата и скейтбордите им. Обединява ги желанието за нови усещания, адреналинът, когато се качиш на БМХ или на скейт. Удовлетворението от добре изпълнения трик. Последвалото блаженство. Дори безсънните нощи, когато мислите „защо днес не успях да изпълня желаното?“, не ти дават покой и носят една определена наслада на тези хора. Дали ярка рамка на две гуми, или черна дъска с четири колела, изводът е един и същ –  начин на живот.

Точно за този „живот” ще ви разкажем. И какъв по-добър начин от това да ви срещнем с хората, които го живеят? И вие, и аз извадихме късмет. По щастливо стечение на обстоятелствата се озовах на две метра от първия Х-сар в Пловдив. А именно Теодор. Този с 20-годишния стаж, вече ветеран в спорта. Той говори оживено. Не спира да ми се усмихва. Разказва ми с превъзбуда за появата на БМХ у нас и за първите му срещи с колелото.

Всъщност началото беше 1982 г. , когато излезна филмът „Банда БМХ“. Направи страхотен бум. Така започна цялата тази култура с малките колелета – BMX (Bicycle motocross). В света този спорт се появява през 70-те, у нас след 80-те. Тези, които гледахме филма по няколко пъти, веднага си преработихме колелата, да приличат на онези. През 1986-та за първи път вече карахме 20-30 метра на задна гума, беше тотална атракция. За онези години това беше невиждано. Най-цветното нещо, което ни се е случвало. Колелата ни бяха красиви, цветни. Жълто с червено, с контрастни дунапрени по тях, излети капли с пет спици. Всъщност емблематичният дизайн на БМХ-са е например с жълти гуми, жълти капли, контрастна черна рамка и жълти дунапрени. Това беше някаква фрапантна мечта за всяко хлапе, което направо полудяваше в момента, в който види такова колело.

Теодор е карал 6 години сам на площада. Не само е свидетел на развитието на БМХ в Пловдив, той е част от него. Споделя, че в началото е било почти невъзможно да си купиш колело. Продавали са се само в Корекомите. Такава е и ситуацията със скейтборда. Навлиза по същото време. В началото хората сами са си правили дъските, лепяли са им колела и са карали. Карали са, докато не се счупят или не завали дъжд, защото при първото намокряне, са се разлепяли. След 1995 г. вносът става по-голям, но все още е много трудно да се сдобиеш със скейтборд. Илиян кара от 1998 г., оттогава е сменил много дъски, но с носталгия разказва за първата:

Първата си дъска я получих подарък от едно хлапе, което ми каза, че карам по-добре от него. Не бил виждал някой да прави такива неща. Мисля, че беше менте. Карахме трима души на нея, защото просто нямаше какво друго да се кара. Естествено я счупихме на втория ден. На нея научих първото си „Оли“ (основен трик в скейтборда, отлепяне от земята без хващане на дъската).

За съжаление, трудностите за двата спорта не се изчерпват дотук. В Пловдив няма условия за практикуването им. Площад „Съединение “ е единственото място. Казват, че там е най-добрата настилка. Но е твърде тясно за двете култури на колела. Освен това средства за този спорт не се отделят. Уредите са недостатъчни, не стигат за всички. В Пловдив все още няма изграден скейт-парк, както в другите големи градове. Развиването на БМХ и скейткултурите в града остава в ръцете на запалените по тях. Тодор разказва, че бумът на скейтборда е след 2000-та година. Тогава с помощта на магазина 18gShop започват да се организират мероприятия, които целят популяризирането на спорта. Такива се правят и днес, като последното е било миналата година, отново на площада. Въпреки всичко веднъж опиташ ли, няма какво да те откаже. Дори и през зимата, когато настилката е замръзнала, мини през това емблематично място. Ще видиш поне един, който си прави скок в снега.

„Свобода“ – това е, което те изпитват, докато карат. Свобода на духа, на мисълта и на тялото. Свободен си в избора си да караш. Свободен си да си представиш следващия трик. Свободен си да го изпълниш. Прииска ми се и на мен. Сево, който кара БМХ от 5 години, ми обясни какво трябва да притежавам:  „Физика, мисъл, скорост и здрави обувки.“ Но според мен има още нещо и то е - сърце. И всички тези момчета имат големи сърца. Един следобед е достатъчен да усетиш нестихващата енергия около тях. Наблюдавам ги и единствената дума, която ми хрумва, е „nakama“ . Така японците наричат приятели, които са равни на семейство. За да си част от него, не е нужно във вените ти да тече една кръв. Нужно е да сте на една вълна!

Ослушай се! Чуваш ли колелата, които приближават? Чуваш ли как дъската скърца под краката ти? Или това са педалите, които нервно обикалят оста си. Ти си свръхпешеходец. Минаваш оттам, откъдето никое друго превозно средство не може. Мигът е твой. Не можеш да направиш само това, което не си си представил. На площада винаги има място за още един.

Снимки: Pink Tsonk